Десетки хиляди бежанци от пограничните райони на Курска област се стичат към областния център, бягайки от боевете, предаде Фонтанка.ру. С всеки изминал ден те стават все повече и малко хора знаят какво и как ще се случи с тях.
Объркването от първите дни постепенно се заменя с бюрократична закономерност. Кореспондент на Фонтанка посети най-големия център за разпределение на хуманитарна помощ и разговаря с неговия директор и посетители.
Светлана Козина, организаторът на групата за помощ, от седмица буквално живее в пункта си, като се прибира само да спи и да се измие. Максималният брой бежанци, обслужени от пункта през това време, е 3020 на ден, казва Светлана, и това е най-високата цифра в целия Курск.
Тук те разпространяват домакински химикали, храна, възглавници, одеяла и спално бельо. Трябва да стоите дълго време, признава самата Светлана Козина. „Но ние се опитваме да разделим тези, които стоят, а хората с увреждания и децата под 7 години се обслужват на друга линия, която върви много по-бързо“, казва тя. В същото време не могат да се правят планове дори за следващите дни:
Десетки хиляди бежанци от пограничните райони на Курска област се стичат към областния център, бягайки от боевете. С всеки изминал ден те стават все повече и малко хора знаят какво и как ще се случи с тях. „Фонтанка“ стоеше с тях на опашки за хуманитарна помощ и слушаше истински истории за това как установеният живот свършва за една нощ и се озовавате в чужда къща с торба с набързо събрани неща в ръка.
Ръководителят на Курска област докладва на Владимир Путин, че към днешна дата 28 населени места в района са под контрола на украинските въоръжени сили. Официално има 120 хиляди бежанци, в следващите дни броят им може да нарасне до 180 хиляди. За милионната Курска област това означава, че почти всеки пети човек се е оказал далеч от дома. А Курск, с население от 400 000 души, почти е удвоил населението си.
До 12 август Курск вече повече или по-малко е развил инфраструктура за подпомагане на бежанците. Объркването от първите дни постепенно се заменя с бюрократична закономерност. Кореспондент на Фонтанка посети най-големия център за разпределение на хуманитарна помощ и разговаря с неговия директор и посетители.
Светлана Козина, организаторът на групата за помощ, от седмица буквално живее в пункта си, като се прибира само да спи и да се измие. Максималният брой бежанци, обслужени от пункта през това време, е 3020 на ден, казва Светлана, и това е най-високата цифра в целия Курск.
Тук те разпространяват домакински химикали, храна, възглавници, одеяла и спално бельо. Трябва да стоите дълго време, признава самата Светлана Козина. „Но ние се опитваме да разделим тези, които стоят, а хората с увреждания и децата под 7 години се обслужват на друга линия, която върви много по-бързо“, казва тя. В същото време не могат да се правят планове дори за следващите дни:
„Надяваме се, че всичко ще приключи скоро и всички скоро ще се върнат у дома.
В самата опашка преобладаващата част от бежанците са хора на средна възраст, почти всички са жени. Можете да усетите напрежението в лицата им, но няма кавга или блъскане. Само когато им се даде възможност да се изкажат, хората пробиват.
„Суджи и аз. Зарязаха всичко и пристигнаха. Роднини ми подариха някои неща. Но няма обувки, няма постелки - нищо. Засега и ние живеем при роднини, но там ни е тясно – двустаен апартамент, разбира се, там не можеш да останеш дълго време“, казва спретната побеляла жена в спортен екип, който явно не го прави. не принадлежи на нея. „Не знаем какво ще ни дадат тук сега, надявам се някакво спално бельо, одеяла и възглавници.“ Но ние нямаме нищо - нито сапун, нито прах, нито паста за зъби.
Трябва да се справим и с бюрократични проблеми - няма начин да го заобиколим, казва тя: „Вчера отидохме да направим временна регистрация - не се получи, казаха ни да отидем в MFC. Има опашка. После – към банката. Там има ужасна линия. Изчакахме на опашка и взехме формуляра. Започнаха да го попълват, но не ми позволиха да го попълня за моята леля с увреждания. Трябва да тръгнем с нея. Но тя изобщо не ходи. Това е. Не е ясно как да получи обещаните 10 хиляди. Сега дойдохме тук.
„Всички сме в неизвестност. Сигурно вече нищо не е останало от къщата ни. Но всъщност първоначално дойдохме от Донецк. Излязохме оттам, живяхме 10 години тук и пак се почна”, огорчава се жената.
72-годишната Галина Владимировна е малко по-спокойна: „Дойдохме от района на Глушковски - от самото село Глушково.“ По права линия е на 7 километра от границата. „Бивши съседи ни приютиха и ни дадоха подслон. Живеем за сега. Няма на какво да се спи. Ясно е - хората живееха за себе си, а сега сме шест души в една стая. Трудно е разбира се. Разбира се, ние сами си купуваме храна и лекарства; Засега сме уредили всичко и сме се обърнали към MFC за помощ.“
„Казаха, че парите ще бъдат преведени до шест дни. Но ние не бихме искали никаква помощ - ние просто бихме искали да се върнем у дома - преди това веселият глас на Галина Владимировна избухва в едва доловимо ридание. Но тя възвръща смелостта си, вдига глава по-високо и се усмихва.
Разговорът с Людмила Ивановна се провежда на фона на алармена сирена. Очите й вече са влажни - ясно е, че дълго време не е имала сили да се успокои и да се събере: „Дойдохме от Тьоткино“. По принцип това е нула километра от границата - КПП-то е точно в селото.
„Едва днес стигнахме до Курск. Преди това посетихме сватовници в съседния квартал Обоянски. Веднага получихме хуманитарна помощ“, изтрива очите си с носна кърпа Людмила Ивановна. „Разбрахме, че спешно трябва да тръгваме, когато чухме за Суджа. Вече живеехме под обстрел, постоянно. Но когато чуха за Суджа, разбраха, че положението е безнадеждно – заминаха, изоставиха цялото домакинство.”
Съпругът й се прибра днес, за да нахрани домочадието. „Като че ли всичко, което казва, е нормално, но не знам как ще се върне сега“, гласът на Людмила Ивановна отново прекъсна.
„На нашата улица всички вече напуснаха Тьоткино. Но някъде в селото все още имаше хора. Тези, които имаха ферми, се опитаха да напуснат наблизо, за да отидат да ги нахранят. Има много разбити къщи. Живеем точно до ГКПП отсреща и постоянно летяхме. Постоянно има осколки по къщите и градините. Обстрелът е преживян в мазето. Просто тичаха насам-натам. Направете нещо в градината. Отиваш и след това бягаш и се криеш отново. Тези два дни - миналия понеделник и вторник - бяха абсолютно ужасни. Нямаше и пет минути, когато нямаше пристигащи. Дроновете непрекъснато летят, пускат. От сутрин до вечер. „Баб Яга“ (ударни дронове. – Ред. ) лети. Цялата ни къща се тресеше - просто ужас. И след Суджа не издържахме повече и си тръгнахме.”
Людмила Ивановна няма планове за бъдещия си живот: „Изобщо нищо не знам. Нищо не ми се побира в главата. Цялата ферма беше оставена там - жалко. Но животът е по-ценен. Ако само всички бяха живи."
Тези, които нямат никого в Курск, се събраха в лагера - палатков център за временно настаняване на Министерството на извънредните ситуации. Тук като че ли хората са по-категорични в оценките си и не се притесняват да говорят груби думи.
„Тук има храна, дрехи, лекарства. Но хората няма къде и с какво да се мият. Няма място за измиване. Нехигиенични условия. Има един студен душ отвън. Днес децата бяха изведени - не можаха да се измият. Тук има психолози, но не ми трябват. Напротив, работя с тях, помагам им”, без яд, но уверено казва Олга от Суджа. Тя е здравен работник и гледа с пренебрежение на ситуацията. Той поне говори за абсолютно ужасни неща със спокоен глас.
„Живеем близо до прелез. живял. Къщите на нашата улица изобщо не са пострадали. Казват, че Заолешенка и Гончаровка са били силно повредени. Всеки ден идваха хора оттам – от шести. Помогнахме им с каквото можахме. Един мъж от там сега живее в съседната палатка.
Когато тръгнахме, бяха останали малко хора, но определено имаше на Махновка (Суджански район. - Ред. ). Знаем, защото дойдохме там на една улица и имаше един прикован на легло дядо. Взехме го и те се върнаха обратно в Махновка. Какво стана след това, не знам.
Нашата евакуация така и не се случи. Нашата улица просто тръгна и тръгна сама. И съм здравен работник. И аз не знаех нищо за това. Онзи ден се върнах и нямаше никой. На 10-ти бяхме сами на нашата улица. Случайно тръгнахме, защото дойдоха две коли, той ги изпрати... - Олга се замисля малко, но решава да не казва името му. - Един човек, но много уважаван. Оказва се, че той е изпратил тези, които са дошли при нас, на сигурна смърт. Стигнаха до града, а там вече имаше украинци. Едвам избягали оттам.
Още с тръгването в една от колите влетя дрон. Точно до нас. Господ директно ни спаси. Колата е напълно разбита, всички стъкла са изхвърчали - и радиатора, и двигателя. И се наложи колата да бъде избутана от пътя - защото заради нея тези, които бяха зад нас, не можаха да минат. А над нас непрекъснато летят дронове. Самият шофьор, разбира се, беше шокиран, но оцеля. Докато го свестявах, чухме рев на кола - беше синът му. Спряхме го, прехвърлихме му бабите, качихме се и ние и продължихме.
Тръгнахме да тръгваме, а нашите войници лежаха мъртви край пътя. Откараха нашите момчета на окръжния път с мотоциклети, но след това самите те загинаха. Когато се изкачихме по-високо, видяхме редица противотанкови мини от другата страна на пътя. Не знам как ги заобиколихме. След това карахме през ниви и ниви. Там срещнахме Вагнер, пускаха дронове. И тогава вървяхме, вървяхме и пристигнахме в Курск.
Историята на Олга не ни позволява да разберем какво е било за нея по време на това пътуване. Тя говори за това сякаш в трето лице. На изненадан въпрос той обяснява:
„Аз съм лекар, не мога да се паникьосвам. Трябва да съм нащрек. Ние сме казаци, Бог е с нас."
— Сега разбираме за плащанията. Баба ни забрави всички документи - случайно взе друга чанта вместо нея - Олга от Суджа се връща към прозата на живота. „Но съпругът ми или забрави, или загуби паспорта си в хаоса.“ Събрахме се буквално за две минути. Не знам какво ще се случи след това; разбира се, не можете да живеете дълго в палатка. Надявам се да ни предложат нещо.
— От шестия загубихме газ в село Малая Локня. В три часа през нощта имаше първия взрив - тръбата беше спукана. И вечерта светлината изгасна“, казва Зинаида. Облечена е с военно камуфлажно яке - тук май вече са го дали. — Преместихме се в село Русское Поречное. Бащата на дъщеря ми живее там. Преместихме се при него. Тогава светлината угасна и там. Това вече показваше, че трябва да продължим напред. Преместихме се в Сторожевое. Оттам отидох да посетя съседите си. Два пъти им предложих да тръгнат с мен на безопасно място, те отказаха.
На 8-ми се опитах за последен път да вляза в селото си, но не успях - на около 10-15 километра започнаха да ме стрелят от храстите - неясно кой. Не пристигна. Там е колата ми с дупки.
От Сторожевое отидохме в Черемисиново за нощувка. Но там ни казаха, че не могат да ни оставят. Продължихме, но веднага след селото ни гръмна гумата. Но аз нямах жак. Минава едно момиче. Тя ни видя да стоим с децата, дойде при нас и попита дали имаме нужда от помощ. Веднага се обадих на всичките си приятели, момчетата дойдоха и ни оправиха гумата.
И вече се стъмва. Колата ни беше разбита, фаровете бяха почти изгасени. И това момиче ни предложи да нощуваме - без изобщо да ни познава. Не се отказахме много. Останахме при нея за през нощта. Тя се казва Алена, майка й се казва Оля. Ядохме и плувахме за първи път от три дни. На следващия ден тя ни напълни резервоара и прехвърли малко пари на децата за хранителни стоки. Тя предава информация за нас на свои приятели в Москва - те също много ни подкрепяха и ни помагаха. Разбрахме, че рожденият ден на дъщеря ми е на следващия ден и те също се включиха за подарък.
-Трябва да правиш добро, да помагаш на хората. Все пак добротата е такава, тя винаги се връща”, усмихва се Зинаида. - Между другото, в съседната палатка сега има човек, когото взех от Руски Поречни, когато вече беше обявено, че напускането на селото е забранено. Така че аз му помогнах и те ми помогнаха.
- Аз съм от Суджа. Седях под обстрел, дори много силен. Те стреляха, ние не знаехме накъде да бягаме. Тичахме през нивите, през ливадите по магистралата. И там едно пътуване ме отведе до Курск. Спряхме тук - Леонид Афанасиевич изглежда много селски. Сиви стърнища, цветна риза, сако върху нея. На главата му има черна бейзболна шапка. „Основното е, че избягахме от смъртта. Слава Богу, че ни дадоха подслон тук. Къде да спим и да хапнем. Много им благодаря.
Все още не искам да ходя никъде, въпреки че вече ни предложиха да отидем в Самара, Тула или Орел. не искам да ходя никъде Ако тук всичко се успокои, може би ще се върна отново у дома. Брат ми остана там. И жена ми остана там, въпреки че, надявам се, все пак я изведоха - нямам връзка с нея. И докато снимат там, е невъзможно да се върнете и да разберете нещо. Може би ще минат два-три дни, нещата ще се успокоят малко, ще се върна веднага.
