Стихват, но все още се чуват коментари за интервюто на руския президент Владимир Путин, дадено на американския журналист Тъкър Карлсън. Разговорът, който през 80% от времето на срещата бе монолог на Путин. За пореден път той се разпростя за историческите предпоставки, които аргументират нашествието на руската армия на украинска територия. Неистово диктаторът от Кремъл се опитваше да убеди, че войната не е започнала Русия, а „колективния Запад“.
Предлагаме ви уникален текст от известния руски учен проф. Елена Сенявска, експерт по военна история на Русия и СССР, преподавател в Московския държавен университет „М. Ломоносов“, член на Института по история към Руската академия на науките. В свой труд за психологията на войните тя пише:
„Всъщност цялата история на Русия през ХХ век може да се проектира от гледна точка на постепенната милитаризация на общественото съзнание поради проникването на характерните черти на бойната психология в гражданската среда. Милиони преки участници във войни, които оказаха огромно влияние върху тях, връщайки се към мирния живот, внесоха в него преживяното по време на войната, променен мироглед и психология, влияещи на обществото като цяло. Русия преживя няколко ужасни войни през ХХ век. Най-дългите и кръвопролитни бяха двете световни войни. Но „междувоенният“ период също се оказа изпълнен с почти непрекъсната поредица от различни видове въоръжени конфликти. От тях най-трудна за съдбата на страната беше гражданската война, която израсна от Първата световна война и двете революции (става дума за тези от 1905 и 1917 г. – б.а.). Това вече се е случвало в руската история. Периоди на граждански борби, вълнения, селски войни, кървави революции - всичко това са видове вътрешна конфронтация, които винаги водят до отслабване на държавата и носят страдание на милиони хора.
ХХ век за Русия се оказа особено наситен не само с конфронтация с външния свят, но и с най-тежката вътрешна борба, приближаваща се до ръба на гражданската война или дори преминавайки я. И неволно идва на ум мисълта за тясната връзка между вътрешните борби и гражданските борби с милитаризацията на съзнанието, причинена от това, че обществото е постоянно в състояние или „на ръба“ на война.
Всяка война е ужасна, но психологията на гражданската война е особено ужасно явление. Търсенето на враг отвън се премества вътре в страната, понятията „приятел или враг” губят предишното си определение и тогава всеки може да се окаже „враг”, а критериите за „чуждост” постоянно се променят и разширяват. Общото подозрение и страх, утвърдени в съветското общество в продължение на много десетилетия, са пряко следствие от този процес. Терорът на Сталин от 30-те години на миналия век е продължение на революционния терор и терор от 20-те години. Това по някакъв начин продължава в новото време.
Пренебрежението към човешкия живот е трайно установено в общественото съзнание. Решаването на всички проблеми със „сурови мерки“ логично се вписва в специалния манталитет, развил се по време на войната, чиито носители са преди всичко онези, които сами са участвали във военни действия и са се научили да проливат кръв - своя и чужда, за които стойността на човешкия живот от гледната точка на придобития опит изглежда доста съмнителна. Дори задачите на мирното възстановяване бяха решени с помощта на стари, "разрушителни" методи, ефективни именно поради тяхната разрушителност. Терминологията от онези години - „цялата страна е военен лагер“, „вражеско обкръжение“ и т.н., отразяваща международната ситуация и позицията на Съветска Русия в нея, отразява и психологията на обществото, което не може да се раздели с наскоро преживяни войни и продължава да съществува в „мобилизационно” състояние, настръхнало срещу целия свят, и срещу себе си. Икономиката, политиката, дори културата бяха и отново са пропити от „духа на войната“. Широко разпространените военизирани масови и дори спортни събития, популярните песни с революционно и военно съдържание са неговите външни, най-забележими атрибути.
Така е било между двете световни войни. Тази ситуация с някои особености се повтори като цяло след Великата отечествена война, която нанесе тежки, незаздравяващи рани на народа и страната. Поколението, излязло от войната, има силно обременено съзнание. Това беше поколение победители, които спасиха страната си от унищожение, човечеството от заплахата от фашистко поробване, които дадоха огромни жертви на олтара на Отечеството и затова наистина имаха пълното право да вярват, че не са живели живота си напразно. Но именно затова днес се абсолютизира придобития във войната опит, като го смята за мярка за ценности в цивилния живот, налагайки го в мирни условия. Установяването на милитаризирано съзнание в съветското и сега в руското общество беше улеснено не само от преките му носители, пострадали от своите възгледи и вярвания по фронтовете на Първата и Втората световни войни, но и от разцепването на света на блокове от държави, последвало непосредствено „гореща” война и конфронтацията им в „студената война”. Може би едва в началото на 70-те години на миналия век, заедно с военно-политическото „разведряване“, се наблюдава известно намаляване на психологическото напрежение в обществото. Въпреки че не е необходимо да се говори за премахването на комплекса „военен лагер“, заобиколен от врагове: властите оправдаха нарастващите икономически затруднения в страната с необходимостта от укрепване на отбраната, а хората все още бяха готови да направят материални жертви, „само да няма война“.
Ситуацията рязко се влоши в резултат на груба политическа грешка на властите, които се включиха в деветгодишна афганистанска авантюра, завършила с тотално поражение. Първата световна война, която беше неуспешна за Русия, се превърна в тежък вътрешен катаклизъм, от който страната излезе по пътя на жестока диктатура и радикална промяна на всички ценности и социални отношения. Неговите ветерани се оказват не само „изгубено“ поколение, но и „разцепено“ поколение, смляно от воденичните камъни на Гражданската война. Войниците на фронтовата линия на победилата за Русия Велика отечествена война не се превърнаха в „изгубено поколение“ като ветераните от Първата световна война, които не можаха да разберат защо се бият. Но тази болест засегна до голяма степен техните внуци, които изпълняваха своя „интернационален дълг“. Последиците от афганистанската война за СССР, въпреки различията в мащаба и историческите условия, се оказаха сходни с резултатите от Първата световна война за Руската империя: и двете войни доведоха до вътрешни катаклизми и разпадането на държавата, и двете войни формираха поколение, което мислеше като за изгубен живот.
Неизбежният посттравматичен синдром за афганистанските ветерани след всяка война се влошаваха от кризата на духовните ценности, както се е случвало неведнъж в историята след несправедливи и безсмислени войни. Съветско-афганистанската война, наред с други негативни последици, породи „афганистанския синдром“, едно от проявленията на който беше отказът от мирен живот от много ветерани, търсенето на прилагане на своя военен опит. Поколението на „афганистанците“ също така се оказа раздвоено, разпръснато в „горещи точки“, където бившите съратници често се бият помежду си на страната на противоположни сили. А перестройката и разпадането на СССР породиха доста такива точки, включително Нагорни Карабах, Приднестровието, Абхазия, Таджикистан... а в днешно време и в Африка.
Конфликтът в Чечения, който се превърна в най-голямото огнище на гражданска война в постсъветското пространство, се оказа особено трагичен. За първи път в този вид конфликт редовните руски въоръжени сили бяха използвани в масов мащаб, а размерът на загубите се доближи до тези от афганистанската война. И днес определено можем да говорим за напълно оформен „чеченски синдром“. Според професионалните психолози той е много по-опасен от афганистанския. Причините за това са няколко. Сред тях е самият характер на войната, която, за разлика от афганистанската, се водеше на собствена територия с част от своя народ; отношението към нея в обществото (и особено в медиите) първоначално беше негативно; и накрая, пълна липса на система за рехабилитация на бойци, която е съществувала под една или друга форма през 80-те години. И до ден днешен руското общество живее с тежестите на военизирано съзнание, поддържано винаги на ръба на военен конфликт. Макар и в голяма степен неосъзнато, но то се деформира по начин, който води назад и надолу".
Това важи за всеки следващ военен конфликт, който започва или в който участва руската армия. Последствията могат да бъдат още по-тежки, пишат и други руски учени по повод военната интервенция в Украйна. Теорията на Путин за справедливата война на Русия срещу независима държава или "колективния Запад" са бълнуване на болен човек. Все по-очевидно е.
***
Елена Спартаковна Сенявская (родена на 5 юли 1967 г., Москва, СССР) е руски историк, специалист по военна история на Русия от 20 век, социална история, история на ежедневието, историческа психология, военна психология, военна социология. Основател и директор на научната школа „Военноисторическа антропология и психология”. Доктор на историческите науки, професор, водещ научен сътрудник в Института по руска история на Руската академия на науките, почетен доктор на Петрозаводския държавен университет (2020)[1]. Лауреат на Държавната награда на Руската федерация за млади учени за изключителни постижения в областта на науката и технологиите
