ИНТЕРВЮ


Тетяна Станева за ФрогНюз: Ботев и Шевченко днес биха казали - борете се и ще победите. Европа рано или късно ще плати с кръвта си

3 4548 20.06.2024
Тетяна Станева за ФрогНюз: Ботев и Шевченко днес биха казали - борете се и ще победите. Европа рано или късно ще плати с кръвта си
Тетяна Станева

"Шевченко казва: “Борітеся-поборете”, Ботев - “тоз, който падне в бой за свобода, той не умира”. Сигурна съм и какво биха казали те днес - борете се и ще победите. Ако не се борите, няма да победите никога. Ако се предадете, никога няма да живеете добре и никога няма да имате свобода. В България войната все още е политика. А за нас това не е политика, това е живота. Ние показваме филми за войната, защото това е нашата реалност. Каква политика има тук?". 


Това каза пред ФрогНюз бесарабската българка Тетяна Станева, журналист, режисьор и директор на Международния фестивал на етнографското кино "ОКО".

 

"Много искам България да разбере, че няма как да се договаряш с руснаците. Сто пъти вече Украйна сяда на масата за преговори. Путин излъга за Крим, излъга за пълномащабна война. Само два типа хора могат да му вярват. Едните са глупавите хора. Вторият тип са жертвите на насилника - те просто искат да повярват, че този път ще е различно, ще се промени.

 

Управниците на Европа се държат така - като жертва, вярват, че общият ни насилник ще се промени. Тези отношения са обречени на провал. Те така или иначе ще приключат. Въпросът е в това как ще излезеш от тези отношения.


Според мен Европа рано или късно ще плати с кръвта си. Изборът е такъв - или Путин ще бъде спрян сега чрез изпращане на войници в Украйна сега, или войната ще премине на ваша територия, където ще платите с много кръв и на военни, и на цивилни", каза още тя.



Говорим с нея за фестивала, за борбата да я има украинската идентичност, за дома и защо войната не е политика, а живот.

 

Цялото интервю, в следващите редове:

От плаката за тазгодишното издание на Международния фестивал на етнографското кино "ОКО" ни гледат Христо Ботев и Тарас Шевченко. Каква е връзката между тях, защо ги събирате?


Ботев и Шевченко са първо, патриарсите на нашите два народа. Второ, и двамата пишат поезия, която звучи пророчески през годините. Нашия Шевченко наричаме пророк. Ботев го наричаме будител, възрожденец. Това са думи, които определят и единия, и другия като национални лидери, които формират националното ядро на един народ. Мисля, че от Ботев започва националната идея за България, както от Шевченко - националната идея за Украйна. Защо наричаме Шевченко пророк? Защото нещата, които той казва преди, са толкова актуални днес. 


Шевченко казва: “Борітеся-поборете”, Ботев - “тоз, който падне в бой за свобода, той не умира”. Това показва колко борбени са и двамата, как избират борбата. Свободата за тях е нещо много по-силно от хляба, от комфорта. И двамата виждат по-далеч, те са визионери. Това визионерство липсва на много хора днес, липсвало е и по тяхното време. Признаваме ги едва в днешно време, в тяхното време не са ги разбирали.


.


За да виждаш, както виждат Шевченко и Ботев, трябва да си висок интелектуалец, да си наясно с това кой е твоят враг и да си патриот, да обичаш страната си. И двамата живеят в почти един и същ исторически период. Ботев е и много свързан с Украйна, имаме негови паметници при нас, както вие имате паметник на Шевченко в София.


Мислейки как да представим връзката между тях, решихме да изберем комиксов дизайн, като възможност да съживим тези герои, да си представим как те биха общували помежду си. Сигурна съм, че ако имаха днешните средства за комуникацията, тя щяха да са приятели, да се подкрепят един друг. Сигурна съм и какво биха казали те за днешната ситуация.

Какво биха казали?


“Борітеся-поборете” - борете се и ще победите. Ако не се борите, няма да победите никога. Ако се предадете, никога няма да живеете добре и никога няма да имате свобода. В животите и на двамата е заложено, че ако между свободата и хляба избереш хляба, ще загубиш и хляба, и свободата. Ако избереш свободата, ще имаш и хляба и свободата. Има ценности, които няма как да не разбираме, че са най-важните за нас. Ако ги загубим, няма да ни има.

 

Украинският народ преживява това дълги години. Той е потиснат от Москва не от 10 години, а 300 години. Колкото съществува Московия, толкова арогантно ни тъпче. Ужасно дълго се е трупало потисничеството. Затова винаги казвам, че това не е война. Това е геноцид. Русия има най-голямото парче суша на планетата Земя. Иска още земя? Не, не става въпрос за земята. Те воюват за унищожение. Това е истински геноцид. Те искат да не съществуваме като държава и как народ.

Как мислите, ценностите на Шевченко и на Ботев - свободата пред хляба, за да имаш и двете и борба, за да ги получиш, виждаме ли ги днес в България и в Украйна?


Едно изречение е много характерно за българите и украинците, заради него си приличаме толкова. Това са думите “Свобода или смърт!”. Това се пее в българските песни, записано е като закон на живота за всеки украинец. Свободата наистина е религия за всеки украинец. Стана така, защото за свободата платихме много голяма цена. 


Разликата между Украйна и България в този конкретен случай е в това, че България не плаща тази цена с кръв днес. Поради тази причина българите не могат да разберат украинците напълно. Когато имаш нещо, ти не го цениш. Вие имате свободата, ние се борим за нея откакто съществуваме. Винаги сме се борили за нея, имало е само малки периоди на затишие. Не осъждам България, аз я разбирам - тя живее своя свободен живот, за който ние се борим. 





Благодарна съм на България, знам колко бесарабски българи дойдоха тук. В този смисъл България само спечели от войната - с продажба на оръжие, с кадърни хора, които дойдоха тук, хора със знания, с умения. В Украйна останаха хора, които имат какво да губят и искат да се борят и с последна капка кръв. Останаха и хората с мисия. Можех да дойда в България още преди войната, но не го правя, защото в Украйна е домът ми, там е мисията ми. 


България също може да гледа Украйна, да прави изводи и да не повтаря грешките. Много искам България да разбере, че няма как да се договаряш с руснаците. Сто пъти вече Украйна сяда на масата за преговори. Когато човек каже нещо веднъж и не го направи, това може да е грешка. Когато повтори, това вече е избор. Москва излъга толкова пъти, че трябва да сме напълно луди да повярваме за стотен път, че Путин ще даде дума и Русия няма да направи зло. Путин живее в измислен свят, но иска и ние да живеем в неговия измислен свят. За мен той е напълно наясно какво прави, защо го прави. 


Миналата година прожектирахме филма “Живот на предела”, който показва прогресията на лъжата на Путин. Той излъга за Крим, излъга за пълномащабна война. Само два типа хора могат да му вярват. Едните са глупавите хора. Вторият тип са жертвите на насилника - те просто искат да повярват, че този път ще е различно, ще се промени. Управниците на Европа се държат така - като жертва, вярват, че общият ни насилник ще се промени. Отделно ги има и финансовите и газови отношения с Русия. Всичко това обаче има насилствен характер - Путин диктува условията, а Европа е тази, която се страхува и иска да говори с него. Тези отношения са обречени на провал. Те така или иначе ще приключат. Въпросът е в това как ще излезеш от тези отношения - с предимство, със здраво съзнание, или не.


Не искам да пророкувам, но според мен Европа рано или късно ще плати с кръвта си. Рано или късно, мисля, че всички ще платят за заигравката с Путин. Не го пожелавам, просто законът на живота е такъв. Не можеш да се заиграваш със звяра и той да не те ухапе. Европа не разбира, че Путин е истински звяр. Той няма същите ценности, с които те мислят. Той няма същите принципи, с които те ограничават самите себе си. Рано или късно, Европа ще е във война, ако не го спре. Въпросът е дали ще платите с кръв сега, като изпратите не само оръжия, но и професионални войници в Украйна, защото нашите свършиха и сега прибират от улиците артисти, или Европа ще плати и с кръвта на цивилни, и с територии.


Изборът е такъв - или Путин ще бъде спрян сега чрез изпращане на войници в Украйна, или войната ще премине на ваша територия, където ще платите с много кръв и на военни, и на цивилни. 

Какви филми ще гледаме на фестивала, какво сте избрани на този етап? 

 

До 1 юли още приемаме заявки. Искам да помоля всички български режисьори да участват активно, защото имаме малко български филми. Може би хората се плащат от думата етнографски фестивал, етнографско кино, мислейки, че това е кино само за фолклор, за танци, песни, обреди. Не, етнографията е науката за живота на един народ. За всички негови болки, надежди. Това е много широка тема. Режисьорите да не се плашат от думата етнографски. Всъщност това е антропологичен фестивал, който е за човека, за неговия живот, за народа, за нацията. 


В тази връзка, много хора ме питат как отнасяме войната към етнографското кино. Филм, който показва това, което преживява един потиснат народ днес, народ, който се бори за своята идентичност и култура, за това да остане жив като народ, точно това е етнографски филм. 





Тази година имаме две национални програми - украинска и българска. Искаме в България да покажем повече украински филми, в Украйна - повече български. Тази година имаме много филми, които не могат да бъдат гледани другаде. Имаме доста игрални филми, ще имаме и фестивални хитове. Вече приехме решение с кой филм ще открием фестивала - той е за евакуацията на украинците от окупираните територии, включително Бахмут.


Гледах този филм със сълзи. В една сцена доброволците евакуират граждани, казват им: “Моля ви, тръгвайте, тук ще бъде жесток бой, ще загинете, тръгвайте”. Хората не искат. Една жена застана пред къщата си и казва: “Не мога, имам брат, той е на легло”. Те ѝ казват, че ще ѝ помогнат, ще го изнесат, ще изнесат кучето, казват им какви документи и вещи да вземат, качват хората в коли и автобуси. Тази жена се съгласява. Застава обаче пред дома си и започва да оплаква къщата. Разбираме, че не брат ѝ е причината да не иска да тръгне, а къщата, мястото. Нейният дом я държи. Започва да оплаква къщата си като на погребение. Ако поставиш себе си на нейното място, разбираш, че също няма да можеш. Идентичността на човека е толкова свързана с определено място, че понякога си мисля, че няма да мога да живея без моята къща, без моя дом, без моето село. 


Мои приятели видяха дома си в окупация. Трябваше да го напуснат, а след това видяха снимки. Мародерите разбили стаите, ровили, търсили. Представете си да видите така своя дом, своя живот? Всичко в твоя дом е изпълнено с теб, с твоето присъствие, а някой просто го унищожава. 

Каква е темата на фестивала “ОКО” тази година, какво обединява филмите?


Нашият фестивал показва сърцебиенето на планетата. Всяка година има някакъв акцент върху нещо. Акцентът тази година е върху дома. Всички филми по един или друг начин са свързани с дома. 

Със сигурност и в България, и в Украйна ще има хора, които ще кажат: “Добре, как може да ви е до кино, до изкуство, как може да правите фестивали във война”. Какъв е отговорът?


Първо, за нас това е терапия, съхранява ни. Второ, точно изкуството и културата е това, за което ние се бием. Ако няма да ги продължим, за какво воюваме? Няма как да спрем. У нас има война, Украйна има нужда от помощ. Също така, ние продължаваме да живеем. 


Украйна, пред заплаха от смърт, е най-жива от всички живи страни на тази планета. Желанието за живот сега е толкова силно във всеки украинец, че тази малка част от деня между комендантския час, спирането на тока, сирените, която ни остава за живеене, живеем като за месец. Вече нямаме синдром на отложен живот, нямаме вече страх, той изчезна. Защо да седиш и да се боиш, че ще умреш? Колкото ни остава да живеем, живеем така, че да оставим спомен. Докато съм жива, ще продължа да говоря, ще продължа да показвам, да разказвам, защото виждам смисъл и нужда.


Всеки един филм от програмата е терапия, отваря абсолютно нов свят. Ти съпреживяваш, ти се откриваш, анализираш себе си. Това са бавни въглехидрати - не бързата храна, която приготвяш, изяждаш, после пак си гладен, а храната за ума, която обмисляш месеци наред. Това дава и на мозъка, и на душата ти. Така разбираш, че не си сам. Знанието и истина също имат свойство за изцеление. 


Всички, които се докосват до войната - не само тези, които живеем в Украйна, но и тези, които я съпреживяват, имаме нужда от изцеление. Моите близки приятели в България също преживяват войната - те се събуждат с новините от Украйна и си лягат с тях. И те имат нужда от изцеление, защото разбират колко много значи Украйна да победи. Знаят колко много значи това и за България и се вбесяват от изказванията на Радев, “Възраждане”, “Величие”. Няма как това да не натоварва и разстройва един адекватен човек. Някои от тях се замислят и за миграция, не искат да живеят така, че да трябва да обясняват кое е черното и кое бялото. 


В Украйна в момента се организират нощни вечеринки в бункери, които траят цяла нощ, през целия комендантски час. Ако токът угасне, има генератор. Там младежите живеят своя живот. Някои хора казват: “Война е, а младите гуляят”. Дъщеря ми е на 15 години. Тя повече няма да бъде на 15 години, живее своя живот, докато войната тече. Как да се запознават младежите, как да се влюбват, как да живеят младостта си? Дори и да им забраним, младежите се събират, танцуват като за последно, общуват, подкрепят се, разбират, че не са сами, това им помага да издържат. 





Завиждам на тези деца, те са напълно други. Нямат носталгия за някакви стари времена, при тях я няма идеологията на Русия. Те са напълно наясно кой е врага. Те са абсолютно патриотично възпитани деца. Не обичам, когато казват, че те са нашето бъдеще. Не, те са нашето настояще. Точно те трябва да избират в какъв свят ще живеем утре. Ние ще умрем, те ще живеят. Не трябва друг да избира в какъв свят ще живеят младите, след като ние няма да живеем в този свят. Младите винаги гледат напред, винаги избират посока напред. Трябва да им даваме възможност те да ръководят.

Какво се случва с втората част на филма “Писма от Украйна” - намери ли се финансиране? 


Все още не. Слава Богу, героят във филма е още жив. Казвам това с много страх какво ще стане. Сега се повдига и нов въпрос - за екипа, с който работя. Не зная дали ще остана със същия екип след новата вълна на мобилизация. Това е важно и по финансови причини - опитвам да оптимизирам бюджетите, когато един човек извършва няколко функции. Вярвам в най-доброто, вярвам, че ще успея да се справя и да намеря финансиране.


Сега обаче се сблъсквам с друг казус. Търсим и едната половина от финансирането за кинофестивала “ОКО”. Говорихме с големи фирми в България, които подкрепят много фестивали, въпросът не е в парите. Щом стана дума за “ОКО” обаче, ми беше болно да чуя, че този фестивал е много политически ангажиран и не могат да го подкрепят. В България войната все още е политика. А за нас това не е политика, това е живота. Ние показваме филми за войната, защото това е нашата реалност. Каква политика има тук? 





Може би разговорът щеше да е друг, ако нямаше толкова филми за войната и директор на фестивала не бях аз. Моята журналистическа дейност пречи на фестивала в това отношение. Като журналист, трябва да говоря истината, като културен деец, трябва да се грижа за фестивала. Понякога двете неща са в конфликт, защото хората ме възприемат първо като журналист. Няма да спра да говоря за войната. В България обаче някои лидери на бизнеси все още не могат да заемат ясна и открита позиция. Грижат се за своите клиенти, страх ги е някой да не се откаже от техния продукт. В дългосрочна перспектива обаче биха спечелили клиенти, които ще купуват само защото са подкрепили Украйна.


Остава малко време, търсим все още около 40 000 лева, за да покрием минимума на нуждите на фестивала. Ние сме украино-български проект, фестивалът се провежда и в двете държави. Надяваме се на спонсори тук и ги търсим.

 

Илияна Маринкова


Препоръчай Сподели
Уважаеми читатели, разчитаме на Вашата подкрепа и съпричастност да продължим да правим журналистически разследвания.

Моля, подкрепете ни.
Donate now Visa Mastercard Visa-electron Maestro PayPal Epay
Ads / Реклама
Ads / Реклама