"Гордостта трябва да се свързва с постижения, не с дадености, още по-малко с преувеличения. Страната ни е чудесна и без нездравите пориви към самомитологизиране. Цялото това противопоставяне: “ние пием ракия и сме истински, а вие пиете уиски и сте западни агенти”, е страшна тъпотия. Никой не може да ти каже, да ти вмени как да обичаш родината си. Да си говорим по-нормално и да не забравяме, че човек може да обича и джаз, и народна музика".
Това каза пред ФрогНюз поетът и есеист Иван Ланджев.
Ето и цялото интервю:
Около националния празник на всяка държава ми се струва, че разговорът би следвало да се върти около националната гордост. Откъде черпим национална гордост днес?
Аз съм малко старомоден човек и мисля, че гордостта трябва да се свързва с постижения, не с дадености, още по-малко с преувеличения. България има предостатъчно постижения, които няма нужда да бъдат украсявани. Страната ни е чудесна и без нездравите пориви към самомитологизиране. Не виждам какво ни носи това толкова популярно напоследък говорене – ако сме нещастни, ще сме най-нещастният народ. Ако сме древни, ще сме най-древните на планетата, все трябва да сме “най”, за да се легитимираме някак. Нищо от това не е вярно. Защо, за какво ни е? България заслужава да бъде обичана и без такива глупотевини. Ето ви истински повод за гордост – ние сме рекордьори по устойчивост. По съществуване на въпреки. Понякога е въпреки чуждата власт. А всекидневно е въпреки своята.
Имало е редица исторически предпоставки да изчезнем и нито една не се е оказала решаваща. Устоявали сме. В това откривам повече благородство, отколкото в най-славните имперски напъни. Ако не друго, в такава история има повече блус. А винаги ще предпочета блуса пред марша.
Позитивен ли е изразът на съвременния масов български патриотизъм според Вас?
Не, не е. Очевидно е, че разделя хората и по това се познава, че е мним, а не същински патриотизъм.
Истинският патриотизъм е хоризонтален, той заличава различията между хората и ги обединява, независимо от тяхната степен на образованост, от социалното им положение – каквито ще да сме, всички можем да се съгласим по една точка, любовта си към родината. Това е то. А в момента е друго – войнстващ, плакатен патриотизъм. Приравнен винаги, неизменно, до консерватизъм (защо?), до някакво криворазбрано, фалшиво сиромахомилство. Плакатният патриотизъм не обединява, а дели хората в държавата на “народ” (истинските българи) и някакви други, чужди, родоостъпници (мнимите българи).
Опасна игра е това насъскване, защото ние всички сме българи. И е много, много важно да не забравяме нещо – никой не може да ти каже, да ти вмени как да обичаш родината си. Цялото това противопоставяне: “ние пием ракия и сме истински, а вие пиете уиски и сте западни агенти”, е страшна тъпотия. Човек може да пие и уиски, и ракия, може да обича и българския фолклор, и джаза. Няма “или-или”. Който ви казва, че има, просто лъже. Защото му изнася да лъже.
Има хора, които слагат знак за равенство между патриотизъм и русофилия. Други поставят равния знак между патриотизъм и ледено хоро. Лишава ли ни това от възможност да се консолидираме в общо виждане за общото ни бъдеще?
Бях се пошегувал преди – “Знаете ли каква е приликата между българския и руския националист? И двамата веят руското знаме на митинги”. Все още е вярно.
На какво трябва да учи патриотизмът, какво трябва да е неговото послание?
Би трябвало да ни учи на това, че каквито и да сме, колкото и да сме различни помежду си, има любов към родината, която може да ни обедини. Тоест, патриотизмът не трябва да ни скарва.
Когато говорим за национална идентичност, къде би трябвало да я търсим - в миналото или в настоящето?
Настоящето е, което човек се стреми да променя. И това няма как да се случи чрез връщане в миналото. Ако излезем на глава с миналото си, ако си признаем пред себе си за него – настоящето ще се промени.
“Вживяването в уникалността на нещастието” пречи ли ни да гледаме в бъдещето, да се развиваме?
Да, но още повече пречи доброволното хвърляне в пасивната позиция – сякаш от нас нищо не зависи, сякаш историята просто ни се случва, явленията ни сполетяват. Намирам тази настройка за особено вредна.
Когато в “Неизбежната случайност”, четем за рибояда Найджъл, четем, че си струва да си по-обичащият. Струва ли си да си по-обичащият и към държавата си - да търсиш начин да я подобриш, дори тя да не ти помага в този процес?
Отделният гражданин помага на държавата си, като прави това, което е по силите му, като допринася за обществото. Като спазва законите и не прецаква ближния. Ей такива, нормални неща. Те правят държавата по-привлекателно място за живеене.
Вие къде стоите по въпроса с датата на националния празник - трябва ли да бъде 3 март, или трябва да има промяна?
Да ви призная, този дебат дори не ми е от най-интересните, но бих искал да напомня нещо – някъде към пет часа следобед на 3 март през 1878-а, в една красива бяла къща в Сан Стефано се подписва договор. И България не е страна по този договор. В помещението няма нито един българин. Български представители липсват, разбирате ли? Защо, при положение, че толкова наши опълченци са загинали във войната?
Националният празник на една страна по презумпция предполага активна роля на тази страна. В този смисъл 3 март винаги ще бъде спорна дата. Събития като Съединението или Независимостта, толкова самостоятелни, извършени въпреки волята на Великите сили, съответстват повече на духа на националния празник.
Има ли послание, предложение или съобщение, което бихте искали да отправите днес?
Ще се повторя – да си говорим по-нормално и да не забравяме, че човек може да обича и джаз, и народна музика.
Илияна Маринкова
