Панихида в памет на цар Борис III беше отслужена днес в Рилския манастир. Службата отслужиха игуменът на Рилския манастир Адрианополският епископ Евлогий, Агатополският епископ Йеротей и монашеското братство на манастира. Днес се навършват 81 години от кончината на цар Борис III. На панихидата не присъстваха представители на царското семейство.
На 28 август, в деня на смъртта на цар Борис III, братството на Рилската света обител начело със своя игумен всяка година отслужват панихида в съборния манастирски храм "Рождество Богородично".
Цар Борис III е погребан в Рилския манастир, но през 1944 г. тялото му е ексхумирано по нареждане на държавната власт. Днес е запазена само стъкленицата със сърцето му, което е погребано във възстановения му гроб в южния параклис на съборния храм на Рилския манастир.
Стотици гости имаше и днес в Рилската света обител, въпреки, че е делничен ден. На 28 август по стар стил църквата отбелязва Голяма Богородица или Успение Богородично, казаха от храма при манастира.
На 28 август 1943 г. неочаквано умира цар Борис Трети. До ден днешен това трагично събитие предизвиква интереса както на българските историци, така и на обществото като цяло.
Има редица версии за тази изненадваща смърт. Цар Борис Трети е изключително обичан от българското общество и е изпратен от стотици хиляди в последния си път. Траурната процесия от 5 септември 1943 г. е запечатана на една уникална колекция от снимки, която ни представя целия трагизъм, и едновременно с това – величие на този нещастен в историята на България момент.
Смъртта на цар Борис Трети е изненада за нас българите, защото в разгара на Втората световна война /1939-1945 г./ ние сме разчитали на държавния глава, че ще извади този път България от войната, без да претърпим национална катастрофа. Като имаме предвид, че той умира на 49 години и преди това е бил в добро здравословно състояние, като изключим ишиаса, който е лекувал от времето на Първата световна война /1914-1918 г./, това е една драма за нас българите, за нашата национална съдба, пише академик Георги Марков.
Поклонението пред неговите тленни останки е цели 5 дни в храма „Свети Александър Невски“. За това време 379 000 души са свели глава пред ковчега му. Опашката започвала от храма „Свети Александър Невски“, минавала покрай Академията на науките, после – по бул. „Цар Освободител“, по улица „Раковски“ и стигала чак до площад „Славейков“. Няма такова грандиозно поклонение не само в българската, но и в балканската история. Това са били хора, дошли не само от София, но и от цялата страна.
Българите са наричали своя цар „Господина с меката шапка“, защото често са го виждали по различни краища на България да ходи така облечен.
Има многобройни представители на българското духовенство, което е много тясно свързано с царя. Всеизвестно е, че монархът е покровител на Българската православна църква. Той редовно се е застъпвал за нея, когато са се правели бюджетите на Царство България, първо – за армията, а след това - за бюджета на Светия Синод. По тази причина той е бил много уважаван от духовенството и миряните. Ясно се виждат на снимките и представителите на различните родове войски. По това време България е във военно положение и поддържа армия от над половин милион военнослужещи. На фотографиите виждаме как отдават почит представителите на сухопътните войски, на военноморския флот, на ВВС. Те се прекланят пред своя Върховен началник /днес наричаме – върховен главнокомандващ/ на българските Въоръжени сили в мирно и военно време. Цар Борис Трети, както по-рано и неговият баща – цар Фердинанд, по време на тържествените церемонии винаги е носил военна униформа.
Трагедията на цар Борис Трети е била в това, че той не е вярвал в победата на германското оръжие. Вече е имал горчивия опит от фронтовете на Първата световна война и казвал: да, германците са най-добрата армия, организирана и обучена, но Германия няма ресурс да води война срещу останалия свят.
Българският монарх не е вярвал в победата на Германия, особено след като Хитлер напада Съветския съюз. Борис Трети е държал да бъде Цар Обединител, както го нарича народът, след като в периода 1940-1941 г. си връщаме не само Южна Добруджа, но и Западните покрайнини, Вардарска Македония и Беломорска Тракия. Но той е бил реалист и също е казвал: по-добре да запазим малкото, отколкото както баща ми се хвърляше наведнъж да осъществи националния идеал за обединение.
