Първи юни е Ден на детето. От сутринта медиите изливат захаросани клишета, пожелания за прекрасно детство, репортажи от детски домове и инициативи на професионални и доброволни организации, посветили дейността си на децата. Похвално, ще кажете. Сигурно. Но не забравихме ли сълзите на онова дете, което беше набито от възпитателката в детската градина само преди дни?
Къде „изпуснахме“ разказа за съдбата на децата, напуснали училище, спускащи се към колите на кръстовищата с протегнати за просия ръце? Дивим се на отличниците със златни медали от международни олимпиади и първенства. Вълнуваме се на детските песни и хора, долитащи от Чикаго, Лондон, Валенсия, Ванкувър и Щутгард… „Аз съм българче“ звучи с акцент от Виена, а във всяко трето семейство у нас родители наказват и бият децата си. Църквата ни сглобява интриги за постове и имоти, но не търси изгубените по пътя млади сърца, не посочва им вярната посока, когато са спрели на кръстопът. Но тичат камери и микрофони при политиците, които за N-и път правят някакви копки за обречената на протакане детска болница. Колко банални и невежи управници изричаха опротивяли клишета на загриженост за „подрастващото поколение“… Пфу! Аман, досадихте ужасно, махнете се, ни идва да кажем, но пак се смълчавани, сякаш уплашени от звука на собствените си гласове.
А децата са слънчевото утро. Те са желаното бъдеще. Пак те са надеждата, че ще изправят кривиците, които сторихме ние и онези преди нас, и по-предишните, и още по-предишните.
И като стана дума за предишните…
На 1 юни в Белене се провежда поредния събор за възпоменание на жертвите на комунизма. Колко пряка е връзката само: на едни са отнели живота, младостта и мечтите, лишени са били от радостта да отгледат децата си. И днес – децата имат всичките възможности да се надпреварват с въображението си.
В крайна сметка човечеството така се е развивало от памтивека: война след война, мирни преходи и детски асамблеи, смърт и разруха, горящи кукли в Буча и Мариупол, диктаторски режими и бунтове на млади сърца – едно подир друго, усмивки, редувани с горещи сълзи. За да имат шанс децата.
***
ОТИДЕ СИ ЛУНАПАРКА
Петя Дубарова
Аз се мъча да открия в лунапарка
моя миналогодишен малък светъл лунапарк,
като морска златна мида: бляскав, пищен, вечно буден,
спрял внезапно и щастливо пред гърба на плажа стар.
Но защо чуждеят тези тъй добри автомобили
и не спират върху мене топли лампени очи?
Като тъмна пеперуда, в миг останала без сили,
аз попадам в топла мрежа от неонови лъчи.
А отвсякъде ме гледат дръзки хубави момчета
и в очите им безбройни обещания горят.
Те, откраднали от синьото на хиляди морета,
бързат синия си нежен поглед да ми подарят.
Но предишната ми радост - светла, детска, топла, боса,
в мен умира като морски уморен среднощен фар.
Аз си тръгвам обедняла и изгарям от въпроса:
кой открадна моя малък, моя чудесен лунапарк.
1977 г.
ПРЕЗ СТЪКЛО ОТ ЛЯТО
Петя Дубарова
На косите ми поляга като пъстра селска кърпа
радостта. А дъждовете ме обличат със вода.
И немирна струя въздух смешно дрехите ми дърпа.
Хвърля светла сянка облак като дядова брада.
И препълнена със лято, през стъкло от лято гледам,
за да видя как топи се като синя свещ нощта.
За да видя сън от лято, през стъкло от лято гледам,
за да видя невидени досега неща.
17.8.1976 г.
Петя Дубарова
Незабравимата Петя. Каквото й да кажем за нея, ще е малко. Самата тя написа и ни остави всичко прекрасно и вълнуващо, което премина през сърцето й. Това е много, но тя ще ни липсва винаги!
***
Не намериха време политиците да отидат в Белене, за да почетат паметта на загиналите и лежали в лагера на остров Персин. Заети са с предизборна кампания: обикалят страната в опит да привлекат още и още гласове в своя полза. Онези, оставили живота си в Белене ще трябва да почакат.
Там е Теодора Димова, писател, дъщеря на големия Димитър Димов. Тя има позиция за онези мрачни времена. И я казва открито. Но къде са напиращите за „строители на нова България“?
Руси Чанев също е в Белене. Той е специалният водещ. Преди дни бе тържественото връчване на наградите „Аскеер“, където той получи голямата награда за цялостно творчество. Не искаше актьорът този приз, но ентусиазираните му колеги го убедиха да приеме заслужената награда. Днес тези възторжени ръкопляскащи ги няма в Белене. Заети са. Но ако им свирнат за поредния тв сериал – ще дотичат пъргаво…
В Белене е и президентът (1997-2002) Петър Стоянов. До него и служебният министър на отбраната Атанас Запрянов.
И това не е малко. Защото там са и внуците и правнуците на жертвите на лагера в Белене и онази власт, която се опитваме да забравим. А може би не трябва да забравяме, за да ценим по-добре това, което притежаваме днес и което се надяваме да притежават българските деца утри и занапред.
Концлагерът "Белене" е създаден с поверително решение на правителството на БКП с премиер Георги Димитров на 27 април 1949 г. През 1953 г. е закрит, следвайки политиката на Москва за намаляване на репресиите в лагерите от наказателната система ГУЛАГ в СССР. След избухване на Унгарската антикомунистическа революция през есента на 1956 г. комунистическата власт отново отваря "Белене". През 1959 г. лагерът е закрит, след като в интервю за западно издание тогавашният премиер Антон Югов заявява, че в България вече няма лагери и политически затворници. В края на 1984 г. комунистическият режим отново отваря "Белене", където изолира 517 български граждани от турски произход, противници на т. нар. възродителен процес. Последните лагеристи са освободени през 1987 г.
Това трябва да се помни.
***
Ето откъс от написаното преди време от отец Паоло Кортезе, който отдаде години от своя живот на служба в Белене и бе ревностен и последователен радетел за запазване паметта за злодеянията, извършени там.
Обръщам се към Вас, уважаеми Българи, не за да Ви обиждам, нито за да ви уча както чужденец какво да правите. Никаква провокация, никаква обида. Точно обратно! Вие имате, един голям потенциал, използвайте го! Приемете моите думи като покана, като стимул, като съвет. Отварям устата си, защото обичам България, и желая тя да бъде първа, да достига до максимум.
Някой път в историята народите се намерят на кръстопът, и преди да се казва ALEA IACTA EST, хубаво е да спираме една секунда, за да можем да избираме най добър път.
Разбира се, аз не съм българин, и решението не е моето. Решението е в ръцете на българският народ, и на представителите му. Аз само давам един съвет, и моите ръце и сили да подпомагам, както направих за последните 8 години.
През последните 30 години, практически, заради различни причини, България е останала в последният вагон на Европа, по линия на паметта към жертвите на тоталитарните режими.
България, преживяла през XX век влиянието на фашизма, националсоциализма и за продължителни 45 години комунистическият режим, е единствена държава където няма нито един музей, нито подобно място посветено за жертвите на тоталитарните режими.
Няма да загубим време сега за да търсим причините на този факт, и да разбираме защо този нормален исторически процес (народ да почита жертвите си…) не се случило тука. Да искаме, или да не искаме, факт е.
През последните 30 години всички европейски държави, дори тези по малки от България, посветиха места за памет за жертвите им. Румъния, Полша, Унгария, Чекия, Латвия, Литва, Албания… Дори Русия, от години, има Музей на Гулаг в Москва, и мемориални паркове на Вутовски Полигон, на Перм и на Островите Соловкий. В България, нищо подобно. В България, нищо.
От 90-те години на миналия век много българи са говорили и искали Остров Персин в Белене да бъде превърнато в място на Памет. През последните години, аз със усилията на много българи и европейски граждани сме работили усърдно, и сега времената са удобни, и България да има едно Място за Памет.
А пред България, има един кръстопът. Да се срамува, последна, да има едно обикновено, по стар стил място, където да почита само синове си, жертви на комунизма, или да се гордее да е първа, да създаде едно уникално място за памет за всичките жертви на Европа?
Белене, последно място в Европа за памет за българските жертви на комунизма?
Паметта е мост към бъдещето...
Разбира се че българските невинни жертви на българският тоталитарен комунистически режим заслужават да има поне едно място посветено на тях. През годините се говори за сградата на Лъвов Мост в София, за сградата на ДС в Пловдив, за бившите концлагери на Белене, Ловеч, Скравена… Много думи, много идеи, много мечти, а нищо конкретно.
А, малко да е срам на България, през тези години се реализираха къща-музей на Тодор Живков, Музей на Социалистическо Изкуство, и скоро… Дом на Партия в Бузлуджа. Нищо за жертвите… а много за другата страна. Наистина интересна държава…
Отец Паоло Кортези
Председател на К.Ц.Е.Б.Б.
***
Репресии в България е имало и преди 1944 г. Заради поемата „Септември“ книжка 7 – 8 на списание „Септември“ е конфискувана, а голумият поет Гео Милев е даден на съд. През януари 1925 г. списанието е забранено. На 14 май 1925 г. заради поемата Гео Милев е осъден на 1 година затвор, глоба от 20 000 лв. и лишаване от граждански и политически права за 2 години. Той обжалва присъдата пред Апелативния съд. На 15 май е извикан за „малка справка“ от полицията и изчезва безследно.
Гео Милев е писал и детски стихове, което днес не е общоизвестно.
Ето едно от тях:
ПАТАРАК И РИБОК
На разходка из реката
тръгна байно Патарак,
весело с крила запляска
и закряска: – Квак-квак-квак.
А отдолу из водата,
там в съседний вир дълбок,
важно-важно и надменно
гледа господин Рибок.
– Здрасти – каза Патаракът, –
ех, но скрит под таз вода,
ти не знаеш що е въздух,
слънце, радост, свобода!
О, ела при мене горе,
с мене тук заплувай ти,
над водата ти заплувай
и приятел ми бъди.
Господин Рибок изплува
над водата в тоя миг,
глътна въздух – но му стана
зле и той нададе вик:
– Не, не мога тъй да плувам,
въздухът не е за мен;
най-добре е да си бъда
там, където съм роден…
Свят му се зави, назад се
килна господин Рибок
и отново се цамбурна
пак във своя вир дълбок.
А зад него Патаракът
се закиска: – Квак-квак-квак!
Нищо не разбираш, байно…
Гледай ти, какъв глупак!
***
Всепризнатият световен познавач на детската душевност Ръдиард Киплинг ни остави „Книга за джунглата“ – ненадминат връх в детската литература и до днес.
ВЕЛИКОЛЕПНАТА УТРИННА ПЕСЕН НА ДЖУНГЛАТА
Маугли в света на джунглата...
С всички извивки и трели, които знаят гърлестите вълци от Глутницата. Ето тук един груб превод на тази песен, но вие трябва да си представите как би звучала тя, когато разкъсва следобедната тишина на джунглата
ЗА миг по земята не хвърлят телата
най-малката сянка дори,
а след това черни по дирите верни
пак сенките тръгват в зори.
В безмълвие ранно, високо и странно,
издигат се храст подир храст
Викни отдалече: "Почивайте вече,
Закона сега е със вас!"
В убежища сиви, из дупки ронливи,
безчет племена ще заспят.
Пред нас са скалите, във тях - пещерите,
и свърши се нощният път.
По ниви студени волове вдървени
ще дърпат пак тежък ярем.
Зората зловеща с червено ни среща,
преди ний за отдих да спрем.
Хей, време за сън е! Тревата се гъне
и диша под сноп от лъчи.
Оттатък, в бамбука, в миг нещо изпука
и ние присвихме очи.
Така чудновата стаи се гората
и шепоти тихи поде.
Отгоре изкряскаха дивите патки:
"Денят за Човека дойде!"
Росата изсъхва, земята изпръхва
и там, дето пием вода,
от глината мека се спуска полека
в поточето мътна бразда.
Нощта ни предаде, изчезна, издаде
тя нашите дири завчас.
Викни отдалече: "Почивайте вече,
Закона сега е със вас!"
Петя Дубарова написа „Отиде си лунапарка“… Лунапарка на детството си отива, но след това се завръща. Поколение след поколение. Затова детството е най-силният спомен, запазил ароматите и емоциите на вдъхновените първи години на всеки от нас.
Лунапаркът се завръща…
Фрог нюз
