"Когато изпитваш дълбоко в себе си комплекс за малоценност и незначимост, когато знаеш, че екзистенциално можеш да изчезнеш, както се случва с оттеглянето на обществената подкрепа на някои партии, включваш свръхкомпенсаторно своите лични и групови защитни механизми, които се изразяват във формата на борба, гняв, обиди, междуличностна конфронтация, търсене на компромати и тяхното поставяне преди избора на общи работни задачи, които са нужни на обществото, на което си призван да служиш.
"Защото действително са слуги, тези хора, които получиха мандат днес. Да се вгледат сериозно в това на какво служат".
Tова заяви пред ФрогНюз психологът и психотерапевт д-р Пламен Димитров във връзка с проведеното днес първо заседание на 50-ото Народно събрание.
Вижте и цялото интервю:
Д-р Димитров, как бихте коментирали днешните политически страсти в Народното събрание? Политиците ни държат ли се като държавници в собствения смисъл на думата или отново бягат от отговорност, след като не успяха да изберат председател на парламента?
Тази ситуация, в която мисля, че много българи, се вгледаха, е порочна практика, която е просто продължение на неща, на които се нагледахме. Става дума за държавническо, а не за партизанско отношение. Обществото ни е в дълбока нужда от решения, от политики, от програми за действие. Това очакват от нас и нашите европейски и международни партньори - да имаме функционалност. А сега това, което видяхме, дори по избора на председател на НС - нямаше диалог, който е пълноценен, и обществото гледа това. Фактът, че не гласуват хората не значи, че не следят политическия живот в страната. Даже откриват там неща, които граничат с диагностични категории.
На изборите в 2 в 1 беше отчетена рекордно ниска избирателна активност. Завладяно ли е обществото ни от апатия?
Не. Аз публикувам редовно, от 3 десетилетия изследвам гражданското участие с научни методи, правим психологически профили на негласуващите българи, афористично наречени "нямото мнозинство" на България. И последните резултати, които са от 9 юни, показват просто задълбочаване на процеси, които и преди имахме. Имаме 12 вида негласуващи. Почти 31% от тези негласували са хора, които са много активни - и икономически, имат бизнес постижения, имат професии, кариери, представители са на ключови гилдии, или са техни уважавани членове, имат богата гражданска и благотворителна активност. Това са хора, които са онзи резервоар, просто няма кой да ги свърже, да ги организира и за съжаление, те са извън участието в този процес на упълномощяване, тъй като не виждат свои представители в досегашните участници.
Разбира се, имаме около 40%, които са устойчиви в годините, особено последните 3 години с 6 кампании и след това, които не бих нарекъл апатични, много от тях са отчуждени, защото имат огромни проблеми, които не се решават, и те не припознават някой, който да се ангажира с това да предложи например социални политики за хората с много ниски доходи, за работещите бедни, които в България за съжаление никак не са малко, за проблеми, които са близко до достъпа до качествено образование и здравеопазване. Всичко това не ги прави апатични - тези хора са по-скоро отчаяни и безпомощни, защото не намират някой, който да се погрижи за тези приоритети за една голяма група от хора.
Имаме, разбира се, и агресивно защитно живеещи и мислещи хора, които атакуват всеки, тяхното мото е "Всички са маскари", или "Не подкрепям никого", и не гласуват, поради причината, че също не виждат хора, с които да се асоциират. Някои от тях откровено казват - "Нека мине тази мътна вода и тогава ще се включа с подкрепа". Гласът на всеки в представителната демокрация си остава един вид пълномощно, което човек подписва с пускането му в урната. И много хора гледат отговорно на този процес, но не намират промяна в поведението, в начина, по който политическите елити си представят точно тази ключова функция - да се грижат за обществените интереси и за най-нуждаещите се групи.
Как бихте коментирали появата на новия политически играч в парламента - партия "Величие"? Какво да очакваме от тях в 50-ото Народно събрание?
Не очаквайте нищо. Това са екзотични симптоми, които се появяват на фона на дисфункционалното семейство, което представлява политическата ни система. Това са родови изцепки, както казва народът. Не въоръжавайте тези хора с някакви очаквания, те сами ще отшумят и ще утихнат.
Каква е вероятността според Вас да имаме стабилно управление или отиваме към поредните предсрочни избори?
Самите политици за това говорят. Щом не могат да си изберат председател и то човек, който няма никакво тъмно минало, всякакви подозрения да бъде избран при превес при гласуването, то очевидно това може да се окаже не стартово блокче, а камък надгробен на 50-ия парламент. И това си личеше цял ден днес по време на заседанието на Народното събрание. За съжаление, нещата на есен не са прогнозируеми, аз не съм политолог или социолог, но знам, че много хора от тези, които не гласуваха 6 пъти може би няма да припознаят и сега, че нови избори са решение.
ПП-ДБ заявиха, че ще бъдат конструктивна проевропейска опозиция. Ще успеят ли представителите на формацията да оправдаят очакванията на своите избиратели?
Нека се върнем към този термин, защото той е основополагащ. Коя е конструктивната опозиция в човешките отношения, групи, общности? Конструктивна е опозицията, която се е погрижила да поддържа доверието. Дори да няма съгласие по конкретни въпроси. Това значи, че взаимното доверие е приоритет номер едно за всеки, който иска да се представи в тази ключова роля. Да, опозицията е изключително важна във всяка представителна демокрация, но за това трябва да се вземат мерки - взаимното доверие да се укрепи. Това значи диалог, разговори. Дори и те да са неформални, задкулисни - такъв разговор трябва да се води, защото сме XXI век и е ясно, че хората не могат сами да постигат големите цели. Трябва да намират компромисни възможности, да водят такъв конструктивен процес, в който доверието се възстановява и укрепва, за да се стигне до споразумение и решения, които са съвместно изработени. Това го знаят всички хора - дипломатите го правят непрекъснато - светът е поляризиран, а нашата система ескалира в тази посока - политическа и обществена - което не е добра прогноза, защото от това може да се очаква само по-висока конфликтогенност. Обществото ни е на ръба на своята издръжливост.
Защо политиците ни отказват като че ли да прибягват към диалогичност, а все повече изпадат в крайности и си поставят взаимно ултиматуми? На какво се дължи според Вас това тяхно поведение?
Ще ви отговоря на този дълбок въпрос като психолог и психотерапевт с 42 години стаж. Когато изпитваш дълбоко в себе си комплекс за малоценност и незначимост, когато знаеш, че екзистенциално можеш да изчезнеш, както се случва с оттеглянето на обществената подкрепа на някои партии, включваш свръхкомпенсаторно своите лични и групови защитни механизми, които се изразяват във формата на борба, гняв, обиди, междуличностна конфронтация, търсене на компромати и тяхното поставяне преди избора на общи работни задачи, които са нужни на обществото, на което си призван да служиш. Защото действително са слуги, тези хора, които получиха мандат днес. И тези хора трябва да се вгледат сериозно в това на какво служат. На какви компенсаторни и невротични механизми, групови и индивидуални, които са форма на стремеж към превъзходство, доминиране, или някой път форми на чисто отмъстителни процеси, нямащи нищо общо с работната задача.
В социалната психология тези процеси отдавна сме ги изследвали. В момента безсъзнателно, без да го осъзнават явно, много от политиците и техните представители, елитите, цели общности, за съжаление са в едно допускане, че това, за което са се събрали, е да демонизират другия и да влязат в битка, вместо да намерят как да направят така, че работната задача да направи ефективна институцията парламент, а оттам и изпълнителната власт. Иначе ще продължаваме, както при неврозите - тези хора могат да са здрави и зрели като личности, но за съжаление не го показват нито на междуличностно, нито на междугрупово, междупартийно ниво.
Как политическите процеси и политическата криза, пред която сме изправени, се отразяват на психичното здраве на сънародниците ни?
Това е действително много сериозен въпрос. Ние говорим още отпреди времето на COVID-19 в България, и пандемията след това допринесе, това е глобален процес - говорим за психично здравна кастрофа. И то не само в България. Всички тези елементи са част от нещо, което психолозите отдавна наричаме "опит за овладяване на екзистенциалния ужас". Ние сме в поликриза отдавна. Поликриза означава икономически проблеми, неща, които са свързани с ключови сфери като грижа за здравето и развитието на децата, но не само тяхното - на възрастните, имаме демографска криза и пр. Това се напластява, като торта с много слоеве, и естествено това води до обостряне на всички тези тревожно-депресивни състояния, които са масови.
Тази група, която не гласува, те имат една единствена естествена задача - да оцелеят, да продължат да живеят по някакъв приемлив начин. И когато става дума за гласуване, те искат първо да видят какво е направено, за да могат да са сигурни, че ще решат житейската си задача - да ги има. Това е голямата дилема, че някои от депутатите и днес в обръщенията си самокритично казаха, че има пропаст, има разминаване, което трябва да се запълни, да се преодолее. А това значи вслушване в обществото и в неговите потребности.
Интервю на Георги Камарашев
