Безсмъртните стихове на Христо Ботев са за един от най-значимите български войводи. Димитър Николов Асенов, както е рожденото му име, умира едва 28-годишен. Той загива след тежко сражение на четата му с османска войска.
“И да паднем, мили братя, нашите кости няма да бъдат напразно – другите поколения ще стъпят връз тях!“
Това пише преди два дни в nationalgeographic.bg в статия, посветена на Хаджията.
Още няколко медии отразяват рождените дати на Хаджи Димитър – 10 май и на Стефан Караджа – 11 май. И двамата загинали на 28 години – през 1868 г., предвождайки чета от 120 души храбреци, дошли да освобождават България и да умрат за нея.
Нито една от големите телевизии не посвети новина или предаване на Хаджията и Караджата. Мълчаха и много други медии.
Колко души въобще си спомниха за тези двама мъже през тези дни? Имената им нямаха никакъв шанс, защото мътният новинарски поток бе посветен на крясъците, лозунгите и разветите руски и съветски замена, издигнатите портрети на Сталин и Путин, на поклони доземи пред руската посланичка Митрофанова. Такова лакейство и падение няма да видите в нито една друга държава, от нито един друг народ. Дори Сърбия, днес верен съюзник на Москва, няма в календара си празник, посветен на освобождението на страната от същия освободител, който ние прославяме с над 400 паметника… Не отиде шествие до лобните места на войводите, но се надпреварваха пред отломките на МОЧА.
Това е срамно и позорно.
Те дадоха живота си да я има България, а имената им все по-рядко се чуват и четат. Подвигът им събира прах в архивите и все по-малко хора се гневят на това.
Предлагаме ви текст за големият комита Стефан Караджа.
В брой 299 от 4 август 1868г. вестник „Дунав” пише: ” В срядашния брой на „Дунава” ( номер 298 от 31 юли) ний известихме, че предводителят на разбойниците Тулчалият Кючук Стефан се лекува в затворническата болница и че по негово щение местната власт повика благовейнаго свещеника Христя, за да го изповяда . . . Разбойничеството и престъплението, които направи речения Стефан, ако и да изискваха да се накаже смъртно наказание съобразно законът, но когато му се свърши изпитът и осъждението, болеста на раните му се усили и наказанието му се беше отложило след пълното му оздравяване. Обаче мъките и болките на раните му, като усилиха още повече, той попадна и в болеста називаема тетанос, щото миналата сряда ( 31юли 1868г. ) през ноща умре от своята си смърт и на утринта се повика пак свещеника, който го погреба според християнските обичаи; а защото тялом беше съвсем отслабнал, той, без да мине на губилищното място(бесилката), отгдето минаха другарите му и отидоха в смъртния дом, напряко (кестерме) отиде през друг един път “
Така журналистите от в. „Дунав” са отразили смъртта на войводата. Нарекли са го „предводителят на разбойниците”, защото властта е била в ръцете на турския султан и никой не е смеел да напише нещо друго.
Стефан Тодоров Димов – Караджа е роден на 11 май, събота, 1840 г. Ден по-рано, същата година, е роден и Хаджи Димитър. Караджата по майчина линия е потомък на рода Бинбеловци от село Факия, род чието развитие можем да проследим в течение на шест века назад. началото му е свързано с легендарния Момчил войвода, за когото турския поет Енвери пише в книгата “Деяния на Умур паша” :
“Всички, които го виждаха, оставаха изумени, всички се удивляваха на неговия величествен вид. Той бе висок колкото двама души, гледан, наподобяваше минаре.”
Бащата на Стефан, Тодор Димов Узунниколов известен, като Тодор Търнин, бил буен човек.
”Дядо Тодор – разказва внучката му Веса (дъщеря на Стефановата сестра Пена) – бил от ония българи, които не скланяли глава пред турците. А имало един каймакамин, не оставял хората на спокойствие. Обикалял край чешмите, задирял момите и младите невести. Дядо често имал разправия с него. Една вечер го срещнал на улицата. Било тъмно нямало никой наоколо. Разминали се, но още същия миг дядо Тодор се обърнал и ударил турчина с тоягата си по главата. Нанесъл му още удари, докато го убил (Това се случило окло 1846г). Нямало свидетели, но на всички било известно, че са се спречквали. На сутринта турските управници първо него щели да потърсят. Прибрал се дядо в къщи и казал на баба Калина: “Слагай каквото можеш в дисагите и да бягаме”. Натоварили невръстните си деца, малко покъщнина и дрехи на конете и тръгнали същата нощ. никой не открил дирите им. Така от село на село преминали Балкана и Добруджа и се озовали близо до Тулча. Там дядо станал говедар. Вуйчо, Стефан Караджа, пасял телците, раснал здрав и силен и обичал да се бори с другарите си. Той знаел защо са напуснали родното си село и ненавистта към поробителите отрано пуснала корени в душата му. Затова най-много обичал да се бори с турчетата и да ги тръшка до едно.”
През пролетта на 1862 г. в Тулча се заженил някакъв богат турчин и както на всяка турска сватба имало и борби. Турчинът не бил скъпчия, та поканил все прочути борци. Ето какво разказва за тези борби, съвременникът на Караджата – тулчалията Атанас Пачев: ” На определеното място заварихме хиляден народ – турци и българи, любопитни да видят борещите се. В определеното място се разхождаха няколко горделиви и важни пехливани. Всички бяхме устремили погледите си към тях. Но най – голямо любопитство будеше непобедимият Плиса Пехливан. Той се познаваше отдалече. Голиятският ръст и бабаитският му кайфет го правеха по-силен, отколкото беше.” Борците били облечени с каспети ( тесни кожени панталони, достигащи малко под колената). Целите им тела блещели от масло. Борбите започнали и както винаги, непобеждаваният дотогава Плиса Пехливан се справил с всичките. Той вече поглеждал към наградите: оседлан кон, младо биче и др., когато тръгнал да обикаля алая(мястото където се провеждат борбите). Според обичая, за да бъде признат за победител, борецът е трябвало да направи три кръга, което значело: ” Няма ли друг съперник?”. Плисата не бил изминал още първия кръг, когато някакъв смелчага изпляскал с ръце и като си запробивал път през навалицата, завикал, че иска да се бори с победителя. Настанало оживление. Плисата се надигнал на пръсти да го види. Идващият срещу него бил Стефан Пазвантчето. ” Караджата – продължава разказа си Атанас Пачев – приближи гордия пехливанин. Гаази Плиса го изгледа пренебрежително, усмихна се, което по всичко изглежда разсърди младия борец. И той, без да си обуе пехливанските каспети, препаса само широките си дънести панталони. (Турците са практикували изключително така наречената “мазна” борба. Макар да се е чувсвало известно влияние, българите успели да запазят “сухата” борба, практикувана от тях още отпреди робството. Не един път, какъвто е случаят и със Стефан Караджа, макар да се поставяли в неизгодно положение, българите излизали да се борят с турците, без да се мажат като тях с масло.) Зурлите и тъпаните изпълниха цялата околност с неописуемо възбуждение. Трясъкът им заглуши провикванията на тълпата. Борбата започна неравно и обещаваше да бъде жестока. . . Ние българите изтръпнахме от уплаха. . . Но скоро просия пред очите ни. Не бяха минали още 4 – 5 минути и Караджата се впи в снагата на турчина. Ето че благодарение на своята жилавост и сръчност той повали своя съперник. Гаази Плиса се просна на гърба си като риба. В същия миг Караджата скочи и на четири страни поздрави публиката с вдигната ръка. Настана смущение.” Турците настръхнали. Чули се гласове, че ” очите на Плисата не гледали към небето”, че се бил подхлъзнал и паднал случайно. Тогава въпреки увещанията на приятелите си Караджата гласно се провикнал, че е съгласен втори път да се преборят. Пак запищели зурлите, отново вплели мишци борците. Ала и този път Стефан успял да просне Плисата по очи на земята. И когато вече се опитвал да го обърне възнак, разярена турска тълпа нахълтала в алая и започнала да линчува победителя. Настъпила суматоха, наскачали заптиетата. Втурнали се в алая и някои по-смели българи. Те успели да качат Караджата на някаква каруца и го измъкнали. После той се укривал в разни български къщи в Тулча. Наскоро след това той направил и други някои грехове към турците, поради което трябвало да напусне Османската империя.
В началото на май от Румъния, Караджата се отправя за Белград, където се включил в Първата българска летия. В своите мемоари Христо Македонски пише: “Там се запознах най-напред със Стефан Караджата, който беше малко по-млад от мен, но беше страшна хала, такъв решителен и неустрашим человек, какъвто не съм срещал и до тоя час.” В неизпратено писмо до Стоян Заимов от 8 април 1896 г. Христо Иванов – Големия разказва: ” В сражението С.Караджа и В.Левски са фърлиха на юруш с голи ножови в байраклъ джамия, защото раниха турците от нази двамина като бехме обиколили джамията, а турците въоръжени беши пълна джамията. И като влезоха тези двамината в джамията този час са придадоха турците и тогава ги нарекоха левови нашите хора”. След разпускането на легията Стефан Караджа се завърнал в Румъния, а от там в Тулча, където се погрижил да омъжи по-малката си сетра Пена. През периода 1864 г. – 1866 г. сам или с други войводи неколкократно преминава с малки чети в Стара планина. Междувременно за известно време през 1865г. държи гостилница в Гюргево, която използва като средище за контакти и обединяване на хъшовете. Има податки, че през този период прави опити да създаде в някои селища революционни гнезда – комитети, които да набират съратници за предстоящата освободителна борба. През зимата на 1866 – 1867 г. започва трескава подготовка за голяма четническа акция. Проектира се преминаването на няколко чети, съпроводено с въстанническо надигане вътре в страната. Четата, която Караджата трябвало да поведе, се състояла от 68 души. Тази чета обаче не успява да мине в България, поради затягането на границата след преминаването на четите на Филип Тотю и Панайот Хитов. След този неуспех Стефан Караджа се озовава във Втората българска легия в Белград. На 5 февруари 1868 г. напуска сръбската столица на път за Влашко с 460 гроша, заети от П. Хитов за пътни разноски. Започва подготовката на четата от 1868 г. Ето какво пише в едно свое писмо Стефан Караджа: ” Днес е настанал вече за мене часът, да вървя за там, гдето е всичката обща надежда, гдето са съсредоточени всичките ни мисли и желания, гдето ни очаква цял народ с открити гърди, за да жертвува себе си за най-скъпото нещо на този свят – за нашето скъпоценно и много патило Отечество.” Стефан Караджа е и спомоществовател на три книги, едната от които е “История Българска” от Гаврил Кръстевич.
Тежък е пътят на четата на Хаджи Димитър и Караджата. Изнурителни преходи и постоянно преследване съпровождат пътя на четата от самото и преминаване на българския бряг. В битката при Канлъдере (Кърваво дере, Бачо Киро отбелязва, че преди битката местноста се е наричала” Каза касън кюпрюсю” – мостът на черната мома), Караджата бил пленен и откаран в Търново. Ето как описва битката Христо Македонски: “Беше привечер, едва ли имаше един час до мръкване. След като изпразнихме по няколко пъти пушките си из позициите и понеже турците настъпваха решително към нас, ние изскочихме из позициите си и се впуснахме срещу неприятеля. Боят беше ужасен, защото не ни оставаше друго, освен да извадим сабите и да се бием с хладно оръжие. Като всеки началник Караджата вървеше напред толкова решително, като че излиза на сцената на някой Парижки театър. Така захласнати Караджата навлезе в стана на неприятеля. Но турската сган многочислена! Едни от турците се разбягаха, други се впуснаха да се бият с нашите, трети взеха мерки да обкръжат цялото отделение на Караджата и да ни изловят. Никога не съм видял по-грозно и по-рисковано сражение. Само гласът на сабите се чуваше. Офицерът, който командваше падна убит, а турците още повече се разяриха. Войската се биеше също решително и в скоро време сполучи да ни обсади от трите страни. Оставаше ни свободен само тильт, откъдето другото отделение ни вардеше що-годе и се биеше на другата страна с друга войска и башибозуци. Веднага взехме да отстъпваме, за да избегнем обсадата. Само Караджата не можа да отстъпи навреме, защото беше вече толкова пронизан и нашарен от куршуми, щото не можеше да се бие и да върви. Войниците се спуснаха върху му и го завлякоха в стана си. Уловиха един полумъртъв човек. Това стана пред очите на всички ни, но нямаше как да му помогнем. И турците разбраха, че хванаха един от войводите ни и престанаха нападенията си срещу нас, но взеха мерки да ни задържат в обсада.”
” В тази битка – пише Бачо Киро – паднаха мъртви от турския аскер до 93 души, а черкези и други турци и абази нямат чет, защото тях караха повече да се бият, а аскерът се биеше на спревардяне. А на черкезите и на другите обричаше пашата 3 жълтици бакшиш за една хъшовска глава. За туй те и другите много се изтриха в този ден. Но за жалост, в този ден падна зле ранен и се хвана от турците прочутият български юнак Стефан Караджа . . . “
След залавянето му Стефан Караджа е откаран в Търново. Очевидецът Филип Симидов пише: ”Уловен със 7 рани на кръста, при една битка при Търново. И докараха в кола шеркет с двамина негови другари след него в друг шеркет в1868г. Калпакът му чер с надпис отпред с жълти букви: “Свобода или Смърт”, по риза, със сини платненки; при 7 рани той беше бодър”.
От Търново Караджата е отведен в Русе. ”Като обикалях около затвора - разказва Никола Обретенов – един ден надвечер видях да пристига от Търново една бричка, заобиколена със стражари. Тя спря пред зятвора. От бричката стражарите снеха един болен човек, почернял, изсъхнал. В него аз едва познах Стефан Караджата” Захари Стоянов допълва: ” Понеже Караджата беше ранен на много места и по тая причина не можеше да върви, то на разположение му бил оставен един турчин, когото той трябвало да възседне,за да го отнесе до в конака. ”Жив ли бях да възседна и турчин ? Сега и да умра, няма да ми останат отворени очите” – казал Караджата, говори преданието.
Георги Божинов, а много преди това и Захари Стоянов описват Караджата като двигателят, който поддържал духа сред четниците, бил винаги пръв в боя, летял като хала и се биел като лъв.
Един от оцелелите четници разказвал след време, че когато в един момент група поборници били обградени от турците, един от тях се провикнал към Караджата: Войводо, те са навсякъде и ще ни избият. На което Стефан, войводата, отвърнал: Момчета, една кръв ни остана и една земя да я попие“.
Кратки думи, описващи цялата вселена на саможертвата.
Именно тези хора и други като тях извоюваха българската свобода.
На 31 юли си отива този голям юнак Караджата. Съобщението излиза на 3 август. Турската власт в Русе праща вест в Цариград, че голям разбойник, терорист и душманин на султана е мъртъв.
Не научихме нашите, българските уроци, платени с главите и костите на такива мъже като Стефан Караджа и Хаджи Димитър. Но усвоихме до съвършенство чуждопоклоничеството, наричано от народа дупедавство. Пошло и цинично е мълчанието пред нашите си герои и възхваляването до небесата на чужда страна, която да, има голяма заслуга за освобождението ни, но го направила поради своите си интереси, а не нашите. Няма ли някога подлеците български да осъзнаят това!
Огнян Стефанов
П.П. В неделя по една от обществените телевизии Волгин, онзи дето пристана на "Възраждане", се похвали, че бил на 11 май в Русе. Не скри възторга си, че десетки русенци го почели и си говорил с тях по всякакви теми. По "всякакви", но не споменали Караджата, роден на същата дата. За това как умира ранен в русенския затвор. Не сложил Волгин цвете на паметника. Но затова пък "полирал" мозъците на присъстващите с великата мисия на Путин и Русия и как Украйна трябва да капитулира, защото така е казал онзи мерзавец в Кремъл. По същото време някакъв луд във Варненско не спира да твърди, че Левски и Ботев били обикновени българи, а не герои, защото умрели и нищо не направили за родината, та се наложило друг да ни освобождава. Това е пропаст. И тя ни поглъща, докато някакви други се мъчат да поставят рекорд за най-дълго хоро...
