"В Република Северна Македония има сили, които нямат никакъв интерес от това страната им да стане действителен член на Европейския съюз. В Северна Македония има сили, които много кооперативно работят и с Белград, и с Москва, независимо от това какво се говори на обществеността в Северна Македония, независимо от това какво се говори в ЕС. Когато се говори със Скопие, всъщност се говори с Белград, оттам и с Москва. Най-краткият път на Северна Македония към ЕС минава през добросъседските отношения с България. Нещо, което твърде малко политици в Северна Македония искат да признаят".
Това каза пред ФрогНюз проф. д-р Ана Кочева от Института за български език към Българската академия на науките (БАН), специалист по българска диалектология и лингвистична география.
Разговаряме с нея в светлината на новото правителство в Северна Македония, провокациите му към България и пътя на югозападната ни съседка към Европейския съюз, който минава през вписването на българите в северномакедонската конституция.
"Българските граждани в Република Северна Македония не са малцинство. Те са държавотворна общност. Няма малцинствени проблеми между двете ни страни, няма реципрочни малцинства - нито българско в Република Северна Македония, нито македонско в Република България. Става дума за една част от българския народ, която по силата на определени исторически обстоятелства е останала да живее в друга държава", подчерта тя.
Ето и цялото интервю:
Вече министър председателят на Северна Македония Християн Мицкоски говори за “български диктат”. Какво според Вас цели с подобни реторически провокации?
Нищо от това, което вече премиерът Мицкоски изговори през последните дни, а пък преди това - по време на кампанията, не е изненада. Не ме изненадва това, което се случва в Северна Македония и през последните дни, и през последните месеци. Ако си спомним, авангардът беше новоизбраната президентка Гордана Силяновска, която си позволи да не артикулира конституционното име на страната по време на своята клетва. Скръцнаха ѝ със зъби, затова Мицкоски изигра поне това по-различно, но реториката му не е нова, не е изненадваща. Това, което ще се случи - дано събитията ме опровергаят, но надали - е, че и той, и неговата партия ще върнат Северна Македония години назад. Ще я върнат там, където я остави Никола Груевски.
Що се отнася до българския диктат - разбира се, че такъв няма. Дори би ми се искало българската политика по отношение на Северна Македония да бъде много по-активна, отколкото наблюдаваме в последно време. Това, което Мицкоски нарича диктат, всъщност представлява преговорната рамка и европейските условия. Да, до голяма степен част от тях бяха съгласувани с някои български изисквания, но те са напълно обективни. Обикновено изисквания се поставят към всяка една страна кандидатка, която преговаря за еврочленство. Нека си припомним, че България също имаше да изпълнява условия, направи го най-надлежно. Нищо странно, нищо извънредно няма в това, че и Северна Македония ще трябва да се справи с редица свои проблеми. Един от които, за съжаление, е свързан с двустранните отношения с България и с изпълнение на Договора за добросъседство. Вероятно ще се появи и още един фронт в лицето на Гърция, защото като че ли се правят усилия климатът в отношенията между Атина и Скопие също да се влоши.
Мисля, че всеки рационален човек ще се съгласи, че обръщането в посока, различна от Европейския съюз, не е добро начинание за самата Северна Македония. Защо обаче ги има тези усилия - какво се цели да се постигне?
В никакъв случай не е добро начинание. Република Северна Македония има кратък и дълъг път към Европейския съюз.
Краткият е свързан с добрия диалог със съседите - с България, с Гърция, добър диалог със Сърбия има без съмнение. Бих попитала риторично - какъв по-добър гарант, какъв по-добър адвокат би имала Северна Македония от Република България, ако двустранните отношения вървят добре във всички посоки. Разбира се, тук отговорът е еднозначен.
Дългият път обаче не вещае непременно присъединяване или скорошно присъединяване. Той е свързан с продължителни, мъчителни преговори, с тупкане на топка, със заседяване на Република Северна Македония в чакалнята. Този път потвърждава това, което твърдя от години - то за пореден път се оправдава сега - че в Република Северна Македония има сили, те продължават да бъдат много активни и очевидно техните усилия са успешни, които нямат никакъв интерес от това страната им да стане действителен член на Обединена Европа. Независимо от факта, че през изминалите години се говореше за конфликт между Мицкоски и Груевски, нека не забравяме, че днешният премиер в крайна сметка е рожба, питомник на същата тази уж дясна партия на Груевски, която въпреки абревиатурата си няма много общо с оригиналното някогашно ВМРО и най-вече няма много общо с неговата кауза.
Разбира се, това са исторически въпроси, а знаем, че те са плод на разглеждане в двустранната историческа комисия между Република Северна Македония и Република България. Комисия, в рамките на която работата също не върви твърде успешно. Там отново топката се тупа и то по инициатива на Северна Македония. Така че, в най-лошия случай ще видим застой по отношение на преговорите с Европейския съюз, ако не и връщане назад.
Казахте, че има сили, които искат Северна Македония да не върви към ЕС. Защо се случва това?
Очевидно е, че тук има външни фактори и те са релевантни от дълги години. Това от една страна, е стремежът на Белград да върви в пакет със Северна Македония или най-малкото да не става така, че Скопие да приключи преговорите с ЕС преди Сърбия да го направи. Друг е въпросът кога Сърбия ще го направи. Интересите на Белград, оттам и на Москва, в тази част от Западните Балкани никога не са оставали скрити. В Северна Македония има сили, които много кооперативно работят и с Белград, и с Москва, независимо от това какво се говори на обществеността вътре, независимо от това какво се говори в ЕС. Обикновено наративът на Северна Македония е много различен, когато някой от премиерите или президентите отиде в Брюксел - обичайно там се говори онова, което брюкселското ухо иска да чуе. В самата Република Северна Македония за вътрешна консумация наративът е съвършено различен, а по отношение на България той е трети и далеч не е лицеприятен.
Споменавайки брюкселското ухо и това, което то иска да чуе, успява ли Брюксел да чуе и нашите искания?
Мисля, че в позицията на Брюксел засега нещата са доста еднозначни. Френското предложение, което в крайна сметка стана преговорна рамка, беше ревизираният проект на общата позиция на ЕС. Този проект беше представен още през далечната вече 2020 година. След това беше включен един допълнителен текст, свързан с актуалната политическа ситуация в Европа, произтичаща от военната агресия в Украйна и очакванията Западните Балкани да се ангажират с европейските ценности.
Тук трябва да си спомним и за онзи текст, който очевидно Мицкоски няма да приеме, мнозинството в парламента няма да приеме - българските граждани в Република Северна Македония, отношението към тях, евентуалното им вписване в Конституцията. Казвам евентуално, защото това все повече се отдалечава като възможност. Българските граждани в Република Северна Македония, дебело искам да подчертая, не са малцинство. Те са държавотворна общност. Няма малцинствени проблеми между двете ни страни, няма реципрочни малцинства - нито българско в Република Северна Македония, нито македонско в Република България. Става дума за една част от българския народ, която по силата на определени исторически обстоятелства е останала да живее в друга държава. Неслучайно повтарям това, сигурно ще го и потретвам, защото много често дори и тук - у нас, се правят груби грешки по отношение на тези въпроси. Затова няма да се уморя да уточнявам тези факти.
Казвайки това, виждаме позицията на гърците, които при всяка провокация имат светкавична реакция. В новинарския поток обикновено провокативното послания на Северна Македония е последвано в много кратко време от гръцката позиция. Българската позиция обаче се бави с ден, два, три. Трябва ли говоренето и действията ни относно Северна Македония да са различни?
Ако трябва да определя българската реакция по отношение на събитията в Северна Македония, ще кажа, че тя е вяла и това е най-мекото определение, което мога да използвам. Що се отнася до ситуацията в Атина, там наистина се реагира мигновено.
Друг е въпросът, че в Гърция има две линии на отношение към този проблем. Така както не закъснява негодуванието срещу престъпването на Преспанското споразумение и срещу пропуска от страна на Силяновска да произнесе конституционното име, тази “срамна добавка”, както нарича Християн Мицкоски определението “Северна” към името на държавата, така има и една друга линия, която се артикулира например от Никос Коциас, според когото Преспанското споразумение било “срещу създаването на Велика България”. Същият този Коциас счита, че България не бива да влиза в Шенген, че трябва да има гръцко вето към нас затова.
Тази двояка политика, много хитра, много дипломатична в името на интересите на самата Гърция и до ден днешен продължава да се отстоява. Тя е такава от стари времена. Гръцките дипломати са много школувани. Затова считам, че при тях не само няма да има пробив, но те ще отстояват до последно интересите си - така, както би следвало да го прави и България: твърдо и неотклонно.
Компромисите, които ние в годините направихме по отношение на Северна Македония, са неизброими - признаване, помощи, затворяне на очите. Език на омразата по отношение на Северна Македония в България, каквото и да се говори, на практика няма. Поведение на омразата - ни най-малко, докато това е нещо, което в Северна Македония се случва всеки ден. Помним опожарените клубове, помним физическото насилие, малтретирането на хора, които са дръзнали да заявят различно от северномакедонското национално самосъзнание. Не един и два са тези примери - то не бяха футболни агитки и ред срамни прояви. Във всеки случай, ни най-малко не може да се говори за реципрочност в двустранните ни взаимоотношения. България продължава да бъде големият партньор - под голям имам предвид не само числено, но и като великодушие, като отношение към Северна Македония. Затова казвам, че по-добър адвокат за Северна Македония от България няма и затова продължавам да смятам, че най-краткият път на Северна Македония към ЕС минава през добросъседските отношения с България. Нещо, което твърде малко политици в Северна Македония искат да признаят.
Споменахте Москва, споменахте и стремежа на Сърбия към ЕС. Предвид близките отношения на Белград с Москва, предвид газовите свързаности, предвид неналагането на някои от общоевропейските санкции от Сърбия към Русия, как смятате - сръбското желание да се присъедини към Европейския съюз действително ли е?
Сръбското желание най-вероятно е действително, защото сърбите си дават много ясна сметка какви са възможностите и пазарите в рамките на Европейския съюз. Да не говорим, че независимо от двойнственото си отношение и към Европа, и към Москва, Тито все пак беше дал възможност на гражданите на цялата си федеративна република да работят навсякъде из Европа. Сърбите до голяма степен са европейци и няма нужда да се лъжем по отношение на това.
Но също така не би трябвало да се заблуждаваме и да знаем, че когато се говори със Скопие, всъщност се говори с Белград, оттам и с Москва. Не са само газовите зависимости, но дългите културни, исторически, политически взаимоотношения, които Белград винаги е поддържал с Москва. Затова можем да разпознаем и в Белград тази двойственост в наратива, за която говорих, че съществува в Скопие. Белград също по един начин разговаря в Брюксел и по друг начин - тук на Балканите.
Илияна Маринкова
