„Критиките срещу Новиков ми напомниха за един абсурден момент от предишните Летни олимпийски игри в Токио – тогава най-фанатизираните адепти на руско влияние у нас се възпламениха, когато ансамбълът ни по художествена гимнастика спечели олимпийското злато, изпреварвайки своите руски опонентки. Тези, които критикуват Новиков, направиха и продължават да правят всичко възможно, за да заглушат максимално темата за множеството исторически връзки между България и Украйна“.
Това каза пред ФрогНюз д-р Евлоги Станчев, историк и антрополог.
„Реакциите срещу Новиков показаха нагледно, че у нас това, което може да се определи като „антиукраинство“, е изкуствено създадено пропагандно явление, привнесено директно от Кремъл и разпространено от няколко тукашни проруски партии и гравитиращите около тях гласове. В България няма никакви исторически основания за негативно отношение към Украйна и нейния народ“.
Евлоги Станчев е главен асистент в Института за балканистика с център по тракология към БАН. Има бакалавърска степен по история от Софийския университет „Св. Климент Охридски“ (2012 г.), две магистърски степени – по „История на Евразия, Русия и Източна Европа“ и „Етнология и културна антропология" от СУ (2014 г.), а също и докторска степен по „История на Русия“ от СУ (2019 г.).
Освен теми като руска пропаганда, Станчев изследва и обществените процеси - към настоящия момент показва връзката между спорта и обществения живот.
„Българският патриотизъм, в истинския смисъл на думата, следва да се основава на стремеж за изграждане. Принудени сме обаче да признаем, че днешният български патриотизъм става все по-обсебен от един ирационален проруски прочит. Активно действащата в продължение на години пропаганда на Кремъл успя да изгради лъжепредстава за българското родолюбие като нещо, което е несъвместимо с идеите за демокрация и участие в европейското семейство".
„Осмиването на церемонията по откриването на Олимпиадата (и въобще на целия форум) беше продукт на руската пропаганда. Тя нарочва и „окупира“ теми и проблеми, които на практика нямат нищо общо с Русия и ги построява в убедително звучащ за първосигналния зрител наратив. Пропагандните внушения в контекста на Олимпиадата изостриха чувствителни обществени въпроси, което създаде благоприятна почва днес темата за т.нар. „ЛГБТ пропаганда“ в България да бъде нажежена „до червено“. Класически пропаганден сценарий“.
Ето и цялото интервю:
Устойчиво е словосъчетанието, че футболът е “социален феномен”, струва ми се обаче, че това може да бъде съотнесено към спорта като цяло. Като изследовател на тази тематика, до какви заключения стигате - каква е връзката между спорта и обществения живот?
Със сигурност спортът има огромно присъствие в живота на съвременните общества. Сами виждате как мащабни спортни форуми са в състояние да представляват фокус на значително международно внимание в продължение на няколко седмици, при това във времена на постоянна, всекидневна политическа динамика. Разполагаме с два съвсем показателни скорошни примера – Европейското първенство по футбол в Германия и Летните олимпийски игри в Париж.
Причините за тази силна обществена значимост на спорта са много и се коренят не само в самото естество на спортните състезания, но също в някои важни характеристики и потребности на нашите общества. Това е тема, върху която имам отговорността и удоволствието да работя заедно с още седем колеги, представители на различни академични дисциплини, в изследователския проект „Общество, спорт и интеграция“ към Фонд научни изследвания.
Всъщност спортът се оказва не по-малко важен и в контекста на нашето българско общество. Голяма част от хората у нас се интересува от спорт – дали като любители, или като спортуващи. Впечатляващи във връзка с това са постиженията на българските спортисти на току-що приключилата Олимпиада в Париж. В таблицата с медали България се нарежда пред страни като Чехия, Дания, Тайван, Австрия, Индонезия, Израел, Полша, Гърция, Аржентина, Турция, Индия – това са все държави, където се инвестира многократно повече в спорта, там е изградена последователна политика в тази насока. Тук ми се иска да подчертая нещо особено важно – спортът в България не разполага с нужния комфорт, какъвто би осигурил една дългосрочна и ефективна спортна политика. Както по отношение на детско-юношеските школи, така и спрямо спортната инфраструктура. От тази гледна точка постиженията на нашите състезатели в Париж изглеждат не като резултат на съзнателни инвестиции в българския спорт, а въпреки липсата на такива.
За да бъде спортът още по-силен маркер на нашето обществено съзнание, за да продължат нашите момчета и момичета да постигат впечатляващи успехи, трябва да бъдат предложени и реализирани множество стъпки, както от страна на държавните институции, така и на частните спортни клубове. Според мен усилията трябва да бъдат концентрирани в две основни направления – от една страна, изграждане на модерна инфраструктура за масов спорт (а не големи и скъпи стадиони и зали, които са недостъпни за използване от обикновените граждани), а от друга страна, усилена кампания по популяризиране на спорта сред децата. Спортуването трябва да е привлекателно за подрастващите, то трябва да бъде образец за подражание. Само това е формулата за по-здрави младежи и съответно за спортни успехи.
До каква степен спортът е и политика - може ли той да носи политически послания или да разпространява положителни тенденции?
Професионалният спорт е неразривно свързан с политиката още от началото на модерната епоха. И тук не става дума само за директна политическа намеса по примера на взаимните бойкоти на Летните олимпийски игри през 1980 и 1984 г. Самият спорт може да бъде носител на ясни политически послания, понякога с важни последствия. Достатъчно е само да се припомни иконичният жест на Томи Смит и Джон Карлос по време на награждаването им на Олимпиадата в Мексико Сити през 1968 г. Или пък съвсем пресния пример с предизвикалия сериозни полемики жест на турския футболист Мерих Демирал по време на Европейското първенство в Германия, който символизираше емблемата на крайната националистическа организация „Сивите вълци“. В спорта се съдържа всичко това – не са малко случаите, когато той може да бъде прочетен изцяло през оптиката на съвременната политика.
Немалко хора твърдят, че именно тези устойчиви връзки с политиката представляват „родилно петно“ върху спорта. Уви, това е факт, който сме принудени да признаем, без значение каква оценка му даваме. Политическите конотации на спорта обаче биха могли да се простират отвъд различните форми на разделение или на политически протест. Някои спортни дисциплини могат да имат изключителна роля в съхраняването и изразяването на националната идентичност на различни общности. Обикновено ги наричаме „национален спорт“ за дадена държава. Популярен в тази връзка е примерът с традиционния церемониален танц на маорите, известен като „хака“, който националният отбор по ръгби на Нова Зеландия изпълнява преди всеки свой мач – това е успешен опит за съвременна стилизация и израз на маорската култура, който придоби глобална известност през последните години.
Гледахме откриването на Олимпийските игри - впечатляващ спектакъл, който обаче беше силно критикуван. Като историк изследвате и руската пропаганда, свързана ли е тя с тези критики?
Няма нищо по-нормално от това някой да харесва или не дадено изпълнение. Въпросът е от какви позиции и с какви послания идва съответната критика, в какво се опитва да ни убеди тя. Разбира се – осмиването на церемонията по откриването на Олимпиадата (и въобще на целия форум) беше продукт на руската пропаганда. Отбелязването на различността във всичките ѝ форми – каквото организаторите заявиха, че символизират отделни епизоди от церемонията – представлява основен обект на руска критика срещу Запада. Нещо повече, забраната за участие на руски и белоруски спортисти вследствие на пълномащабната война срещу Украйна беше друг съществен стимул за мобилизиране на пропагандния арсенал. Както обикновено, нашите рупори бяха само ретранслатори на руските пропагандни послания.
Поведението и внушенията на армията от тролове обаче показа за пореден път, че руската пропаганда е изключително перфидна. Тя нарочва и „окупира“ теми и проблеми, които на практика нямат нищо общо с Русия и ги построява в убедително звучащ за първосигналния зрител наратив. И, за съжаление, трябва да признаем, че тази пропагандна схема на практика се оказва успешна, тъй като успява да манипулира и дори да формира част от общественото мнение. Сами видяхте как пропагандните внушения в контекста на Олимпиадата изостриха чувствителни обществени въпроси, което създаде благоприятна почва днес темата за т.нар. „ЛГБТ пропаганда“ в България да бъде нажежена „до червено“. Класически пропаганден сценарий.
Украинецът Семен Новиков спечели златен медал за България от Олимпиадата. И там имаше критики - на какво ги отдавате?
Макар да не са съвсем същите, критиките срещу Новиков ми напомниха за един абсурден момент от предишните Летни олимпийски игри в Токио – тогава най-фанатизираните адепти на руско влияние у нас се възпламениха, когато ансамбълът ни по художествена гимнастика спечели олимпийското злато, изпреварвайки своите руски опонентки. В този изключителен успех за българския спорт тукашните рупори на кремълската пропаганда привидяха съзнателен „русофобски“ заговор от страна на „колективния Запад“ срещу руските спортисти. Трябва да се има предвид, че немалко от тези хора – макар да имитират образа на „български интелектуалци“ – на практика споделят руско самосъзнание. Разбира се, в това само по себе си няма нищо нередно – притеснителното е там, че за тези лица руската идентичност се отъждествява с поклонничество към режима в Кремъл. Във връзка с това същите, които критикуват Новиков, направиха и продължават да правят всичко възможно, за да заглушат максимално темата за множеството исторически връзки между България и Украйна, особено в контекста на многохилядната общност на бесарабски българи, много от които сега се сражават и загиват на фронта в защита на своята украинска родина.
Реакциите срещу Новиков показаха нагледно, че у нас това, което може да се определи като „антиукраинство“, е изкуствено създадено пропагандно явление, привнесено директно от Кремъл и разпространено от няколко тукашни проруски партии и гравитиращите около тях гласове. В България няма никакви исторически основания за негативно отношение към Украйна и нейния народ. Тази антиукраинска пропаганда започна едва след началото на пълномащабната руска война срещу Украйна и циркулираше преди всичко в социалните мрежи – основното пространство на проруска активност у нас. За съжаление, тези внушения имат напълно действителни последствия, за които всички периодично научаваме – дискриминация от всякакво естество, форми на агресия и т.н. Струва ми се изключително важно този стереотипен разказ да бъде разобличен въз основа на истинските факти – това е отговорност на медии, образователна система, общественост.
Има ли силата спортът да обедини нашето общество - силно разделено, силно апатично и силно в невъзможност да се радва на чуждите успехи?
Тъкмо поради метафората, която използвахте в началото на разговора – спорта като „социален феномен“ – е напълно основателно да допуснем, че спортните състезания имат изключително силни консолидиращи функции в едно общество. Историческото минало е изпълнено с множество еднозначни примери, показващи как една страна, макар и раздирана от различни кризи, може да се обедини и да застане зад своите спортисти. Нашето общество не прави изключение. Това видяхме и сега, на Игрите в Париж, когато българският трикольор беше издигнат толкова пъти по повод спечелването на призови отличия. Маргиналните критични гласове, които обсъждахме преди малко, не променят общото впечатление, че гражданите оцениха високо българското участие на Олимпиадата. Нека не забравяме, че в една също силно поляризирана обществено-политическа ситуация, каквато несъмнено беше през 1994 г., българското общество изпадна в колективен екстаз по повод успеха на националния отбор по футбол на Световното първенство в САЩ.
Относно определяната от Вас като невъзможност да се радваме на чужди успехи – предлагам да не бъдем крайни в своите заключения и да избягваме генерализации. Противно на общата картина, която алюзира състояние на почти пълен обществен разпад, немалка част от българските граждани не е изгубила своята способност за съпричастност и емпатия. Напротив, българският народ неведнъж е доказвал в историята, че може да живее с болките на другия – това са качества, за чието съхранение всички ние трябва да полагаме огромни усилия.
Има ли определени процеси и влияния, които катализираха настоящите събития - и то, съдейки от реакции за спортни събития, които в миналото са били повод за големи национални радости, споменахте сам 1994 г.?
Различните дискусии около Олимпиадата в Париж бяха само един от скорошните епизоди, разкриващи картина на вече формирани и устойчиви разделения в българското общество. Тези разделения очевидно достигнаха връхната си точка след началото на пълномащабната руска инвазия срещу Украйна през февруари 2022 г. и бяха ясно провокирани от руската пропаганда и тукашните ѝ изразители. Оттогава насетне цели сегменти в нашето общество се развиват в напълно противоположни посоки и споделят отличаващи се визии за важни въпроси като историческо минало, културно настояще и политическо бъдеще. Това ме е карало да се замисля дали изобщо онези български граждани, чиито представи са изцяло моделирани от руската пропаганда, са част от българското общество. Дали техният напълно съзнателен отказ от идентифициране с останалата част от българските граждани не води до формиране на паралелно „общество“.
Къде виждате позитивния патриотизъм - този, който гради, а не разрушава? Какво според Вас е неговото проявление?
Питането, което поставяте, всъщност е основополагащо за бъдещето на нашата страна. Каквито и внушения да се правят, пълноценното съществуване на едно общество е невъзможно без присъствието на монолитен патриотичен разказ, обикновено санкциониран с инструментите на държавата. Този разказ обаче трябва да преустанови своето фиксиране изключително върху миналото. Докато историята е несъмнено важна и трябва да присъства в общественото съзнание, възприемащият се като патриот трябва да гледа към днес и утре – точно както са правили образците от националния ни пантеон през 19. век.
За мен българският патриотизъм, в истинския смисъл на думата, следва да се основава на стремеж за изграждане. Изпълненото с различни дефицити и недоволства настояще предлага множество възможности за такива действия – грижа за стари хора и такива в неравностойно положение, дарения и участия в различни благотворителни кампании, почистване на градското пространство и природата. Списъкът е дълъг. Същото може да се каже и по отношение на национализма – родствено на патриотизма понятие, макар обществото да го разглежда в много по-негативна светлина. Всъщност двата термина показват ясна етимологична близост, тяхната отдалеченост е формирана въз основа на различни обществени интерпретации и стереотипи. И двете понятия биха могли да имат здрав смисъл, ако бъдат обществено реализирани по един просветен начин.
Принудени сме обаче да признаем, че днешният български патриотизъм става все по-обсебен от един ирационален проруски прочит. Активно действащата в продължение на години пропаганда на Кремъл успя да обсеби пространствата на патриотичния разказ, да ги вкара в коловозите на различни „фобии“ и в крайна сметка да изгради все по-устойчивата лъжепредстава за българското родолюбие като нещо, което е несъвместимо с идеите за демокрация и участие в европейското семейство. Тази проруска преработка на българския патриотизъм изглежда наистина абсурдно, когато вземем предвид някои явни българофобски настроения в Русия – в миналото и особено в наши дни. Ето защо считам за изключително важно българският патриотизъм да бъде освободен от плена на руската пропаганда. За мен като историк е важна преди всичко историческата истина, а като гражданин – морала и истината днес. Това са неща, в които всички български граждани трябва да инвестират своите усилия.
Илияна Маринкова
