"Русия се готвеше за тази война от много отдавна. В Украйна минахме по този път - стигнахме докрая, до войната. Другите страни имат пример в наше лице. Имат обаче и възможност все още да избегнат тази участ. Никога пропагандата не върви просто така, винаги след нея идват танкове. Ако се лее много засилена пропаганда, бъдете сигурни, че след нея идват танкове - никой не излива пари за пропаганда просто така. Европа и САЩ наивно вярват, че войната сама ще се разсее. Не става така обаче - или спират агресора, или загиват. Защо гледат отстрани - толкова ли ги е страх от Русия, от Путин?".
Това каза пред ФрогНюз Тетяна Станева - бесарабска българка, журналист, организатор на Международния фестивал на етнографското кино "ОКО". Станева е режисьор на филма "Писма от Украйна", който гледахме по-рано през 2024 година.
На фона на западната военна помощ на Украйна, която остава блокирана, разговаряхме с нея за процесите в украинското общество.
Ето и цялото интервю:
Преди няколко седмици през Вашия профил във Facebook чухме сирените в родното Ви село Чушмелий, продължават ударите по Харков, Одеса и много други места, помощта с оръжие не идва. Има ли Украйна чувството, че Западът я изоставя?
Не само това е чувството, това е факт. Вече тече третата година война - на третата година да крещиш и да не те чуват, уморяваш се. Не знаеш дали те чуват, или си като онзи, който крещи в пустинята. Може да викаме до безкрай, но има ли кой да ни чуе? Тази умора я има - да молиш до безкрай за трохи от хляба, които да паднат от масата на богатите и големите. Вече не молим за хляб, молим за парченцата, които ще паднат от масата. И те не падат, и тях не дават.
В последните събития в Израел, Западът постъпи, както трябва да постъпи във всички войни - обединиха се за минути без излишна бюрокрация и свалиха всички ракети. Буквално днес удариха Чернигов, има загинали вече 10 души - хора, които просто чакали на спирката, отивали на работа. Защо гледат отстрани - толкова ли ги е страх от Русия, от Путин? Не знам какво им липсва - дали желание, или смелост.
Не мога да кажа, че Западът не ни помага - помага с оръжие, колкото да оцелеем, но не ни защитават, както ни обещаха. Изглежда сякаш войната е само наша. А тази война не е само наша и светът трябва да го разбере. Докато не жертваш своите хора и войната не е на твоя територия, не разбираш, че някъде върви жестока всекидневна война, терор. Тече третата година, в която не сме имали нито един ден спокойствие. Всеки ден имаме кървавата, жестока, ежедневна война. Ежедневно умират хора. Няма периоди на затишие на ударите.
В Украйна идват много журналисти, показват и разказват. Русия обаче плаща много за пропаганда, която завладява умовете на хората в Европа - това се вижда оттук.
В Киев имам своя балон от хора, с които мислим еднакво, настроени сме еднакво. Там не виждам статистиката - не виждам кой от моите приятели воюва, кой помага на фронта, кой събира пари за дронове, кой ги праща. Когато си ида в моето село обаче виждам една по-реална картина на деня. Познавам всички в моето село Чушмелий, статистиката ми тук не е избирателна, а фактическа. Моето село не е толкова пострадало от войната, както други села в Украйна. Виждам обаче, че в село останаха само или пенсионери, над 60 години, или деца до 25 години, които не подлежат на мобилизация, или инвалиди, или хора с много деца. Останалите мъже ги няма - или са на война, или са убити от войната, или са избягали. Няма мъже из село.
Когато кажа това в България, не ми вярват, смятат, че го казвам от отчаяние. Това обаче е факт. Наскоро снимахме реклама за един голям аграрен холдинг в Измаил - няма кой да седне на комбайна.
Ако приберат всички цивилни мъже, защото нямат друг избор, какво ще се случи с икономиката на Украйна? Украйна няма да може да оцелее като държава, защото ѝ трябват чиновници, медици, хлебари, комбайнери. Наскоро си поръчах мебели за село - нямаше кой да ги докара от Измаил и да ги разтовари. Накрая мебелите ги докара един мъж, който е инвалид и не подлежи на мобилизация.
Вчера беше подписан президентският указ с поправките в Закона за мобилизацията - защо властите на Украйна се принудиха да направят тези изменения?
Властта нямаше друг избор. Защо е абсолютно ясно - няма друг избор, просто няма хора. В момента има голямо разделение между военните и цивилните, защото се налага да се направи ротация, а няма с кого да се сменят, няма хора. Мога да разбера войниците - искат да си дойдат, разбирам и жените на войниците - те искат мъжете им да си дойдат. Това са две години на студ и глад, да не говорим, че никой не се връща здрав от война. Войната не лесно и хубаво нещо.
Професионалните военни са по-мотивирани, те са избрали тази професия. Кого обаче ще мобилизират - артисти, певци, писатели? Доброволците, които отидоха на фронта още в началото и професионалните войници свършиха - или ги избиха, или ги раниха.
Как се живее в Украйна в тези условия - Вие живеете или в Киев, или на село, как продължава животът?
Някак кинематографически контрастно излежда - тук на село пеят птички, хората косят трева, засаждат цветя. На този фон звучи тази ужасна сирена, която ни казва “вървете в бомбоубежището, бъдете спокойни, без паника”. Повтаря драматично, а в това време мама засажда лук. Звученето на тази сирена изглежда сюрреалистично, неуместно в този пролетен живот, когато всичко се ражда.
Животът тук продължава. На село е по-спокойно. Късаш си лук, репичка, салата, харчиш по-малко пари, по-сигурен си. В града хората не издържат финансово. Имам приятели-патриоти, които дадоха много пари за армията, сега пред тях стои въпрос на финансово преживяване. Мой приятел беше моряк - сега няма как да работи, защото не може да излезе от страната да работи. Има хора, които казват - нека да ида да работя, да работи икономиката на Украйна, да помагам на армията с пари, вместо да воювам. Отиват обаче в армията, защото нямат избор, няма кой, професионалната армия свърши, доброволците също. Имам приятели, които преди две-три седмици получиха призовка. Един от тях работи в IT сферата, но отиде. Каза - "какво да правя, кой да иде, ако не ние".
Преди дни на фронта загина бесарабският българин Роман Юхневич, с позивна Болгар. Говорили сме преди, че българската връзка - украинските българи, не трябва да е водещата мотивация да помагаме на Украйна, тази мотивация трябва да идва от факта, че това е единственото правилно действие. Факт е обаче, че украинските българи продължават да воюват, продължават да умират на фронта. В същото време нашият президент в България продължава да изказва проруски тези, да не говорим за партии като „Възраждане“. Може ли да бъде преборено това?
Този мъж с позивна Болгар е поредният украински българин, който умира на фронта. Това се случва всеки ден. Руските снаряди и бомби не подбират етническия произход. В Украйна има много национални малцинства, всички обаче са преди всичко украинци, украински граждани, които защитават дома си. Във филма “Писма от Украйна” показвам точно това - че всички ядат от една паница, бият се в един окоп, без деление на произход. Мотивацията и братството обединяват много.
Как може да се пребори пропагандата е въпрос, в който вложих целия си живот и всичките си усилия. Понякога се чувствам безсилна в борбата с пропагандата. Излива се ужасно много руска пропаганда - дори в Украйна по време на война, какво да говорим за другите страни. Тази пропаганда се е наливала години наред, десетилетия.
Русия се готвеше за тази война от много отдавна. Русия закачи едни закачалки на политиците, от които е много тежко да се махнат - включително Радев, “Възраждане” и т.н. На информационното пространство има и много пари. Ние минахме този път - стигнахме докрая, до войната. Другите страни имат пример в наше лице. Имат обаче и възможност все още да избегнат тази участ. Никога пропагандата не върви просто така, винаги след нея идват танкове. Просто така никой не излива пари за пропаганда. Ако се лее много засилена пропаганда, бъдете сигурни, че след нея идват танкове. Никой не харчи толкова пари просто така.
Цяла Европа е във фазата на леене на руска пропаганда, Украйна е в края на този път - танковете са на ваша територия от десет години, от две под формата на пълномащабна война. Какъв е изводът - ако искаме танковете да не дойдат и на наша територия, трябва да помогнем много сериозно?
Така е, да. Европа и САЩ пишат много стратегии. В техните стратегии не влизаше войната, тя за тях е екстраординарна ситуация, с която не знаят как да се справят. Като едни малки деца наивно вярват, че войната сама се появи и сама ще се разсее. Не става така обаче - войната не се появява сама, няма и сама да се разсее. Или спират агресора, или загиват - само по такъв начин се спира война, тя сама няма да се махне по някакъв чудотворен начин.
Резултатите от пропагандата са много дълготрайни. Пропагандата не е на едно ниво, тя се наслоява, трупа се в годините. Това е методика, не казвам нищо ново - започва се от културата, трупа се години наред, превръща се в едно старо дърво, което е пуснало корени. Когато дървото е пуснало корени дълбоко, е много трудно да го отсечеш. Така е и с пропагандата в България и не само в България. Ние и досега изчистваме земята от нея и то с кръв.
Дали за две години изчистихме цяла Украйна? Не. Сигурна съм, че има сепаратисти, които седят, мълчат и чакат. В момента руската пропаганда у нас продължава да говори, не всеки има информационната хигиена и критичното мислене да ѝ противостои. Пропагандата на Русия в Украйна вече признава, че Русия ни е нападнала. Започна обаче да използва други наративи - “украинската власт е корумпирана, може би не е толкова зле Русия да ни прихване”. Използва се умората на хората, използва се отчаянието. “Западът не ви помага”, “САЩ ви изоставиха” - такива наративи се сеят тук. “Путин нападна, защото нашите се заиграваха”. Тази пропаганда ляга на промити мозъци, на хора, които не допринасят за обществения живот, а просто си мрънкат.
Русия започна да сее пропаганда в Украйна много отдавна, особено в регионите, където населението беше рускоезично - Южния регион, моята област, е един от тези региони. Забелязах го още през 2009 година - помня годината, защото тогава се роди дъщеря ми. Хората тогава слушаха новините за Украйна по руските канали, така бяха свикнали. Бях на село и чувах телевизионния фон с едно ухо, баща ми слушаше руска телевизия - в руския телевизионен свят държавата с най-голямо парче суша на Земята Русия не говореше толкова за себе си, колкото за Украйна. Говореше се как украинска учителка дискриминирала момиченце с руско име - нередна случка, която обаче не е от национален характер, ако изобщо се е случила. По руската телевизия се говореше за такова “събитие” още през 2009 година. Кой в Русия, а и в Украйна, ще провери дали това се е случило? Никой. Повечето руснаци днес са убедени, че ние сме фашисти. Бяха хранени с това години наред. Не знам какво трябва да стане, че да разберат, че това не е така. Не знам колко поколения трябва да минат, за да се изчисти тази пропаганда от корена. А тя трябва да се изчисти точно така - с корените.
Илияна Маринкова
