Да реформираш отбраната е като да плуваш в сярна киселина - отвътре те разяждат, а отвън ти подвикват, че не гребеш достатъчно усърдно. Аналогията е напълно приложима за настоящата ситуация, в която министър Тагарев изглежда не успява да сбъдне от раз всички блянове на евроатлантиците пред телевизорите, докато води битка след битка срещу про-руското статукво на всички нива в министерството на отбраната и в Българската армия.
Отбраната е област, в която не бива да се допускат „любителски“ експерименти и на начело на която не бива да застават лаици, защото грешките обикновено струват съдбата на нацията. А рискът от такива грешки е огромен, особено в крехка демокрация като българската, в която избирателят лесно става жертва на популистко предизборно говорене или зловредни изборни манипулации, с които родният политически ешелон си осигурява власт и парични потоци. В отбраната обаче, корупцията и непочтеното управление не са само заплаха за източване на публичен ресурс в частни джобове. Те могат да доведат до реална заплаха за националната сигурност, включително и преврат.
Именно затова Министерството на отбраната е институция (единствена сред всички министерства), която е съставена и от цивилни експерти, и от висши офицери от Българската армия. Ведомството е „интегрирано“, като няколко ключови дирекции в него се оглавяват от генерали и са попълнени изключително с хора под пагон, а най-висшият офицер в българската войска следва да е „дясна ръка“ на министъра по всички въпроси, където единствените експерти са хора във военна униформа.
Така оформена, властта в министерството би следвало да гарантира приемственост и високоотговорна военна експертиза, с които да се вземат важните решения за политиките на държавата за изграждане на отбранителен капацитет и гарантиране на националната сигурност. И въпреки това, едва ли някой ще посмее да се похвали със състоянието на армията ни: хора не стигат в плашещи проценти, а техниката ни е далеч от най-модерните – ако трябва да споменем само два от най-сериозните проблеми. Тези дълбоки дефицити не са продукт на последните няколко месеца. Министър Тагарев демонстрира решителност и компетентност в комбинация, която отдавна не сме виждали начело на родната отбрана, но навигацията му притеснително напомня на онзи виц за плуването в басейн със сярна киселина – отвътре те разяжда, а отвън получаваш подвиквания и дюдюкания и от чужди и от свои.
Но къде са генералите?
Генералите от българската армия са абсолютно непознати за широката публика и въпреки че имат ключова роля за изпълнението на важни стратегически за България задачи, медиите не им задават въпроси и не ги канят в студия. Покани рядко получават и от народните представители, пред които би следвало да се отчитат за свършената работа. Началникът на отбраната адмирал Емил Ефтимов, Директорът на щаба на отбраната ген. майор Стайко Прокопиев, както и директорите на 5 дирекции в министерството на отбраната, са генерали. Освен тях, още 7 генерала оглавяват 7 командвания.
Безотчетният комфорт на този солиден военен ешелон обаче съвсем не означава, че всички са ги забравили. Напротив, те редовно и масово получават следващите си генералски звезди и високите си постове за още по-дълго време. И въпреки че връзка между постигнатите резултати и получените повишения липсва, към военните редовно и устойчиво се отправят поощрителни послания и потупвания по генералските пагони. Откъде? Откъм президентството.
Президентът има последната дума за повишението, позицията и пенсията на генералите, неговото одобрение е ключово важно за всеки от тях и Румен Радев, който неведнъж се обяви против това България да застане до своите съюзници от ЕС и НАТО и да подкрепи Украйна, използва това влияние, за да бави и саботира решенията на парламента и кабинета. В неговия собствен кабинет също така има и действащ генерал за съветник, който участва във всички важни съвещания в министерството на отбраната - съвет по отбрана, съвещания в командванията, съвещания при Началника на отбраната и пр.
В тази токсична среда, на министър Тагарев му се налага да отговаря пред активната евроатлантическа общност на всички трудни въпроси, свързани не само с решенията в отбраната, но и с темпа на тяхното изпълнение. Не е ли време генералите да се изправят пред парламента, а защо не и директно пред медиите и гражданите и да отговорят на въпросите, за чието изпълнение носят пряка отговорност? Не е ли време и проатлантическата общност да спре да дюдюка и вместо това – да потърси реален отчет от хората, които го дължат?
