“Посланието на филма за Милен Цветков е, че си струва да се бориш срещу силата с истината. Това е една от идеите и на филма за Милен, и на филма за Кристиан Таков - да дават кураж, че има смисъл, че някой нещо прави, че човърка. И така - малко по малко, да избутаме страха настрани".
Това каза пред ФрогНюз документалистът Веселин Диманов. Авторът на филма "Моралът е доброто", проследяващ живота на юриста и общественик Кристиан Таков, в момента работи по нова лента. В нея ще погледнем в личността на журналиста Милен Цветков - както в публицистиката му, така и в ежедневните лични борби за качеството на тази публицистика.
С Веселин Диманов говорим за общото между двата документални филма, за възпалените обществени процеси, които повечето автори в българското кино - художествено и документално, предпочитат да не виждат и за мехлема върху прогорените участъци, който идва под формата на консолидирано гражданско общество и бягство от страха.
"В "Моралът е доброто" говорим за справедливост, за морал. Във филма за Милен ще говорим за свобода на словото и демокрация. Тези две теми са свързани. Връзката е, че демокрацията зависи от това да има свобода на словото и справедливост в България", казва Диманов и допълва:
“Идеята за свобода на словото и за свободно изразяване е заключена в цялата кариера на Милен. Той правеше това, което иска, по начина, по който иска. С действията си той показваше, че може да се върви с истината срещу силата”.
Цялото интервю, четете в следващите редове:
Предходният Ви филм беше за Кристиан Таков, сега правите лента за Милен Цветков - има ли обединяваща връзка между двата филма?
Има връзка между двата филма. В "Моралът е доброто" говорим за справедливост, за морал. Във филма за Милен ще говорим за свобода на словото и демокрация. Тези две теми са свързани. Връзката е, че демокрацията зависи от това да има свобода на словото и справедливост в България.
Широкоизвестен е фактът, че нашата държава не се слави с блестящо правосъдие, още по-малко с истинска свобода на словото - ако я разгледаме в мащаба на това да можеш да кажеш на силните на деня това, което мислиш, без да има последствия за теб. Който и да ви убеждава, че това е възможно, значи ви гледа в очите и ви лъже. Свидетели сме на това как много хора загубиха работата си буквално, правейки това - и то не само в публицистиката, журналистика, а навсякъде - дори хора на съвсем обикновени длъжности не са до такава степен защитени от закона, не чувстват, че могат да кажат това, което мислят просто защото ще загубят работата, препитанието.
Идеята за свобода на словото и за свободно изразяване е заключена в цялата кариера на Милен. Той правеше това, което иска, по начина, по който иска. С действията си той показваше, че може да се върви с истината срещу силата. Публицистиката е това - да можеш да зададеш въпроса така, както го мислиш, по начина, по който искаш и на човека, на когото трябва. Той беше безкомпромисен в това да търси отговора и истината. За да живеем добре, трябва да знаем исторически цялата опаковка на България - миналото.
Тук стигаме до въпроса защо документалните филми, които правя, са на такива теми - защото виждаме къде е изтикано българското документално кино. Никой не се занимава с големи теми, с мащабни теми, с нещо, от което обществото може да научи нещо. Занимават се с теми на 100-200 години или с теми, които не “хапят”.
Моята идея е да покажем на обществото, че има хора, които приживе са се борили за вътрешните си идеали за това да живеем по-добре. Това обединява Кристиан и Милен - че единият е за справедливост и истина, другият за свобода на словото и демокрация, за да има държавата ни бъдеще.
Може и да е твърдо придирчиво твърдение, но опитвате ли с филмите си да изграждате гражданско самосъзнание в хората?
В началото не го осъзнавах, но има такъв ефект. Направихме огромно турне на “Моралът е доброто” - нещо, което не беше правено с документален филм. Бяхме в 70 града, в няколко държави в Европа, имахме пълни зали. Мисля, че хората имат нужда - липсата на знание по темите, които разработваме, води до това, че хората искат да научат за тях. Когато видиш събитията, пресъздадени по един начин, това изгражда гражданско самосъзнание. Не съм очаквал, че толкова много хора ще защитават един филм, когато го цензурират. При “Моралът е доброто” имаше обединяване зад тази кауза.
Краткият отговор на въпроса е да, по-дългият е, че не осъзнавах, но видях, че много хора се вдъхновиха да правят като Кристиан - или поне се опитват да правят като него. Идеята зад филма за Милен е същата - младите журналисти, публицисти и хора, които искат да се занимават с тази работа, да има откъде да почерпят опит. Милен не е единственият, но е човек, който от 90-те, когато влиза в медиите, до неговата смърт е видял всичко.
Кои страни на Милен Цветков ще видим във филма?
Всички страни. Това, което е документален факт, ще бъде показано. Филмът е документален, защото се опира на фактология. Дали тази фактология се харесва, или не на някои хора, тя е фактология.
Това няма да е филм как Милен реди пасианс в телевизията, защото той правеше сериозна публицистика.
Първият етап от заснемането на филма приключи преди дни, какви хора ще видим в него?
Семейство, близки, колеги, почти целия му редакторски колектив.
Предстои заснемане на финала на филма и заснемане на още няколко души, които не успяха да се включат. Имаме да заснемем няколко компонента, но в голямата си част филмът вече е в пълнота - с или без този финален щрих, филм ще има.
Мислили ли сте за заглавие на филма?
Все още нямаме финално заглавие, но имаме три варианта, над които работим активно. Едно от тях е много познато, но това подлежи на преговори с целия екип, семейството му, трябва да се вземе и категорично решение, че това ще бъде заглавието. Както и при “Моралът е доброто”, заглавието идва с процеса. Открихме “Моралът е доброто”, когато имахме голямата картина.
Казвате, че заглавието ще бъде консултирано и със семейството на Милен Цветков - можем ли да говорим за етична документалистика, колко важна е тя?
Моят предходен професионален опит е на журналист. Имайки този опит, знам колко важно е да се изградят принципи на работа - когато правиш нещо, всички хора, които това нещо засяга, да са запознати с него. Затова семейството му е в основата - Калина, Боян, това са хората, които трябва да са наясно, че се прави филм за баща им и те да бъдат окей с това.
Ясно е, че наблюдавате обществените процеси. Казвате, че има страх в хората от това да заема определена позиция. В същото време, виждаме и спонтанно консолидиране в дадени ситуации, по определени въпроси. Как си обяснявате пасивността на нашето общество, когато трябва да се изрази позиция към обществения процес?
Мога да говоря от своя опит, като човек, пет години работил във Великобритания за огромна американска компания. Икономическото робство в България е факт. Ако погледнем една западна държава, хората - гръбнакът на обществото, имат странични спестявания или сериозни доходи, които им осигуряват комфорта да мислят и казват това, което искат.
Прибирайки се в България, веднага ме удари този страх от бъдещето - какво може да ти се случи, как можеш да се справиш с това, което евентуално може да се случи. Този страх е насаждан с десетилетия, той е част от нашия Преход. Българите никога нямахме икономически комфорт. Има една мисъл, че ако имаме домове и храна на масата, можем да се изразяваме свободно. Да, но те много лесно могат да ни бъдат отнети.
Проблемът е много битов. Ако има нормално заплащане в България - стандарт, тоест работиш като публицист, това е заплатата за публицист, тя ти осигурява доходи, които са независими от политици. Тук под независими имам предвид, че с тези доходи можеш да се изправиш срещу тях. Тогава ще има свобода. Във Великобритания хората са свободни, защото знаят, че ако не е тук, ще е на другото място, ако не - на следващото. Знаят обаче, че на което и да е от тези места те ще получават заплащане, което ще им осигури стандарт на живот.
Според мен при нас липсата на стандарт на живот води до страх. Този страх е съвсем битов - страх, че няма да можеш да си платиш сметките, няма да можеш да си гледаш децата.
Обединяваме се трудно. Обединява се градската част във всеки по-голям град - тя е обединена, консолидирана, тя има визия. Масовият българин обаче живее в среда, в която който и западен човек да сложиш, няма да издържи.
Това ли опитвате - чрез подобен вид документалистика, посветена на реални обществени проблеми, средата да се подобри, да има осъзнаване, че наличието на справедливост гарантира свободното изразяване, което пък влияе на цялостното ни възприятие и действия?
Именно, вижте събитията от последната седмица - те показват, че има хора, които могат да бъдат много повече от всеки един от нас. Могат да си сменят имената, ЕГН-то, каквото поискат. Когато човек види това в медиите, когато види големите джипове с буркани да правят каквото искат по улиците, той си казва, че има хора, които са опасни и с които не трябва да се занимава. Това създава усещане за страх, което е пряко свързано с българската политика и липсата ѝ през последните десетилетия.
Споменахте джиповете, които правят каквото искат - Милен загина тъкмо така: помлян от джип, каран с висока скорост от употребил наркотици водач, без спирачен път.
Да. Именно затова идеята е, че обществото трябва да разбере, че или има желание да живее по-добре, или живее така, както живее, но тогава няма право да се оплаква, защото изборът е личен. Колективният избор също е част от личния избор, а двете трябва да са в симбиоза. Колкото и да не се харесваме и да се разделяме на леви - десни, червени - сини, патриоти и непатриоти, територията ни е една. Ако не се научим да живеем заедно, значи ще живеем в сенките. Не можем да осветим процесите или не искаме. С това неискане и нежелание, или пък с малки битки на отделни хора, Преходът ще е вечен.
Какво послание искате да отправите с филма за Милен Цветков?
Посланието е, че си струва да се бориш срещу силата с истината. Това е работата на журналиста - да може да се бори срещу сила, която е много по-голяма от него. Трябва да има граница и да е ясно кой кой е. Няма перфектен свят - винаги има протагонисти и антагонисти. Хубаво е обаче да се знае кои са протагонистите, антагонистите и по какво се различават, за да може българите да направим правилно своя избор - не само на избори, а в избора си по всякакви въпроси.
Идеята е лека-полека да избутаме страха настрани. Още преди да започна филма за Милен, много хора ми зададоха въпроса защо тази тема. За мен след такъв успешен филм като “Моралът е доброто” по толкова голяма тема, би било странно, ако не хвана тема, която не е също толкова голяма. Няма смисъл да се страхуваме. Разбира се, че само глупакът не би се страхувал, но в края на краищата, за да можем да живеем по-добре, трябва да се изправим срещу страховете и да ги преборим или поне да опитаме. Глобалните възприятия тип “не се страхувай, победи” трябва да са част от живота ни.
Имам една много интересна история - от времето, когато работех във Великобритания в огромна организация - 6000 човека работехме на две смени, минаваха над милион поръчки на ден. Тази месомелачка вътре, която се нарича “системата”, беше така изградена, че много пъти излизаха новини за тормоз над служителите, проблеми с морала. Един ден обаче бе пуснат слухът, че вътре влизат двама журналисти на BBC.
Работейки там, забелязах как тази машина се сви - само заради слуха. Никой не ги видя, нищо не беше сигурно. Дори само слухът обаче, че журналисти от такава голяма медия влизат вътре, за да видят какво се случва, повлия - изведнъж тази догматична система започна да се свива, тя започна да отслабва. В рамките на няколко месеца, докато слухът още беше жив, се промени отношението към хората, много от разпоредбите в ущърб на служителите се промениха, защото хората усетиха, че имат помощ в лицето на медия. Страхът от евентуалното присъствие на журналисти - страх е буквално думата, прекрои цялата система.
И до днес не знаем имаше ли или не журналисти на BBC. Преди да напусна обаче много неща се промениха само защото хората повярваха, че има на кого да кажат нещо.
Изсветляването на случващото се като подтик.
Именно, да. Това е част от процеса - започнат ли нещата да се изсветляват, както и хората, които извършват тези нечистоплътности, средата започва да се променя, хората придобиват смелостта. Това е една от идеите на тези филми - да дават кураж, че има смисъл, че някой нещо прави, че човърка. И така - малко по малко, да избутаме страха настрани.
Интервю на Илияна Маринкова
