Европа вижда себе си като по-слаба отколкото е. Русия вижда себе си по-силна отколкото е. Това разминаване между представите и реалността опасно ни доближава до разширяване на войната
Две години след неуспешния опит на Путинова Русия да завладее Киев, войната в Украйна продължава да бушува. Чисто военните жертви за всяка от двете страни вече възлизат на стотици хиляди загинали и осакатени млади мъже – при съотношение, в пъти по-неизгодно за руските сили. Цивилните украински жертви обаче са чудовищен брой. Селища като Бахмут и Авдеевка са лунни пейзажи, оспорвани с всички средства заради реални стратегически предимства, а понякога – и просто заради упорството на щабовете. Големи и доскоро процъфтяващи градове като Мариупол са превърнати в пепелища, сравними само с Дрезден през Втората световна. Бежанците са милиони.
Същевременно Украйна продължава да е твърдо уверена в усилията, оцеляването си и във възвръщането на все още окупираната част от своята територия. А Русия продължава да се опитва да настъпва, да обстрелва цивилни цели и да се надява, че в края на удължаващия се конфликт ще продължи да контролира поне Крим. Част от НАТО-вските страни, подпомагащи Украйна с пари и материално, вече открито си задават въпроса дали не е редно да се разположат техни сили на украинска територия. На това вдигане на мизата Кремъл отговаря със заплахи за „денацификация“ и употреба на ядрено оръжие. Мизата се вдига и от двете страни – и точно както е в теорията на игрите, в един момент самото блъфиране може да натежи така, че да се превърне в реално действие, ескалиращо обстановката далеч над първоначално вложените намерения.
Същевременно обаче динамиката на това вдигане на залозите не е равномерна. Тъкмо тук е рискът. Докато Кремъл повтаря и само засилва един и същ набор от предизвикателни изявления (и същевременно води пропагандна война на много фронтове извън Украйна), то Щатите и страните от Европейския съюз излъчват противоречиви сигнали, а не единно послание. Този разнобой между демокрациите се дължи на самата им природа, тоест на най-голямата им сила – но в кратко- и средносрочен план точно тя изглежда като слабост в очите на авторитарното руско ръководство. Повтаря се историческият разговор между глухи от 1938-39 г.
Русия бие един еднообразен идеологически тамтам. Тя твърди, че е била заплашена преди началото на войната, че само се отбранява от експанзията на Запада, че води превантивни (но морално оправдани) действия, че защитава консервативни ценности срещу вечно гниещия либерализъм, че никога не е искала война, но е била принудена... както и че във всеки момент е готова многократно да увеличи военните си усилия и неохотно, но победоносно да разшири войната из цяла Източна Европа – и то все в името на мира и справедливостта. Руските и проруски източници бълват невъзможна за анализ, вътрешнопротиворечива, но шумна, хилядогласна гюрултия от конспирации, обвинения и заплахи. Общото – макар и повърхностно - впечатление е за дезинформационен хаос, съпроводен от невероятна военна самоувереност. Най-голямата руска победа дотук си остава в полето на PR-а.
През това време Щатите и Европа демонстрират своите легитимистки движения: прения, обсъждания, противоречия, спорове, несигурност, предложения, които биват отхвърляни, контрапредложения, колебания и изобщо целия сложен, крехък механизъм на демокрацията, външно подлаган на допълнително напрежение от, естествено, враждебните проруски гласове.
Така Русия успява да внуши, че е готова да използва дори ядрени оръжия или пък да нахлуе едновременно в пет-шест нови държави в Източна и Централна Европа. А способна ли е наистина на което и да е от двете действия? Това е съвсем друг въпрос. Важното към момента е, че тя внушава усещането за заплаха. Точно като звяр, който се старае да издуе мускули и да нададе възможно най-грозния си рев, за да накара цялата гора наоколо да се отдръпне. Същевременно обаче вътрешноруският резултат от този все по-труден за контролиране, ескалиращ пропаганден рев е вдигането на адреналина у метафоричния звяр. Комбинацията от самомнение и нарастваща военно-патриотична истерика кара руското ръководство (а вероятно и руското общество) само да вярва в мита за собствената непобедимост. Една Авдеевка бива раздухвана до епичните мащаби на Сталинград. Част от Запада очевидно се връзва на руския шум... а самата Русия е направо оглушена от него.
Междувременно Западът оставя впечатление за безпомощност. Десетки високотехнологични нации с висок стандарт на живот, с работещи институции, относително ниски равнища на корупция, огромен БВП и брой население, значително надвишаващ руския, заедно изглеждат парадоксално слаби. Това идва директно от постоянната публичност на информацията за споровете в демокрациите. По същество впечатлението е точно толкова заблуждаващо, колкото заблуждаваща е и представата за непобедима мощ у Русия. Но демокрациите винаги оставят такова впечатление... поне докато механизмът на войната не ги вдигне на бойна нога.
Оттук и клишето, че демокрацията е бавна и неефективна, а диктатурата – бърза, организирана и напълно рационална. Историческата действителност дава точно обратната картина – като правило големите конфликти се печелят от демократични коалиции заради чистото им превъзходство в население, гъвкавост, производство и инициативност на всички нива. Студената война е много ярък пример. Но историята е учителка, от която полза няма. Четат я само историците. Политиците не се възползват от нейните уроци. В резултат могъщите Съединени Щати и гигантският Европейски съюз изглеждат слаби не само в руските очи, а и пред самите себе си.
Опасността за общоевропейския мир идва тъкмо от това разминаване между реалността и успешно насадените представи. Докато вече воюващата диктатура (в случая – Русия) се чувства силна, то няма значение колко илюзорно е това нейно чувство. Апетитът ѝ ще расте с всяка преувеличена или дори лъжлива новина за победи на бойното поле. Сто метра напредък в малък фронтови сектор някъде из Донбас в руските очи се равняват на пряка заплаха срещу Берлин, Париж или Лондон.
Обратно – всяка предполагаема слабост, действителна бавност или необяснима отстъпчивост на Европа и Щатите, както и всеки призив за преговори внушават първо на Русия и после на самите западни обществени мнения също толкова фалшиво усещане, че няма какво да се направи. Че войната е загубена, че Украйна само отлага неизбежното с цената на излишни жертви, че трябва да се търсят контакти на всяка цена... а това, разбира се, са заблуди.
Най-неразумната представа е, че прекланянето на главата и подаването на нещо, на някакъв знак на уважение, някаква, макар и малка териториална придобивка ще задоволи Путин и приближените му. Тъкмо обратното. Всяка хипотетична отстъпка само допълнително би усилила фалшивите усещания за слабост на запад и сила на изток.
Следователно езикът на отстъпчивостта е изцяло погрешен.
Възможно е времевият прозорец за натиск чрез твърди преговори и вдигане на мизата от западна страна без риск от война вече да е изпуснат. Ако Путин и Кремъл бяха получили не военен, но единен и твърд международен отпор чрез по-сериозни мерки през 2014-2022, днес можеше изобщо да няма война в Украйна. Но сега може и да сме стигнали точката на безалтернативно очакване, на обратно броене, след чието изтичане вече ни остава само да се борим и да спечелим поредната голяма война за европейска свобода срещу поредния луд диктатор.
Възможно е единственият начин Русия на Путин да види собствената си слабост и европейската мощ вече да минава само през прекия сблъсък. Ако това е така (а то за съжаление изглежда все по-верятно), то крайният изход не може да буди никакво съмнение: Украйна, Обединена Европа и САЩ ще победят. Това на пръв поглед е добре. Но бедата е, че до тази победа може да се стигне само чрез пот, кръв и сълзи. Загубата на човешки живот, моралната и материалната разруха, травмите за редица бездруго изстрадали нации ще са страховити.
Ако тази едновременно мрачна, но и оптимистична прогноза се сбъдне, то ще дължим печалната необходимост от война на неувереното, прекалено бавно, постгероично... в крайна сметка предателско ръководство на външната политика на Европа и Америка от последните десетилетия. Няма смисъл да обвиняваме врага за собствените си грешки. Противникът е неуравновесен, жесток, неморален и безсмислено агресивен, но това е в природата му, в неговата култура, в самата му ДНК. Противникът е трябвало да бъде принуден към мир навреме, а ако моментът за това е изпуснат – то трябва да бъде разгромен. Да, разбира се, след като димът се разнесе, ще се наложи оцелелите членове на противниковото ръководство да бъдат съдени като нацистите в Нюрнберг.
Но действителната отговорност за пропуснатите възможности да се запази мирът чрез адекватен натиск, тоест чрез единствения език, който противникът разбира – тази отговорност следва да се търси в жалкото поколение „лидери“, които и сега ни водят към поредния фатален кръстопът в съдбата на нещастното човечество.
За FrogNews
Манол Глишев
