"Шестобалната система не е нещо, което реално работи. Необходима е и сериозна подкрепа за учителите в посока на очовечаването на системата. Трябва да е ясно и каква е целта на образованието. Ако системата знае какво цели с образованието, може да подкрепи и учителите, и родителите. В българското училище няма свобода, защото сляпо се следват разпределения, пък няма такова задължение. Изход има, стига да имаме наистина широко обществено съгласие по целите на образованието".
Това каза пред ФрогНюз Емил Джасим, преподавател по история и общественик.
Цялото интервю за промените, необходими в училищното ни образование, четете в следващите редове:
Г-н Джасим, откъде идват проблемите в българското училищно образование, кое е основното - учебниците, съдържанието, което се преподава, учителите, оценяването?
Един от най-големите проблеми е, че се смята, че учебниците са важни. Трябва да направим огромна разлика между учебниците и начина на преподаване. Това разграничение е много важно. В масовото съзнание учебниците са супер важни, а те не са. Те са просто инструмент - и то инструмент, който следва учебните програми. Това е и причината учебниците на различните издателства по почти всички предмети за съответния клас да следват един и същи план - МОН дава едно примерно разпределение на база на учебната програма. Това примерно разпределение често се следва сляпо.
Учебниците не са важни. Давам ви един пример - помните ли авторите на учебника по история в 9. клас? Не? А помните ли учителя? Най-вероятно да. Ето това е разликата. Не казвам, че учебните програми са добри, далеч са от добри. На първо място обаче трябва да разберем, че доброто образование идва от добрия учител. Той може да вземе дори една лоша учебна програма и да я направи полезна на децата.
Това е първата, най-важна стъпка, която трябва да променим в някакъв смисъл. Само че, за съжаление, ние сме сякаш заложници на една представа, която много хора споделят в различни житейски сфери, по различни поводи и причини. Тази представа е, че “щом аз така съм учил, значи и моите деца трябва да учат така”. А това не е така.
Ще дам един пример как се променят нещата - ако погледнем снимка на болнична операционна зала отпреди сто години и сега, ще видим огромна разлика. Ако погледнем учебна класна стая отпреди сто години и сега, ще видим почти никаква разлика. Можем ли да кажем, че до голяма степен болестите не са се променили? Да, променило се е разбирането за тях, познаването им. Смятам, че по този начин се променя и педагогиката, която априорно е консервативна система, каквато консервативна система е и здравеопазването. Не можем да си позволим резки движения в тези системи, защото те са от огромно значение за всяка държава и за всеки народ. Но, ето тази разлика - в развитието и по отношение на разбирането, трябва да наваксаме.
До голяма степен лекарите са толкова напред, защото не спират със своето образование през цялото време. Те не спират да четат нови неща - намират време за това макар да са супер натоварени. В някакъв смисъл дори ги задължават, докато при учителите не е така. Ние имаме огромен проблем тъкмо с учителите. Оставяме настрана фактът, че няма хора - тоест, че сме в дълбока демографска криза, но вече много трудно могат да се намират и учители, които да са отворени и спокойно да могат да приемат мисълта, че трябва да учат непрекъснато нещо ново и нещо повече. А дори учителите да са отворени към това, държавата не успява да ги подкрепи.
Давам още един пример - учителските заплати скочиха със 130% в последните около шест години. Качеството промени ли се с дори 20%? Не. Така че на първо място, според мен и обществото, и системата трябва да се фокусират в това да подкрепят учителите, да ги насърчи да променят начина на преподаване. След това когато променим и учебните програми, тогава вече може да има реален ефект.
Каква трябва да е посоката на тази промяна в начина на преподаване?
Нещата за промяна са много, не мога да дам общовалидна рецепта. Мога да споделя мнение, което ще бъде частично валидно. Едно от нещата, които е добре учителите да знаят, е как да извадят полезното за децата от недотам добрите учебни програми. Добре е да стане ясно каква е целта в различните образователни степени в образованието.
Ако приемам, че в началното училище целта е да ограмотим децата, да ги научим на четмо и писмо, би трябва да сме пределно наясно, че в големите градове, в много от случаите, ако не става въпрос за социални икономически малцинства, децата, когато отидат на училище, вече знаят да четат. Най-малкото знаят буквите. Тоест, когато си говорим за ограмотяване, в началния курс само четмото и писмото ли е ограмотяването? Тоест, това ли е нашата представа за грамотност днес? Защото аз си мисля, че вече има други елементи, които грамотността включва. Като например - как да работя безопасно с устройства и в интернет.
Друг пример - лично според мен, една от най-важните задачи на учителите по български език е да научат децата да обичат четенето. Не съм убеден, че това са случва, а това е една от най-големите задачи на всеки учител по български език и литература.
Българската образователна система, във вида на масовата образователна система, няма посока. Много е интересно, че в Закона за предучилищното и училищното образование не е формулирана ясна цел. В него не е казано, че децата влизат в училище, за да станат, например, свободни личности, които са функционално грамотни и са способни да преследват собствената си представа за щастие в рамките на закона. Давам една съвсем произволна примерна формулировка. Казват, че ако човек не знае накъде е тръгнал, може да стигне някъде другаде. Ние сме точно в тази ситуация и не сме там от сега.
Като казахте свободна личност, която в рамките на закона преследва щастие, се сещам за един случай от 2022 година - тогава ученици от София, десетокласници, бяха задържани от органите на реда, защото бяха написали на МОЧА “Save Ukraine”. В тази връзка - трябва ли според вас гражданското образование да бъде много по-силно застъпено в училище, децата да бъдат учени, че имат право да изразяват мнението си?
Тога бяха наши ученици от Международно училище “Увекинд”, които дори не бяха успели да си допишат надписа. Беше се случило дни след началото на отвратителната руска инвазия срещу независима Украина.
Предисторията на тази случка е, че учениците бяха гледали в училище няколко дни преди това филмът “Второто освобождение” - още преди да бъде излъчен в национален ефир.
Аз бях организирал и среща с двама от авторите на филма - с проф. Евелина Келбечева и доц. Михаил Груев, председател на Държавна агенция “Архиви”.
Казвам всичко това, защото вярвам, че това някой да бъде свободен е основна ценност, към която в нашата училищна общност се стремим. Но това не би било възможно без ние да имаме подкрепата на родителите. В някакъв по-голям мащаб, ми се струва, че това също е една от темите, които успяват да се изплъзнат от фокуса на вниманието.
Имаме два възможни подхода. Първият подход е да приемаме родителя за враг. Вторият - за мен това е и важният подход - е учителите да кажем “родителят не ми е враг”, за да може и родителят да не смята учителя и училището за враг, за система, която просто иска да смачка детето му. Затова е необходимо да се изгражда истинска училищна общност. За това са нужни усилия, то не може да стане просто така.
Обикалял съм училища в цялата страна по най-различни причини. Обучавал съм учители да работят с електронни платформи за обучение далеч преди COVID. Срещал съм се с директори и с колеги в училища, в които учат деца в крайно неравностойно социално положение. И знам, че е възможно. Възможно е, ако директорът и екипът имат желание да привлекат дори и родителите от крайно маргинализирани социални групи.
Представете си, че казвате на един човек и на семейството му: “Ела при нас, ние ще се опитаме да те подкрепим. Няма да те обвиняваме, че не се справяш като родител”. Всеки има този страх според мен и оттам идва този конфликт. Много често училището действа точно така - обвинява родителите, че не са свършили това, че не са свършили онова. Имам една новина и тя е, че децата не идват с упътване. Най-сложната техника идва с упътване, но не и децата. За да се научи човек да шофира автомобил, трябва да ходи на курс и минава изпит. За да е родител, няма нито упътване, нито курс.
В много от случаите родителите са объркани. Те не знаят кое е правилно - ами, хайде да им помогнем. Хайде да ги подкрепим, вместо да ги обвиняваме. Ако едно дете не получава някакви неща у дома, хайде да се опитаме да наваксаме този дефицит в училище. Ако образователната система на предучилищното и училищно образование започне да подхожда човешки към хората, аз наистина вярвам, че отношенията ще се развиват по друг начин. Тогава и родителите ще бъдат много по-кооперативни.
Ако искам да работя с някого и го нахокам, най-вероятно няма да ми съдейства. Ако обаче въпреки грешките се опитаме заедно да направим нещо и видим, че да, всеки греши, но пък затова сме общност, затова има един голям училищен екип - за да можем като хора да се съберем и да направим тази общност по-здрава, най-вероятно ще мога да работя с този човек. Да, в някой случаи сигурно тази общност ще трябва да се създаде от нулата, това си има термин - community building. Ето това е едно от нещата, които изключително много липсват.
Започнахме с проблемите, но освен проблеми има и решения. Връщам се на това, че първо трябва да подкрепим учителите и заедно с това да се обърнем към родителите и да им протегнем ръка. По мое мнение не училищата, които изкарват високи резултати на матурите са добрите училища. Добрите училища са тези, в които и децата, и родителите се чувстват добре. Истински добрите училища са тези, които протягат ръка към родителя, а не тези, които слагат табела “Родителите - дотук”.
Може ли да говорим за необходимост от подобен подход и при оценяването на учениците? Тоест, когато виждаме, че един ученик не се справя, не да го санкционираме, ами напротив - да се опитаме да го окуражим, че той би могъл да напредне.
Личната ми позиция е, че когато един учител пише слаба оценка, я пише на себе си. Ако пише слаба оценка, значи не е успял, провалил се е в усилието да мотивира ученика да постигне нещо повече. На мен това ми е 18-ата учебна година като учител. При мен оценката се казва “Слаб” - 4. Не защото всички са съвършени, а защото успявам да добутам всички до един санитарен минимум знания и умения. Вярвам, че това е част от пътя. Сигурен съм в това.
Някой веднага може да каже: “Той е привилегирован, преподава в страхотно частно училище с подбрани деца”. Да, така е. Но познавам колеги, лично познавам колеги, които работят в съвсем различна среда. И в рамките на тази среда те правят същото - успяват да мотивират учениците си.
Учителят е пълновластен господар в класната стая. В този смисъл той е този, който държи всички инструменти на мотивацията. Да, и на наказанието, но аз не вярвам, че наказанието в числен вид помага. Мисля, че наказанието не върши нищо. Как човек може да накаже някого по история? Какво - ще му напише двойка? Голяма работа - след първата двойка на тийнейджъра ще спре да му пука. Ученик с двойка означава, че аз съм се провалил поне малко да предизвикам интерес. Означава, че не съм успял да го накарам да съпреживее миналото. Това се отнася за всяка наука, за всяка дисциплина, за всеки предмет, не само за историята.
Въпросът е до каква степен учителите носят отговорността за това. Много е лесно да извадим един стандартизиран тест и да кажем - хайде, давай, оправяй се.
Светът е много по-напред и много по-шарен от стандартизираните тестове.
Споменахте и историята, споменахте и филмът “Второто освобождение”. Трябва ли да има промяна в учебния план по история или отново опираме до учителя?
Трябва да се помисли много хубаво как да бъде подреден учебният материал. В учебните програми всъщност има някои неразумни решения. Например, така се случва, че българската история се учи няколко пъти, а пък аз не виждам сериозна полза от това.
Някой казва: “Да, но тя се учи по различен начин в първи, в четвърти, в пети, в шести, в седми, в девети, в единайсети и дванайсети клас”. Сигурно е така, но ми се струва, че е наистина важно българската история да бъде изучавана до голяма степен в контекста на европейската и на световната история. Мисля, че едва тогава можем да разберем истинската историческа значимост на българската средновековна държава и на българските революционери от 19 век например.
Когато ги поставим в контекст, ние можем да разберем в цялата тяхна човечност колко всъщност са значими и важни. Извън този контекст трудно можем да разберем защо Симеонова България е център на европейската култура към онзи момент.
Говорихме за проблемите, съответно за решенията. Как бихте обобщили решенията, ако трябва да ги дадем като препоръка към тези читатели, които биха могли да вземат и управленски решения?
И като историк, винаги съм се пазил от това да давам препоръки. Това, което мога да споделя, е лично мнение, базирано на опит. В този смисъл ние имаме няколко неща, които можем да променим в рамките на няколко години и то в резултат на - смея да кажа - на консенсус между всички парламентарно представени партии. Според мен такъв консенсус е възможен дори и в настоящия парламент.
Такъв консенсус е възможен върху оценките. Върху това, че шестобалната система не е нещо, което реално работи. В нея имаме две пълни оценки и това са “Добър” и “Много добър”. Средната е половинка, отличната също е половинка. Да не говорим, че в негативната оценка, двойката, няма никаква разлика, независимо дали ученикът е бил на 0 и след това е стигнал до 45 или 49%, ако приемем, че 50% са летвата за прескачане.
Трябва да оценяваме всеки прогрес. Трябва да можем да го насърчаваме. Трябва да можем да го документираме. А нямаме такава възможност официално.
Другото е, че е необходима наистина сериозна подкрепа за учителите и то подкрепа, която да е в посока на очовечаването на системата. Трябва да е ясно и каква е целта на образованието. Ако системата знае какво цели с образованието, може да подкрепи и учителите, и родителите.
Третото нещо, което ми се струва важно, е свободата. В българското училище няма свобода, защото сляпо се следват тези разпределения, пък няма такова задължение.
Можем да си кажем, че имаме едни наистина важни неща, които искаме да постигнем с нашите ученици, отново да си поставим цел, но да дадем пълна свобода на учителя как би постигнал тази цел. Тогава ще видим, че съвременният български учител е много креативен, много находчив и може да измисли страхотни начини, по които да постигне този държавен стандарт.
Всичко това все още не се е случило във вида, в който според мен е необходимо. Някой веднага може да каже, че има държавни образователни изисквания. Друг ще каже: “Не е вярно, това е записано в този или онзи член на Закона за предучилищното и училищното образование, че това са стъпките, които трябва да се следват”. Да, но нищо от това обективно не се е случило. Резултатите го показват - и то далеч не само резултатите от матурите, които обективно са катастрофални, защото не може да минаваш изпит с 23% от 100. А точно така се минава на матурата по БЕЛ, която е задължителна в последните години. Това показват и резултатите от PISA, които също са катастрофални, държат ни на дъното на резултатите в Европейския съюз. Накрая все пак да си кажем, че изход има, стига да имаме наистина широко обществено съгласие по целите на образованието.
Илияна Маринкова
