Изминаха 2 години от деня, в който Русия уби невинни хора, хвърляйки авиационна бомба върху Драматичния театър в Мариупол. Сред загиналите имаше деца. Все още е невъзможно да се установи точният брой на загиналите.
За това припомниха в своя публикация от Посолството на Украйна в България.
"Всяка сграда, всякакви стени или тавани могат да бъдат преустроени. Но човешките животи никога не могат да бъдат върнати.
Децата никога няма да могат да прегърнат родителите си. Бабите и дядовците никога няма да могат да посещават внуците си. Неродените деца никога няма да се родят.
Призоваваме света да не мълчи за ужасите, които Русия причинява на нашия народ днес. Русия е терористична държава, която никога няма да избегне наказанието", посочват от украинската дипломатическа мисия у нас.
Президентът Зеленски: Нека светът си спомни за всички, чийто живот бе отнет от руския терор
"Мариупол. Драматичен театър. Надпис "Деца". Изминаха две години...", написа по-рано днес в социалните мрежи украинският президент Володимир Зеленски.
"Светът трябва да помни всичко, което Русия е извършила срещу Украйна и украинците, и всеки руски убиец трябва да понесе отговорност за стореното. Ние ще гарантираме, че те ще бъдат подведени под отговорност.
Нека светът си спомни за всички, чийто живот бе отнет от руския терор", посочи той.
В същото време, британският "The Guardian" публикува днес разказа на актрисата Вира Лебединска, която успява да оцелее при бруталната атака
Когато бомбите попадат в Мариуполския драматичен театър, Вира Лебединска не чува нито взрив, нито трясък. От звукозаписното студио в мазето на театъра, където тя се крие заедно с още няколко служители, усещането е по-скоро като вакуум.
"Имаше свистене и усещане, че въздухът се изсмуква от стаята", спомня си тя. Няколко секунди по-рано котаракът ѝ Габриел внезапно се напрегнал, вероятно усещайки звука на самолет над главата си. След това настъпил хаос: викове, крясъци, паника.
65-годишната актриса и вокален педагог е била една от около 20-те служители на театъра сред повече от 1000 души, приютени в театъра, когато руската армия обсажда Мариупол през март 2022 г.
Вира Лебединска. Снимка: Kasia Stręk/The Guardian
Ударът, за който се смята, че е извършен с две 500-килограмови бомби, пуснати от руски самолет, е нанесен въпреки широко разпространената информация, че това е най-голямото гражданско убежище в града. Оценките за броя на загиналите при удара варират в широки граници - от "най-малко 15" (Human Rights Watch) до 600 (Асошиейтед прес), пише "The Guardian".
В събота, на втората годишнина от удара, в окупирания Мариупол ще се гласува на президентските избори в Русия - строго контролиран спектакъл, който има за цел да осигури на Владимир Путин още шест години на поста. Междувременно в Киев Лебединска ще играе в "Мариуполска драма" - пиеса, базирана на спомените на четирима актьори, които са се укривали в театъра и които разказват за собствените си преживявания от сцената.
Четиримата са сред малка група актьори и служители от театъра, които са възстановили трупата в Ужхород, в крайния запад на Украйна.
В "Мариуполска драма" всеки от актьорите носи на сцената истински артефакт, който му напомня за времето, когато се е укривал в театъра. За Лебединска това е табелка на гардероба с номер 392; служителите на театъра са носели табелките на врата си, за да се идентифицират пред други хора, които биха имали нужда от помощ, за да се ориентират. За 24-годишния Дмитрий Муранцев това е пижамата от една част на Човека-паяк, която е носил по време на обсадата, тъй като е била най-топлата му дреха.
На сцената в пиесата са и 43-годишният Игор Китриш и 42-годишната му съпруга Олена Била, които играят в Мариуполския театър от повече от две десетилетия. Те напускат театъра в деня преди експлозията, рискувайки да прекосят фронтовата линия, за да се измъкнат от града.
Чувстват се благодарни, че са успели да се измъкнат заедно със сина си, но както повечето хора от Мариупол, изпитват остро чувство на загуба за всичко, което са оставили зад себе си. Две десетилетия са спестявали, за да си купят собствен апартамент, купили са го в месеците преди войната и току-що са завършили ремонта. Така и не са имали възможност да се нанесат в него.
Лебединска разказва, че е пренебрегнала молбите на сина си да напусне Мариупол в навечерието на войната, защото не е смятала, че е възможна пълномащабна война. Когато започнали военните действия, тя взела раница с важни вещи и котката Габриел и се отправила към театъра. Заедно с още няколко колеги от театъра се настанява в звукозаписното студио в мазето, където на стената има портрет на Моцарт и диван, на който може да се спи.
"Отначало нямаше много хора, но после някой отвори вратите на театъра и хората започнаха да влизат", спомня си тя.
Хората готвели храна на открити огньове навън и носели различни декори и реквизит от складовете, за да спят. Понякога някои хора се опитвали да напуснат и да се изнесат от Мариупол, но често се връщали след няколко часа, като казвали, че са били обстрелвани.
Лебединска не си спомня ясно последиците от удара, в съзнанието ѝ са останали само няколко стряскащи кадъра: родители, които удрят по лицето младо момиче, опитвайки се да го съживят; хора, които се препъват на улицата, окървавени. Котката ѝ Габриел е изчезнала. Тя нямала време да го търси.
Вървяла два часа през разрушения град, облечена в халат, преди да спре да пренощува в апартамент в края на Мариупол с изпочупени прозорци. Пътуването ѝ нататък била одисея, изпълнена с изключителен стрес, дискомфорт и контролни пунктове.
"Времето не ме е излекувало, макар че поне се чувствам малко по-дистанцирана от него. Но все още се събуждам през нощта с непоносими пристъпи на паника. Всичко това остава с теб, вътре в теб", казва Лебединска.
ФрогНюз
