75 години е приблизително един човешки живот. Днес НАТО става на толкова, но не смята да умира. Ето как виждам аз развитието на тази организация до сега.
Още със създаването си НАТО е инструментът, който вкарва трайно американците в уравнението на европейската сигурност. Преди това те са се появявали в него по време на двете световни войни, но са си оставали чужда сила за Стария континент. Студената война уеднаквява дневния ред в сферата на сигурността за съюзниците от двете страни на Атлантическия океан. За тях Съветският съюз изглежда като екзистенциална заплаха, срещу която е нужен съвместен отпор.
НАТО не е цивилизационна общност, нито пък клуб на демокрациите, а преди всичко военен съюз, създаден по геополитическа логика. Една от учредителките на Алианса е Португалия, която чак до 1974 г. е диктатура. През 1952 г. в НАТО влизат Турция и Гърция, страни, в които в следващите години има военни преврати. Освен това турците са от друга цивилизационна общност, много по-различна от европейските и американски християнски демокрации. Но Турция и Гърция са ценни за НАТО, защото имат голяма геополитическа тежест като форпост срещу съветския блок.
Според реалистката школа в теорията за международните отношения, световната система е анархична, в нея няма върховен арбитър, който да въвежда ред, и затова всяка държава се стреми да увеличава своята относителна мощ. За европейските държави обаче членството в НАТО за дълго време омекотява ефекта от анархичната международна система. САЩ предоставят чадър на сигурността, който успокоява европейците и променя тяхното поведение на международната арена, вътре в Северноатлантическия пакт за десетилетия наред като че ли я няма тази надпревара за увеличаване на собствената национална мощ.
НАТО спечели Студената война не с нокаут, а заради отказването на противника от битката. Съветският блок и самият Съветски съюз се разпаднаха в началото на 90-те години на миналия век. Северноатлантическият пакт се разшири териториално, защото източноевропейските държави поискаха да станат съюзници на победителя. Накрая процесът на разширението стигна до бившите съветски и бившите югославски републики. Промени се самата философия на чертаене на геополитическите граници в Европа. Те вече не бяха плод от задкулисно договаряне между великите сили, а най-вече резултат от свободната воля на сравнително малките държави от Източна Европа. Този безметежен триумф на либерализма в международната политика обаче продължи до момента, в който Русия не се почувства достатъчно силна да го оспори. През 2008 г. руските войски нахлуха в Грузия, през 2014 г. – в Крим, а през 2022 г. нападнаха Украйна на широк фронт.
След като през 90-те години за кратко бе ангажирана в борба с диктатор от регионален мащаб в лицето на Слободан Милошевич, а в началото на нашия век и с глобалните терористични мрежи, НАТО започна процес на завръщане към корените си, т.е. – към териториалната отбрана. Сега заплахата отново е конвенционална и идва откъм Москва. И пак трябва да се укрепват източните граници на Алианса, само че днес те не минават през средата на Германия, а по меридиана Финландия-Прибалтика-Полша-Румъния.
През първите две десетилетия на ХХI век дневният ред на европейците в сферата на сигурността бе започнал да се разбягва с този на американците. Вашингтон гледаше към Източна Азия, а Брюксел – към мигрантските потоци и джихадистките канали, идващи от Северна Африка, Близкия Изток и Афганистан. Путин върна европейците и американците в една обща лодка на сигурността.
И така с какво се занимава НАТО днес? С укрепване на своите бойни групи по източния фланг, с подобряване на комуникационната инфраструктура, което да позволи бързо прехвърляне на войски, с преработка на военните планове. Приоритет за НАТО обаче е помощта за Украйна, при това не моралната, политическата или финансовата, а военната помощ за Киев. Ясно е, че степента на бъдещата заплаха за страните от Алианса зависи от изхода на войната в Украйна. Евентуална победа на Русия в този конфликт няма да намали мощта на НАТО, но ще означава, че агресията на международен терен се възнаграждава. Което пък ще окуражи Путин или друг амбициозен диктатор да я повтори.
След 2017 г. факторът „Тръмп“ разколеба вътрешното сцепление между съюзниците от двете страни на Атлантика. Намеците на ексцентричния американски президент, че може да затвори чадъра на сигурността и да остави европейците сами да се пазят от геополитическите бури накара лидерите на Стария континент да започнат преосмисляне на своите политики в областта на сигурността. Но окончателният тласък за промяната дойде с пълномащабното нападение на Путин срещу Украйна. В Европа вече се води голяма война и тя няма да свърши скоро. Затова почти всички европейски съюзници от НАТО увеличават своите военни бюджети и се превъоръжават.
Пламен Димитров, в. "Българска армия"
