"Последните две години минаха неусетно. Трудно е да се справиш с всичко, което се случи, така че все още не съм успяла да проумея колко много ми липсва домът", казва пред "Kyiv Independent" Лариса, 18-годишна украинка, която живее във Виена от началото на пълномащабната война на Русия.
Пълномащабната инвазия принуди украинците на възраст между 18 и 25 години да направят труден, понякога променящ живота им избор в момент, когато би трябвало да се радват на началото на зрелостта.
Ако не са в чужбина и не се опитват да се асимилират с чужда култура, те се стремят да продължат да водят някакво подобие на нормален живот в Украйна или, в други случаи, защитават суверенитета на Украйна на фронтовата линия.
Честите паралели, които се правят между артилерийската и окопната борба на Украйна срещу Русия и ужасите на Първата световна война, ни карат да сравняваме украинските младежи с така нареченото "изгубено поколение", появило се през първата половина на ХХ век. Но терминът "изгубено" може да бъде малко подвеждащ.
В този случай може би е по-подходящо да се позовем на прозвището, дадено на тази група във Франция по-късно през 20-те години на миналия век - "Поколението на огъня". Тези, които са оцелели, независимо дали са се сражавали на бойното поле или са преживели ужасите на войната като цивилни, са били обединени от колективния си опит.
Разговорите със собственото "Поколението на огъня" на Украйна, което е навършило пълнолетие през последното десетилетие на руската агресия срещу страната им, разкриват ясно разбиране на раздаването, въпреки моментите на отчаяние или почти пълно разочарование.
"Изправени сме пред необходимостта да плащаме за грешките на предишните поколения", оплаква се 21-годишният Серхий от Черновци.
Но независимо дали са в чужбина, все още са в родните си градове или се сражават на фронтовата линия, много от младите хора в Украйна искат да постигнат велики неща, които ще бъдат от полза не само за тях, но и за бъдещето на Украйна.
"Някой ден ще се върна в Украйна"
Преди тоталната война в Русия да преобърне живота ѝ, Лариса е планирала да учи медицина в родния си град Черновци.
"Преди влагах много повече мисъл в надеждите и мечтите си за бъдещето", казва тя. "Сега нямам представа какво да очаквам".
Първоначално мисълта за заминаване не й минава през ума - като всеки нормален тийнейджър тя иска да завърши училище и да прекарва време с приятелите си. Но след това семейството ѝ я убеждава да замине през март 2022 г. и да се присъедини към майка си във Виена, която вече работи там.
Черновци някога е бил част от Австро-Унгарската империя, така че сходният архитектурен стил на Виена напомня за дома. Но езиковите и културните бариери през първите месеци на Лариса в Австрия затрудняват установяването ѝ.
Общуването с други млади украинци "беше едно от нещата, които ме държаха жива", казва тя.
"Дори не си спомням дали сме имали разговор, който да не е започнал с войната. В повечето случаи ставаше дума за някакъв вид травматично сближаване, при което всички просто споделяхме как сме преживели онази ужасна сутрин (на 24 февруари 2022 г.)".
Лариса е била само дете по време на събитията от Евромайданската революция през 2014 г., довела до отстраняването на прокремълския президент Виктор Янукович, последвано от незаконното анексиране на Кримския полуостров от Русия и нахлуването в Донецка и Луганска област.
Войната винаги е оставала встрани от ежедневието на младото поколение, докато накрая не погълна всички негови аспекти.
Тя не си спомня ясно всички събития отпреди десет години, но има някои моменти, които се открояват в паметта ѝ, като например когато помага на майка си да изпече стотици кексчета, за да събере средства за украинските войници, които се бият в източната част на страната.
"Чувствах се горда от себе си в този ден", казва тя. "Разбрах, че съм направила нещо, за да помогна на другите".
Лариса е в процес на завършване на курсове по немски език и физика, като планира да започне университетското си обучение във Виена. Надява се да използва знанията, които придобива в чужбина, за да окаже положително въздействие след завръщането си в Украйна - но засега непосредственото ѝ бъдеще е извън нейните граници.
"Някой ден ще се върна в Украйна", казва Лариса.
"Искам да дам своя принос, за да се уверя, че страната ми е независима и че бъдещите поколения украинци нямат причина да я напускат. Искам те да се гордеят, че са украинци".
"Нашето поколение ще трябва да възстанови страната"
Студентските години обикновено се възприемат с любов като период на себепознание, който бележи прехода към зрелостта. Много от украинските младежи на възраст 18-25 години обаче бяха лишени от този опит, първо от пандемията COVID-19, а след това и от войната на Русия.
Тези, които не са избягали от страната със семействата си или не са се записали във въоръжените сили на Украйна след 24 февруари 2022 г., се оказват в ситуация да изпълняват една на пръв поглед обикновена задача - да завършат университетското си образование - при извънредни обстоятелства.
Основните грижи на студентите в идеалния случай биха се въртели около неща като академични постижения, осигуряване на стажове или ориентиране в романтичните отношения. Но от началото на пълномащабната инвазия много от тях трябва да се притесняват и за това да останат живи.
"Пълномащабното нахлуване определено нанесе огромна травма на мен и на други млади хора на моята възраст", казва пред "Kyiv Independent" Катерина, 21-годишна студентка, която завършва бакалавърската си степен в Харкивския национален университет.
"Страшно е да мисля за бъдещето. Когато го направиш, е твърде лесно да изпаднеш в дълбока екзистенциална криза, а след като успееш да се измъкнеш, не искаш да се връщаш. При такива обстоятелства да живееш ден за ден и да се носиш по течението на живота изглежда като единствения възможен вариант".
От съображения за сигурност уроците в Харкивския национален университет, едно от най-добрите учебни заведения в Украйна, вече се провеждат предимно онлайн. Харкив често е обект на руски ракетни удари и удари с дронове поради близостта си до руската граница.
Макар че онлайн уроците са най-реалната алтернатива при тези трудни обстоятелства, според Катерина те са "значителен недостатък" както за учениците, така и за учителите.
"На много от нас им липсваше мотивация да учат, тъй като открихме, че се превръщаме в различни хора, които вече не съответстват на специалностите, които първоначално бяхме избрали да следваме", каза тя.
Това е накарало и някои ученици да преосмислят приоритетите си, когато става въпрос за избор между работа и образование, или да се задоволят с професионален път, различен от този, който първоначално са избрали да следват.
Ежедневният живот на студентите в Харкив продължава, доколкото е възможно, но както отбелязва Катерина, ученето и общуването сега често се случват на фона на повтарящите се руски нападения и смъртта на познати, приятели или близки.
Като един от големите градове в източната част на Украйна, през последното десетилетие Харкив се превърна в дом на хиляди украинци, избягали от първоначалната руска инвазия в източните Донецка и Луганска област. Катерина си спомня как скоро в нейното училище са се появили все повече ученици, които с гордост са се представяли на другите ученици като хора от региона на Донбас.
"Всеки в училище знаеше политическата позиция на родителите на съучениците си, защото тогава нямахме собствена политическа гледна точка - повтаряхме най-вече това, което родителите ни обсъждаха у дома", казва Катерина.
"Аз лично осъзнах напълно мащаба на тези събития едва в 11. клас по време на уроците ни по история. Но дори и след това войната не излезе на преден план (в живота ми) - просто я знаех като факти, като исторически събития".
Въпреки трудностите, с които се сблъскват жителите на Харкив, Катерина не може да си представи да напусне дома си.
"Това са моите хора, моята култура, моят език, моята идентичност", казва тя. "Наистина бих искала да остана и да живея в родината си".
Отправяйки се на запад към градове като Черновци, студентите от университета не са изправени пред непосредствената заплаха от обстрел, както техните връстници в Харкив. Но призракът на войната продължава да бъде важен фактор в живота им, особено за младите мъже.
В момента Серхий мисли за висше училище, тъй като завършва последната година от бакалавърската си степен.
Според него той е планирал да продължи обучението си и да получи магистърска степен още преди пълномащабната инвазия. Сега обаче той следи отблизо дискусиите относно отлагането на военните задължения за търсещите висше образование.
Младите мъже под 25-годишна възраст, които не са преминали военно обучение, понастоящем не подлежат на мобилизация.
В същото време те разбират, че вече са минали две години от началото на тоталната война в Русия и няма ясни индикации кога всичко това ще приключи. Те няма да бъдат студенти завинаги.
"Нашето поколение ще трябва да възстанови страната", казва Серхий пред "Kyiv Independent".
"Ето защо, според мен, държавата трябва да се съсредоточи върху по-добрата защита на младите хора, защото емиграцията от Украйна остава огромен проблем. Демографската ситуация само се влоши заради войната, което прави знаещите млади хора още по-ценни (за бъдещето на Украйна) с всеки изминал ден".
Никой от близкото обкръжение на Серхий не е постъпил в армията. Те се опитват да се съсредоточат върху стажовете и подготовката за висше училище, но войната все още е тема, която често се появява в разговорите им. Той казва, че той и приятелите му винаги се опитват да даряват средства за доброволчески фондове, когато могат, и да следят новините от фронтовата линия.
Понякога също така им е трудно да разберат и да поддържат връзки с младите хора, които познават и които са напуснали страната.
"Трудно е да си помислиш, че някои от твоите връстници са в чужбина и живеят - понякога само на няколкостотин километра - без същата реалност на войната", казва той.
Но признава, че в Черновци са в много по-голяма безопасност в сравнение с други части на Украйна и младите хора в други части на страната може да гледат на тях по същия начин. Серхий има и други приятели в по-опасни региони, като близката Одеса. Той винаги се опитва да ги провери, когато има новини за ракетни или безпилотни удари.
"Това е съдбата, която ни се падна, и разбираме, че трябва да направим всичко възможно, за да не преживеят бъдещите поколения украинци същите трудности".
Първо оцелейте, после планирайте бъдещето
Още от млади години някои украинци "прекрасно разбират кои са руснаците и какво искат от нас", казва пред "Kyiv Independent" 21-годишен оператор на дрон, който се казва Кеша.
"По-близо до 13-14-годишна възраст разбрах, че ще отида да служа в армията, а може би дори ще трябва да взема оръжие и да се бия".
По думите на Кеша, който е родом от Киевска област, той започнал да се подготвя физически и психически за този резултат години по-рано, като посещавал медицински тренировки и учения.
След пълномащабното нахлуване Кеша се записва във въоръжените сили на Украйна. Много от неговите приятели и съученици правят същото, но тъй като жестоката война в Русия навлиза в третата си година, "не са останали толкова много", казва той.
23-годишният военен медик с псевдоним Док също става пряк свидетел на това как сраженията на фронтовата линия променят живота на неговите приятели и съученици. Много от тях са били убити, тежко ранени или взети в плен.
"Ако трябва да бъда честен, не искам да виждам млади хора на моята възраст тук", казва той. "Малко е трудно да гледаш, когато някой на 20 години губи крайници или по-лошо. Те можеха да имат целия си живот пред себе си", казва Док.
От друга страна, Кеша изтъкна недостига на младото поколение на фронтовата линия, като подчерта техния потенциал да "постигнат много повече" от по-възрастните войници.
"Бих искала просто да знам, че (други млади хора) се интересуват от нас (докато преминават през всекидневния си цивилен живот)", добави той.
Независимо от безспорното въздействие, което всичко това е оказало върху психическото им благополучие, те упорстват. Няма друг изход. Животът, който са преустановили, ги очаква у дома, въпреки че не са сигурни как би могъл да изглежда гражданският живот за тях, след като военната им служба приключи.
"Какво искам да правя (след войната)? Не знам... може би първо ще отида на море, а после ще видя какво ще ми донесе животът", казва Док.
"Разбира се, че искам да създам семейство, но засега това е само мечта. Съсредоточен съм върху задачата, която имам, и ще видим какво ще се случи по-нататък".
Кеша заяви, че иска "да живее в мир и тишина в малка къща извън града", със съпруга и деца някой ден.
"Но всичко това е по-късно, след победата... Първо трябва да оцелея. И дори това не е толкова лесно".
Кейт Цуркан, "Kyiv Independent". Преводът и заглавието са на редакцията на ФрогНюз.
