На 19 февруари 2024 година, месец преди да навърши 96 години, ни напусна Цветана Джерманова. Тя беше последната жена, оцеляла от лагера "Белене".
Из сайта на проекта "Истории от Белене"
Цветана е родена на 20.03.1928 г. в село Лесковец, област Перник в петчленно семейство. Баща ѝ е занаятчия. Цветана завършва начално училище в с. Лесковец и прогимназия в Батановци. В периода 1942 – 1946 г. учи в Пернишката девическа гимназия и след завършване кандидатства специалност „Агрономство“ в Софийския университет, но не я приемат, тъй като няма одобрението (характеристика) на комунистическата власт. През 1957 г. завършва Минен техникум – Перник. Впоследствие работи на различни административни длъжности.
От 1946 г. се увлича по идеите на анархизма. След отказа да ѝ бъде позволено да учи в университет заедно с Любомир Джерманов и Мария Доганова решават да организират среща на младежи анархисти от Югозападна България в местността „Китка“ край Гигинския манастир. На организираната през 1946 г. среща се събират предимно младежи от селата Лесковец и Косача. Групите от Перник, Радомир и София са спрени от полицаи на гара Батановци, а тези от с. Бегуновци – от Брезнишката полиция.
На 16 декември 1948 г. е арестувана при акция срещу анархистите в България, няколко дни преди V конгрес на Българската комунистическа партия. Изпратена е лагера за принудителен труд в Босна (Силистренско). Остава там в периода януари 1949 г. – декември 1951 г. През декември 1951 г. е преместена в женската част на лагера в Белене (лагер „Щурчето“), където остава до 20 април 1952 г.
През 1948 г. се омъжва за Любомир Джерманов (р. 1925., също анархист). Двамата, заедно с децата им, са многократно разселвани от комунистическата власт.
В годините след излизането на лагерите намират препитание с работа на строителни кариери или в минния сектор. Намирането на работа в минния сектор е една от малкото възможности, защото работата е неатрактивна, трудна, властта винаги е имала дефицит в осигуряването на мотивирани и добри работници в този бранш.
По този повод Цветана казва: „Тук работеха хора от цяла България и повечето от тях властта определяше като неблагонадеждни и врагове на народа. Бяха дошли тук, защото във вътрешността нямаше работа за тях.”
„И когато стигнах момента, в който реших, че най-страшното е да умра, се почувствах по своему свободна", казва тя.
Лагерите представляват форма на административна репресия в комунистическата държава, при която хората са лишавани от свобода по решение на Министерството на вътрешните работи (МВР) - без съдебен процес, без право на защита, без конкретно обвинение и без определен срок.
Лагеристът не знае в какво е обвинен и кога ще бъде освободен. МВР използва изпращането в концлагер при репресии на различни политически, обществени, социални или религиозни групи (при отсъствие на реално извършено престъпление, за което да бъдат наказани), но и при необходимост от спешна обща репресия.
Лагерът „Белене“ е един от десетките подобни лагери в комунистическа България. Защо той е от специално значение свидетелстват думите на Борислав Скочев, автор на най-голямото изследване на лагера – „Концлагерът „Белене“ 1949-1987“:
„Някога намирах за несправедливост на историческата памет, че концлагерът „Белене“ се е превърнал в символ на комунистическата репресия, а имената на десетките други концлагери, които също са „най-вярна витрина на социализма“, [...] са потънали повече или по-малко в мъглата на забравата. Още в началото на изследването си вече знаех, че в това има и логика, и справедливост. „Белене“ не е нито първият, нито последният комунистически концлагер, но той съществува много по-дълго от всички останали, от 1949 до 1987 година почти без прекъсване.
Географското разположение на този остров, откъснат от България от мощните води на Дунав, дава видимост на преживяното от няколко поколения лагеристи чувство, че си изтръгнат от родината, че си отписан от света на живите. Самата комунистическа власт до своя край целенасочено използва името „Белене“ като заплашителен символ.” — Концлагерът „Белене“ 1949–1987, Борислав Скочев (2017 г.)
Белене е едно истински красиво място. На беленските острови живеят стотици птици, а природният парк „Персина” на фона на залязващото сълнце и порозовелия Дунав спират дъха. Античната митница пък напомня за богатството и плодородието на земите ни.
Но тук са заровени и болката и травмата на цялото българско общество от годините на комунизма. Тук се е намирал най-големият и най-дълго просъществувал българкси комунистически лагер. Хиляди българи са подлагани на принудителен труд, насилие и унижение тук без да са извършили престъпление - без съд и без присъда. Една част от тях никога не си тръгват от тук.
За да гледаме напред, трябва да можем да гледаме назад, в миналото си. Когато то е близко до нас, е особено болезнено, защото родителите ни, бабите и дядовците ни са част от него. Някои от тях са били жертви, други са били пряко замесени в престъпленията на комунистическия режим. Но повечето не са били нито жертви, нито палачи. И не са се интересували нито тогава, нито сега. Знанието е свобода.
