Целият израз е „Всичката Мара втасала, сал не си я сресала“. Има и по-цветущ вариант, но е за + 18 години. А и покрай кафявите морални „ескизи“ на путинолюбците срещу Олимпиадата в Париж човек трябва да търси по-литературни форми за реалността. Иначе рискува да влезе в „черен списък“ на врагове на българската култура. Не че това има някакво значение. Моралистите да не се възпаляват - действието се развива в България и сравненията отговарят на нивото на предложението.
Съществува твърдение, че по време на Втората световна война, в британския парламент обсъждали бюджета на страната. Чърчил, тогава премиер, попитал: За войната е ясно. Но не виждам средствата за култура. Наскачали депутати: Каква култура, във война сме. А Чърчил отвърнал: Ако нямаме култура, тогава за какво воюваме?
Не знам дали е имало такъв случай, но звучи чудесно. Получаваме представа за отношението на властта и елита във Великобритания към културата.
За какво всъщност нашите предци са създавали зографски и книжовни школи? Защо е толкова величаво делото на светите братя Кирил и Методий, ако не за културата, която ни превежда през вековете до днес?
У нас такъв диалог няма да чуем. Тук се водят войни за парите за култура. Резултатът е, че симфоници, оперни певци и балерини получават пари колкото чистачките. Интелектуалците ни пък се групират около управляващите и на приема на президента за 24 май, но ги няма никакви за тегобите народни и несполуките в гражданското общество. А да чуем упрек към партийни величия? Забравете.
А културата дава автентичност на България.
Това са азбучни неща, но периодично нечия инициатива или решение ни изненадва с препратките към отминали времена, с които не би трябвало да се гордеем.
Случаят е следният: министърът на културата Тодоров предложил неговият пра, пра предшественик по времето на Тодор Живков – Георги Йорданов, да бъде награден с орден „Стара планина“ първа степен. За заслуги и послучай неговата 90-годишнина.
Идеята моментално предизвика вълна от възторжена подкрепа и тотално отрицание. Пренията стигнаха и до Народното събрание, както обикновено става, когато замирише на скандал.
Министърът Тодоров се аргументира със суперлативи за Георги Йорданов, който бил направил чудеса, докато командвал културните процеси в страната. „Командвал“ е думата, защото по времето на социализма културата, както и всичко останало, се командваше от партията-държава БКП. А Йорданов е бил верен войник на партията и изпълнявал нейните повели. За едни те вероятно са били доста удобни и като трамплин за кариера, но за други са били инструмент за потискане на свободния творчески дух. Въпрос на гледна точка.
По времето, когато Йорданов е ръководел културни процеси у нас, изкуствата бяха средство за доказване на превъзходство на комунистическата система над „разлагащия се капитализъм“. Затова и бе създаден „социалистическият реализъм“.
През всичките години на комунистическо управление у нас властта се е ръководела от генералната линия на комунистическата партия на Съветския съюз. За това каквото и да се е предприемало в областта на културата, то е било взаимствано от СССР.
Пример в това отношение е една среща на Сталин с писатели. На нея генсекретарят на Съюза на писателите Александър Фадеев попитал ръководителя на партията и държавата:
- Другарю Стален, дойдохме при Вас за съвет. Мнозина считат, че нашата литература е в задънена улица. Не знаем как да продължим. Гледаш филм – всички стрелят. Гледаш втори – също само стрелба. Всички навсякъде се борят с класовия враг, кръв се лее като река. Народът се умори от борба и кръв. Молим за съвет: Как да покажем на хората друг начин на живот, едно по-различно и мирно бъдеще?
Сталин пуснал кълбо дим от лулата си и отвърнал:
- Във вашите разсъждения, другарю Фадеев, отсъства най-главното – марксистко-ленинският анализ на задачата, която животът издига пред хората на литературата и въобще на културата. Просто претворявайте идеите на комунизма в обществото.
Дали някой се съмнява, че Георги Йорданов е правил точно това в по-малката сестра България? Сигурно е свършил и добри неща, но така или иначе олицетворява онзи строй, при който български писатели пишат до Нобеловия комитет, че Александър Солженицин е бездарен писател, чужд на класовата борба и на комунистическите идеи на КПСС, затова не заслужава да е нобелов лауреат.
Йорданов е бил на кормилото на културата и когато години наред са били изолирани, най-меко казано, творци като Яна Язова, Константин Павлов, Георги Божинов, оперният бас Борис Христов, Христо Явашев - Кристо, Милчо Левиев, Радой Ралин, Блага Димитрова, Димитър Димов и др. Дори Николай Хайтов опознава жилото на комунистическата пропаганда, когато е обвиняван в плагиатство и пр. глупости.
Той е бил във висшия корпус на властта, когато Георги Марков от любимец на Тодор Живков се превръща в негов враг, защото напуска България и започва да пише „Задочни репортажи“, в които описва недъзите на социалистическата система. Случайно ли съдбата през 1978 г. среща писателя на моста „Ватерло“ в Лондон с „българския чадър“? Не сме чули Йорданов да коментира убийството на десидента-писател…
Ако Йорданов е бил наистина добър човек, помогнал на творци във важен за тях момент по времето на соца, за какво му е днес някакъв орден? Този лъскав предмет ли ще замести признанието на неговия приятелски кръг? Жалко ако е така.
А сега за жаргонния израз от началото на тази статия. Наистина ли всичката Мара е втасала, та зарязахме пожари, безводие, политическа криза, ужасяващи катастрофи и домашно насилие, та да се развълнуваме от ордена за министър от времето на Тодор Живков. Георги Йорданов вече е награден със „Златен век“ от министър Тодоров. Той какво, колекция ли събира от нагръдни знаци?
Наистина е нелепо и разочароващо.
Огнян Стефанов
