На 24 февруари 2022 г. натрупваните от няколко месеца руски войски масово пресякоха украинската граница и нападнаха Киев, Харков и Чернигов. Светът реши, че започва война в Украйна. Но това не беше вярно. Войната бе започнала още през зимата на 2014 г.
През 2013-14 украинският народ потвърди, че иска да се присъедини към Европейския съюз. Може би от това щеше да последва и сближаване с НАТО. Тогавашният проруски настроен президент на Украйна Янукович не можеше да допусне това. Също като нашия сегашен български президент Радев, Янукович беше антизападно настроен… по-скоро антизападно програмиран. Той се опита да спре пътя на страната си към света на демокрациите и резултатът беше драматичен, жесток сблъсък на Майдана или Площада на независимостта в сърцето на старинния Киев. Волята на украинската нация надделя над проруските сили. Но триумфът на столицата, „Майката на градовете на Рус“ трая кратко. Още по време на Олимпиадата в Сочи „зелените човечета“ без опознавателни знаци по униформите започнаха да навлизат в украинските области Донбас и Крим. Започна антитерористичната операция на украинските войски срещу очевидно поддържаните от Кремъл въоръжени отряди, които откъснаха две провинции от международно признатите граници на страна, на която Руската федерация се явяваше галант за териториална цялост. Войната не е на две години, а на десет. Революцията на достойнството и желанието на Украйна да се присъедини към семейството на Обединена Европа изплаши руския диктатор Путин толкова много, че той се опита да постъпи с Украйна така, както вече беше направил с Грузия през 2008 при аналогични обстоятелства. И в двата случая две независими нации бяха спрени с насилие по пътя си към нашата обща Европа.
От 2014 изтече много кръв. Десет дълги години война в Донбас, десет години окупация на Крим, две години от опита на Путин да превземе Киев. Московското оръжие продължава да пролива славянска кръв. В пълно нарушение на всякакво международно право Русия извършва фактически актове на геноцид във все още окупираните райони (говоря за отвличането на деца от тези области). Донякъде със западна подкрепа в оръжие, пари и ноухау украинските сили не само устояха на руското нашествие, но успяха и да си върнат част от отнетите земи. Все още обаче Украйна не успява да надделее над агресора. Страната се нуждае от още и още техника, за да преодолее чудовищното хвърляне на жива сила от страна на московския диктатор. Путин очевидно нанася огромни вреди не само на украинския, но и на руския народ. Но войната не се ограничи с Украйна.
През 2011-2016 Русия активно подпомогна сирийския диктатор Асад в смазването на волята на тамошните светски настроени граждани за каквито и да било реформи. Борбата срещу ислямисткия тероризъм на ДАЕШ/ИДИЛ послужи като удобен повод за руска намеса в Близкия Изток. Множеството локални войни в Африка също бяха използвани за износ на още нестабилност и придобиване на рудници от страна на руски наемници. Русия и Иран заедно подкрепят терористичната организация „Хамас“, която и в момента воюва срещу цивилното население на Израел. Отново не без помощта на иранските съюзници на Русия изходът на Червено море при Баб ел-Мандеб е на практика затворен за свободно търговско корабоплаване, което прави Суецкия канал на практика неизползваем и оскъпява световния трафик на стоки. Линията Крим-Сирия-Израел-Червено море е видима. През това време китайските старши партньори на Русия продължават едновременно да поддържат престъпния режим в Северна Корея и да заплашват Тайван. Светът разбира, че е изправен пред риска от поредна световна война, представян от диктатурите като „многополюсна алтернатива“ на западния ред. Правителствата на Естония, Швеция, Дания и Нидерландия откровено предупреждават, че според разузнавателната им информация Русия се подготвя най-сетне да наруши външните граници на НАТО.
България обаче пропуска новините.
През 2016 в България и Черна гора са били подготвяни опити за проруски преврати. Разследващият журналист Христо Грозев изложи фактите по тази тема. Още преди това дори българската ДАНС беше стигнала до извода, че основна външна заплаха за България се явява именно Русия. Руско-украинската война и временно окупираният Крим са близо до нашите североизточни граници, а още по-близо е и проруският режим в молдовското Приднестровие. В България има въоръжена руска охрана на пристанище Росенец. Във Варненско имаме целия затворен и на практика укрепен комплекс „Камчия“, плюс неизвестен брой въоръжени, млади руски военни „пенсионери“, настанили се главно по силно русифицираното ни Черноморие. Имаме си дори проруски паравоенни организации, проруска парламентарно представена партия и проруски офицер за държавен глава. Националната ни сигурност не е под заплаха – тя просто не съществува.
България не е застрашена от реално руско нашествие през Крим. То не е възможно заради ефективните действия на украинските дронове срещу руския Черноморски флот. Но България е в достатъчно лоша позиция, за да я виждат агресивните руски ръководители като най-слабата брънка в общата европейска отбрана. Дори не толкова самите руски войски, колкото проруските елементи в собственото ни общество представляват риск за нашето бъдеще и мира в страната ни.
Това, което пречи на активирането на руските военни инструктори и проруските потенциално насилствени елементи, е най-вече недостатъчната степен на готовност на руските планове. Заповедта за дестабилизиране на територията ни не е отдадена. Все още. В условията на потенциално назряващ общоевропейски и може би дори световен конфликт България лежи престъпно небрежна, дори парализирана – и не прави нищо за сигурността си.
Нека сега си представим един мрачен сценарий. В момента, края на февруари 2024, руските сили в украински Донбас имат временната инициатива. Украинските войски са в отбрана, те бяха принудени да отстъпят от Авдеевка край окупирания Донецк, а има и податки, че предстои нов руски опит за обсада на Харков по северното направление. На Трети март президентът Радев и други русофилски настроени публични фактори ще направят някаква нагла и неуместна демонстрация. Това е вън от съмнение. Около 6 март сегашният български министър-председател акад. Денков най-вероятно ще си подаде оставката. Ако дотогава коалиционното (и уж евроатлантическо) мнозинство в Народното ни събрание не постигне споразумение по детайлите около правителствената ротация, тежестта на изпълнителната власт ще намалее – отново в полза на очевидно путинисткия ни президент Радев. Да предположим, че след 6 март покрай инициативата на руските нашественици в Донбас най-сетне бъде отдадена заповедта за активиране на проруски въоръжени елементи във Варненско. Без руски униформи, без амфибийни акции. Само от хора, вече (отдавна) намиращи се в България. Тук има три детайла. Първият е, че българските институции са напълно неподготвени за противодействие. Армията, ДАНС, както и останалите структури на МВР са отчасти проруски, отчасти некадърни. Те не могат да спрат евентуалния хаос. Вторият е, че съюзническите части, намиращи се на българска територия по линия на НАТО, не биха могли да действат срещу български граждани – дори и когато е ясно, че тези лица биха били руски проксита. На трето място – а какво би спряло проруския президент в София да се престори на много изненадан от събитията и да се опита бързо, ефективно, макар и не съвсем конституционно да отложи поредните предстоящи избори и да поеме изпълнителния контрол чрез някаква полуформализирана, удобно обтекаема версия на извънредно положение? Полупреврат. Конституционният съд, правителството в оставка (или пък поредните служебни гълъби) и разнебитеното Народно събрание не могат да попречат с нищо. България дори няма нужда да излиза формално от НАТО и ЕС. Достатъчно е Черноморието ни да бъде хвърлено в анархия, а еврозоната и Шенген да станат невъзможни. През това време путинистките елементи биха станали доста нагли включително и в София.
Помислете, как бихте реагирали лично при такъв евентуален развой на събитията?
На този фон е направо необяснимо как и защо новият кмет на София позволява например честването на деня на съветската и руската армия в София. На това отгоре – защо кметът се опитва да прехвърли вината за този очевиден гаф на Външно министерство. Защо областната управителка на София не действа по окончателното премахване на съветския окупаторски паметник от центъра на столицата ни. Защо чиновниците в Министерството на отбраната директно саботират предложението на министъра (минало парламентарно одобрение) за изпращане на бронетранспортьори в Украйна. И това са само най-повърхностните въпроси, които трябва да си зададем.
Навън се смрачава. Най-вероятно ще ни се наложи да защитим свободата си. И принадлежността на нашата България към Обединена Европа.
За FrogNews
Манол Глишев
