Футболът е хубава витрина на случващото се в Европа. Ще ви разкажа любимата ми футболна легенда, която включва проклятие с умрели котки, но преди това ще ви разкажа защо стигнах до нея.
Това бе един интересен футболен уикенд с много страсти по терените из цяла Европа и реших да седна в центъра, да изпия нещо и да се потопя в атмосферата. До мен седяха австрийци и взехме, че се заговорихме. Те ми казаха, че са фенове на Рапид Виена. В Австрия Рапид е "отбора на народа", на работническата класа. Създаден е от бедните прослойки на Виена. Дори като се загледате в емблемата им тя сякаш има социалистически стил. Аустрия Виена са пък от богатите части на Виена, от търговската част. Не случайно са с кралските цветове. Идеологически и класов сблъсък, прехвърлен от политиката във футбола. В последното десетилетие обаче и двата отбора са в миманса. В Австрия господства корпоративен отбор, който носи името на енергийна напитка - Ред Бул. Вярно, от славния град Залцбург. Десет поредни титли. Като нашия Лудогорец. Като Манчестър Сити в Англия. Като почти навсякъде в Европа.
Корпоративни отбори, които убиват конкуренцията и превръщат футбола в сух продукт, лишен от страст, емоции, дори футболни легенди. С фенове, които се пръкват заради трофеите им. Но футболът попива от реалностите наоколо, той е чудесен индикатор. Ако се загледаме в САЩ, там дори пазарът на шоколада се владее от две гигантски компании - Марс и Хърши'с, които държат около 60% от него. Допуснати са 2-3 европейски компании като Линд, Фереро и Нестле, като на практика това е 90% от пазара. Същото се отнася и за медиите им - 6 корпорации контролират 90% от всички медии, като 4 са дръпнали още по-напред. При петрола е същото.
За съжаление и при футбола стана така. Няколко клуба завладяха всичко и е почти невъзможно да видиш други. Преди време всеки мач от турнирите е бил знаменито събитие и се е чакал седмици наред, хората са се събирали и са го коментирали, създавали са ръчно сувенири, носели са се слухове, появявали са се легенди. А сега сме залети от толкова много, че футболът стана като притурка към рекламите за залагания. Хората или те питат колко тъча може да има в мача, или крещят екзалтирано футболен клуб, чийто град не могат да намерят на картата. Мачове може да гледаш в тоалетната или в колата. Всичко ти се струва едно и също. Една и същи група от 7-8 клуба гледаш всяка година накрая на четвъртфиналите, а в първенствата един, най-много два отбора си разпределят отличията.
Но да се върнем към любимата ми история, която разказах на австрийците:
В Аржентина. Второто най-голямо дерби на страната е това между отборите на Индепендиенте и Расинг. Стадионите им са един до друг, буквално ги дели едно тренировъчно игрище. Ако се загледате в геометрията им - сякаш са две вселени. Единият стадион е кръгъл и син, а другият - правоъгълен и червен. Индепендиенте е основан от млади работници във фабрика за обувки. Старите там си имали отбор, но не давали да ритат на младежите, а само да гледат. Накрая младежите си направили собствен отбор - на "независимите", "свободните".
В другия край на местността пък се пръкнал отбора на работниците в железницата.
Двата отбора са се конкурирали и се превърнали в страшилища не само в Аржентина, но в цяла Ю. Америка. Индепендиента печели Копа Либертадорес през 1965 и 1966, но през 1967 я печели Расинг. Расинг обаче добавя и Междуконтиненталната купа, като става първият аржентински отбор ставал "Световен клубен шампион. Привържениците на Расинг шумно са празнували този успех току пред лицата на местния враг и са се пъчели седмици наред.
Феновете на Индепендиенте се ядосали и по съвет на местна индианска вещица се промъкнали в стадиона на Расинг, заровили 7 мъртви котки около терена. Проклятието проработило по зловещ начин. Расинг изпаднали след загуба именно от Индепендиенте, в следващите десетилетия не печелят нито един трофей.
През 80-те години феновете на Расинг се събират и започват да търсят заровените котки. Мълвата говори, че са намерили 6 от котките, но седмата така не открили. Расинг печели незначителен трофей с гръмкото име "Златна купа на Либертадорес", турнир, който съществува няколко години. Проклятието обаче продължава. Расинг отново изпадат, а през 1999 г. обявяват банкрут. Клубът е на път да изчезне завинаги. Феновете се събират, намират консорциум, който да поеме разноските и така спасяват своя клуб. Консорциумът решава да поднови и смени целия терен на стадиона през 2000 г. На следващата година стават шампиони... За пръв път от 35 години.
Дали всичко е било така, не е важно. Митовете се размиват с истината, но се създават истории, които пък се обединяват в цяла митология. Която пък поддържа съперничеството и идентичността на стотици хиляди хора. Говори се, че дори фенове на Индепендиенте са помагали да спасяват Расинг, просто нямало да е същото без да има дразнител за тях.
Футболът наистина се гледаше като магия. Тази магия, черна или бяла, която витаеше около него, уви, май изчезна. Прекалено стерилна е историята на Лудогорец, на Ман Сити, или на Ред Бул.
