Във влакчето на ужасите сме. Което не е лошо: след всяка буря небето се избистря, а слънцето огрява земята. Влакчето на ужаса е символ на живота: летиш нагоре, после пропадаш с шеметна скорост, ултра емоции и голяма радост на финала, че си издържал изпитанието. Влакчето е като тест за готовността ни да се справяме извън комфорта.
Политическото влакче на ужасите това лято донякъде ни изненада. ДПС се разделя и по всичко личи, че вече няма да е онзи незаобиколим фактор, какъвто беше 34 години. Движението бе наричано „етнически модел“, „проклятие“, „корпорация“, а накрая „паркира“ в зоната на Либералния интернационал.
В момента имаме две враждуващи страни в движението, всяка от които претендира за правото да представлява избирателите. Уж сме изненадани, но рано или късно този сблъсък щеше да се случи. Той не се обяснява с конкретни признаци, знаци, прояви или настроения. Такъв е генезисът на политическата логика. Когато един модел изчерпи своя потенциал – в случая моделът „Доган“, - следва промяна. Дали тя ще мине през скандали, еволюционни процеси, икономически противоборства, тактическо надлъгване, пропагандна война и медийни сблъсъци – все едно. Догановото ДПС вече не е конвертируема стока на „пазара“. Нито управлява чаршията. През 90-те Андрей Луканов казваше за БСП/БКП: Тази партия никой отвън не може да събори, но отвътре да го сторят са готови мнозина. В момента точно това се случва в ДПС, считано досега за крепост.
В ДПС летят отломки, емоциите са на мах, влакчето, което беше на върха, в момента лети стремглаво надолу. Дали ще се разбие? Не, няма. Но много от българските турци ще се замислят коя от враждуващите страни е по-добре да ги представлява. Някои ще се ориентират към други партии, в което няма нищо лошо. Нещо като пробуждане.
Процесът е здравословен. Ако след катастрофа човек се окаже в реанимация, но бъде излекуван и си стъпи на краката, той със сигурност ще е по-мъдър в много отношения в сравнение с живота му преди това.
Същото важи за случващото се в ДПС. Също и в БСП.
Дълги години в ръководството на социалистите не допускаше млади хора с потенциал да реформират партията. Смешно и досадно е хваленето с „най-старата партия сме“. Най-старата не означава автоматично и умна.
БСП така и не намери сили да се извини и да поиска прошка за атентата в църквата „Св. Неделя“, за жертвите на Народния съд и репресиите срещу неудобните, включително чистките в редиците на БКП, възродителния процес. За грубото копиране на комунистическия модел на „диктатурата на пролетариата“ от СССР, който се оказа пагубен за страната ни, да не говорим. Защото не Горбачов и Запада, както все още някои „червени“ смятат, са виновни за разпада на социалистическата система, а икономическата непригодност на строя. Централизираната икономика и власт водят единствено до Северна Корея – там влакчето на ужаса непрекъснато се забива в дъното.
БСП е в положение да се моли – на Маркс, Ленин, Сталин, Димитров или Господ, да премине на изборите 4-те процента. И се докара до това положение, защото продължава да чисти от кръвта ботушите на Путин. В същото време се чувства прекрасно в условията на НАТО и ЕС. „Червените“ бранят съветските паметници, но децата и внуците им не са в Русия, а в страните от „умиращия изгнил Запад“, когото Кремъл плаши с ядрени ракети.
Левите идеи са само лозунги, реалният стимул на авторитетите в ляво е властта и далаверата в нея. Един ден в годината социалисти се събират на Бузлуджа, слушат речи в стил „колко прекрасна бе колективизацията и ТКЗС“, хапват кебапчета, пийват бирички и се разотиват.
Такава партия е нужна единствено на хора, които да я ползват като търговска марка, казва още преди стотина години Георги Кирков. Днес в думите му можем да разпознаем Корнелия Нинова, Георги Първанов, Румен Петков, Костадин Паскалев и прочие стари муцуни, изхабени, без енергия и идеи, но алчни за още и още от властта.
Дори не осъзнават, че любовната им тръпка към Путин ги превръща в експонати от палеозоя на комунизма.
Влакчето на ужасите в щата Ню-Джърси, САЩ развива скорост от 205 км в час за 3,5 секунди - от плашещата височина от 140 метра под ъгъл 90 градуса се гмурва надолу като в бездна. Не е за хора със слаби нерви, но последващото издигане предизвиква писъци на възторг.
Преди време Лейбъристката партия във Великобритания, под ръководството на левия Джеръми Корбин се оказа на ръба на оцеляването. Спаси се заради некомпетентното и неадекватно управление на Тереза Мей от консерваторите.
Това поставя проблема с лидерите. Политическият наблюдател Саймън Тисдал смята, че претендиращите за световни водачи в момента „Путин, Нетаняху и Тръмп са жалки пародии на велики мъже“. Не само, защото водят нациите и страните си към войни и нереални, опасни цели, а заради личните им болезнени амбиции да властват над хората, дори с престъпни методи.
А нашите партийни и политически водачи? Бойко Борисов използваше скоростта от 200 км/ч по един недопустим, арогантен и просташки начин спрямо европейски ръководители. В момента той се ослушва, за усети накъде духа вятърът и да хване същата посока. Тресе го страх, защото влакчето, на което се е качил го кара с 200 право към списъка „Магнитски“. Дори да се размине, финалът му ще е лош. Такава е историческата логика. Това, което става днес в ДПС и БСП, утре ще се случи и в ГЕРБ. Той е продукт на постсъветското криминално-милиционерско безумие, наричано за благозвучност фасадна демокрация. Управлението му укрепи мутро-олигархичната среда, в която волю-неволю живяхме и май живеем още всички.
Единственото положително наследство от Борисов е започналия разпад в ДПС и БСП. Неговият модел доведе до тези процеси, които – а дано, - могат да се окажат оздравителни. Не само за партиите, а за всички нас. Защото са задава национал-социализъм в най-лошият му вид. Патриотизъм, справедливост, здрава ръка – всичко, което Сталин и Хитлер приложиха върху над 100 милиона трупа и което днес се възражда по уродливо лицемерен начин. Вслушайте се в посланията на президента Радев и на Костя от „Възраждане“, наложете ги върху речта на Хитлер послучай обявяването на 1 май за официален празник на труда в Германия през 1933 г. и ще получите пълно съвпадение.
На следващия ден офиси на редакции и на профсъюзите били изпотрошени, вестниците спрени, а профсъюзни дейци арестувани. Всичко това било представено като „нов, по-справедлив ред и против остарялата лоша партийна система“, пише немският историк Ернст Пипер. След това на медиите и синдикатите любезно било предложено да продължат работа, но по демократично-патриотичните правила на… НСДАП, разбира се.
Добрата новина е: България я е имало около 1400 години. Оцеляла е и в по-гадни времена, носела се е в не едно влакче на ужасите. Ще я бъде още дълго време. Всички ние, в това число и партиите с техните „безсмъртни вождове“, ще станем пепел и пръст, но страната ни ще я бъде. След буря оцеляват здравите дървета. Това означава, че на 27 октомври влакчето ни може да тръгне нагоре. Защо не?
Витали Роник
