Две-три седмици след откриването всички в Брюксел вече гледаха на „Ентропа” с усмивка, казва авангардистът.
Давид Черни е чешки скулптор, роден в Прага през 1968 г. Работите му често предизвикват полемики. Добива популярността си през 1991 г.,когато боядисва съветски танк, служещ за мемориал от Втората световна война, в розово. Заради тази си проява е временно арестуван. Сред най-известните му творби в Прага са статуята „Висящият човек”, „Бебетата”(изобразяваща бебета, които лазят нагоре по пражката телевизионна кула), „Пикаещите фигури”, „Конят” и много други. Негови творби се срещат по много от големите европейски и световни музеи за съвременно изкуство. През 2008 г. Давид Черни предизвика скандал с инсталацията си „Ентропа”, поставена пред Съвета на Европейския съюз по случай началото на чешкото президентство. В нея всяка от страните членки беше представена с различна тема, която според автора най-точно отразява стереотипите, асоциирани с държавата. Припомняме, че България бе представена като инсталация от турски тоалетни, което предизвика силно негодувание в българското общество и доведе до дипломатически скандал между България и Чехия. Срещаме се с Давид Черни две години по-късно в ръководената от него „галерия” за съвременно изкуство (MeetFactory), която се намира в краен квартал на Прага и под покрива си събира творби от всички видове изкуства, показани по нетипичен начин.
интервю на Владимир Петев
- Г-н Черни, сигурен съм, че ви е дошло до гуша от разговорите и коментарите за „Ентропа” – инсталацията с картата на Европа, представена в Брюксел…
- Да, абсолютно.
- И все пак, кажете какво беше за вас „Ентропа” – шега, израз на разочарованието ви от съвременна Европа, просто провокация? Какво?
- Не, не, не си мислете така. Аз съм много проевропеец. За Европа съм и с двете си ръце… Вижте, тази инсталация, скулптура, или там каквото е – за мен беше просто забавно. Връщайки се днес към това, трябва да ви кажа, че нито тогава, нито сега не гледам на „Ентропа” като на една от най-значимите си творби. Въобще! Просто имаше много медийно внимание към нея и това е всичко.
- В България много хора се обидиха, че някой си е позволил да представи страната им като турска тоалетна. Предполагам, че за много от германците е било същото – изображението на свастика от магистрали. От друга страна, Англия и Франция бяха доста оригинални попадения – първата въобще я нямаше на картата, а на втората бе сложен транспарант „Стачка”. Какво бихте казали на обидените, как бихте защитили избора си?
- Да, Англия се получи доста добре, нали? На мен ми е любимата! Вижте, аз съм човек, който се старае да се смее над себе си, колкото е възможно повече. Не мисля, че някой ме взима насериозно, аз себе си – още по-малко. (дълга пауза) Знаете ли, за да сме честни, ще ви кажа, че официалните оценки и заявления след показването на инсталацията се отличаваха силно от неофициалните. Видях неофициалните и-мейли, sms-и, които ми бяха изпратени и… Добре, не искам да споменавам конкретни имена, но това бяха съобщения от хора на президентско ниво и деведесет и пет процента от тях бяха в духа на: „Уау, браво, добра работа! Това беше адски забавно, м**ка му!” Реакцията на един посланик на една от страните, които вече споменахме, с когото се познавах от Прага, беше даже: „ В ъ р хо в н о ! Адски смешно! Знаеш ли, ние наистина заслужаваме това!” Разбира се, никой няма да направи официално подобно изказване, но помежду си всички се скъсваха от смях! Честна дума! Да, първата реакция беше шокираща, но две-три седмици след откриването всички в Брюксел вече гледаха на „Ентропа” с усмивка. Повярвайте ми, когато отидох там два месеца по-късно, всички в Европейската комисия ме спираха, за да ме поздравят. Дотогава никога не се бях чувствал толкова „глезен” с внимание, ако мога така да се изразя.
- Казвате, че сте проевропеец. Чувствате ли се чех в нормалния смисъл на думата, или това за вас е просто даденост? Какво мислите за националността? Какво е мястото й в днешна Европа?
-Интересно, че ме питате за това точно сега. Една приятелка прави сатирично шоу по телевизията, което създава доста полемика в обществото. Неотдавна забраниха шоуто и то няма да се излъчва от следващата година. Предстои обаче последно издание, което ще се снима следващата седмица, в което тя избра за главна темата за „националността”. И понеже ще е последно, тя най-мило ме помоли да участвам, за да се изкажа по въпроса. Нямам идея защо е избрала мен.(Смее се) Шегата настрана, но когато живеех в Щатите, често ме питаха откъде съм. Отговорът, който винаги давах, беше „От Европа”. Допреди няколко века в Европа идеята за националността е била доста неясна и границите са били размити. Н а й - в е л и к и я т чешки крал – Карл IV, е бил немец, разбира се! (Смее се) Днес сме разделени от езика, но тази страна в същността си е построена от три различни народа – с еврейски пари, немски архитекти и чешки зидари. Така че идеята за една обединена Европа, дори да изглежда като утопия, ме вълнува много! Въпросът, който задавам на себе си, е: „Какво мога да направя аз, за да помогна да се осъществи”. Това беше и идеята на „Ентропа” всъщност. Повечето хора гледаха страните поотделно, малко от тях обърнаха внимание, че местата им са разбъркани и че са подредени като парчета от пъзел, които ние трябва да съединим.
- Едно от най-интересните неща в работата ви е, че някак изкарвате изкуството „на разходка” по улицата. Опитвате се да хванете зрителя „оф гард” – в ежедневието му, когато не е специално настроен да се взира в произведения на изкуството. Правите го само за да го провокирате, или просто смятате, че галерийното излагане на творби е архаично, дори мъртво?
- През по-голямата част от живота си не съм харесвал особено галериите – пространството им. Това не означава, че съвсем не уважавам творбите, показвани в тях. Все пак и аз държа галерия, ако мога да я нарека така. Просто предпочитам за собствената си работа да правя неща, които не влизат в рамките на галерийното пространство.
- Питам ви, защото цяла Прага е осеяна с ваши творби , придобили такава популярност, че вече са основни забележителности – пише за тях в гидовете, хиляди туристи се снимат пред тях всеки ден. Интересно ми е вие какво изпитвате , когато подминавате някоя от тях – гордост, отегченост, разочарование..?
- Зависи. Някои от тях са ми много скъпи. Например тази с двете пикаещи фигури до музея на Кафка. Един приятел има ресторант точно там и понякога през лятото пием бира и гледаме реакциите на хората. Винаги е много интересно и едновременно странно как хората реагират. За мен, да ги наблюдавам, е почти социологичен експеримент. Освен тази скулптура, всички останали в Прага са моя собственост, така че, когато минавам покрай тях, основното нещо, което ме интересува и за което следя, е доколко занемарени и разрушени са скулптурите. Гледам какво трябва да се ремонтира. (Смее се.)
- Мислите ли, че средностатистическият зрител е някак пренаситен и е станал дори ленив? Вашият подход е провокативен и донякъде дори агресивен към зрителя. Смятате ли, че това е единственият начин да се изкара от хората някаква реакция в днешно време?
- Ще взема отново за пример двете пикаещи фигури. Не мисля, че това е провокация, просто ми се струва, че е нещо приятно и забавно, съдейки по реакциите на хората. Разбира се, чувал съм и коментари от рода: „Тоя е пълен ш***няк, защото някакви двама идиоти пикаят върху Чехия”! Това е нормално и не ме притеснява особено. Аз смятам, че винаги е полезно човек да се надсмива над себе си и над най-скъпите си неща, така че не се притеснявам от подобни оценки.
- Нещата, които правите, доста често са съсредоточени върху определени политиче¬ски и исторически събития, процеси. От розовия танк, през изобразяването на Садам Хюсе¬ин като завързана акула, до Ентропа. Какво целите с това – да свалите очилата на сериозността, с която хората гледат на ис¬торията, да дадете свой прочит на нещата?
- Не ми се ще да бъда главно свързван с политика и история. Просто така се получава, заради самите теми, които интересуват хората. Аз работя над всякакви проекти. Да, смятам, че трябва да се отнасяме малко по-лековато към историята и да се надсмиваме над собствените си грешки от миналото, иначе рискуваме да си скубем косите непрекъснато и да си блъскаме главите защо, как. Често подобен подход води повече до повтарянето на едни и същи грешки, отколкото до тяхото избягване. Така е с отделния човек, така е и с обществото.
- Какво е отношението ви към медийното внимание, което по¬лучавате? Малко са творците в наши дни, които получават толкова много от него, както вие. Това отегчава ли ви, или се стараете да го използвате, да флиртувате с медиите?
- Най-често отказвам да се срещам и да се забърквам с тях. Не се шегувам, честен съм. От друга страна, тъй като съм мениджър на MeetFactory, организирам всичко, което се случва тук, което заема над петдесет процента от времето ми, все пак ми се налага да работя с тях по някакъв начин, но се старая това винаги да е свързано с дейността ми тук, а не с личните ми инициативи.
- Разкажете малко повече за MeetFactory. Кога се роди идеята, кой ви подкрепя и т.н.?
- Не знам доколко сте запознати с програмата, но това, което правим тук, е да съберем хора от цял свят, от абсолютно различни сфери на изкуството – музика, театър, кино, живопис и т.н. и да се опитаме да ги запознаем и следователно те да започнат да работят заедно. Идват при нас, прекарват по няколко месеца тук, творят, след това си тръгват и в най-добрия случай отнасят нещо със себе си – опит, приятелства, идеи. Проектът съществува вече почти десет години. Основната ни цел е да развиваме чешкото и международното съвременно изкуство, да го направим достъпно за повече хора. И нещата вървят доста добре. Имаме подкрепата на нашето правителство, на културните министерства на повече от половината страни, членки на Европейския съюз, на самата Европейска комисия, както и на много независими организации. Мога спокойно да кажа, че от Токио, през Москва, до Ню Йорк хора и институции знаят за нас и ни подкрепят. В началото, разбира се, имахме доста препятствия, но ето че се справихме. Тази сграда, в която се намираме например – историята й е много интересна. В началото бяхме в друга, но там настъпиха някои усложнения, няма значение. После изведнъж от кметството ми предложиха това място. По онова време сградата беше напълно запустяла – нямаше стени, прозорци, електричество и т.н. Беше предвидена за разрушаване заради магистралата, която се строеше и сега минава точно до нас. Когато обаче ние се съгласихме да я вземем, или по-скоро бяхме единствените, които не отказаха, в крайна сметка кметството промени плана на магистралата и тя се измести така, че сградата да остане, и така тя е наш дом вече три години.
- Изпитвате ли задоволство от създаденото от вас, или щом завършите нещо, веднага го забравяте, стараете се да не се връщате към него и се впускате в новото и необятното?
- Разбира се, абсолютно! Има конкретни неща, за които прекрасно знам, че съм ги прецакал напълно, но това е животът! (Смее се) Едно от нещата, които се опитвам да направя и силно се надявам да ми се удаде, е един ден да мога да погледна в огледалото си за обратно виждане и да си кажа: „ОК, някои неща стават, други са пре***ни, но поне половината си струваха”. Винаги гледам напред обаче и мисля, че този момент за равносметка е още далеч.
- Остава ли нещо в живота ви на заден план – личното пространство например. Правите ли въобще разграничението „кариера – личен живот”?
- Честно казано, не знам. Работя по двайсет, добре де, по петнайсет часа на денонощие. Понякога, когато провеждаме концерт, стоя зад бара и сипвам бири, понякога се изживявам в ролята на фотографа на галерията. Въобще правя какво ли не. Предполагам, че всичко, което ми се случва, е част от из¬бора, който съм направил. Лично нямам от какво да се оплача, пък и не бих имал правото, защото така съм решил да прекарам живота си.Бих се определил просто като хиперактивна личност. Това е всичко.
- А в очите на другите? Как мислите, че ще ви запомнят?
- Не знам дали го споменахме дотук, но аз дори не подписвам скулптурите, които са тук из града. Някак си просто се надявам, че ще постоят за известно време и на някои хора ще им бъде приятно да ги подминават, да ги виждат. На други пък няма и ги разбирам...
- Ако сега ви поканят да направите изложба в България, бихте ли се съгласили?
- Знаете ли, не отидох на последните пет откривания на свои изложби – в Германия, в Холандия, в Полша имах няколко. Изпращам нещата си, но изпускам всички премиери. Не от високомерие, а защото просто нямам никакво време. MeetFactory ме поглъща изцяло.
- Как стои въпросът с личното ви творчество? Кога успявате да работите, да потънете в мисли за нещата, които искате да направите?
- Неотдавна установих, че за последните две години най-многото свободно време, което съм имал, е било, когато карам колелото си през града, бързайки от една среща за друга. Именно в тези кратки моменти се опитвам да създам нещо ново. Надявам се от следващата година да мога да отделя малко повече време за личните си проекти.
- В непрекъсната война с времето ли се намирате?
- Даже по-скоро бих казал, че тичам зад него и се опитвам да го хвана за опашката. През тази година имах около седем напълно свободни дни, които прекарах в летене с малък самолет. Там горе, ако си достатъчно високо, телефоните нямат сигнал, никой не те безпокои и можеш да се съсредоточиш върху собствените си мисли. Просто е един приятен момент, когато си сам със себе си и единствените ти съседи са птиците, които летят около теб. Е днес нямам кой знае колко работа, защото правя нещо като купон по случай рождения си ден, който е скоро, но няма да ви кажа кога точно. (Смее се)
- Честито тогава!
- Благодаря!
- Ако можехте да напишете едно изречение, а не цяла статия, какво бихте написали?
- За мен това беше десетилетие на осъзнаването, че връхната точка на успеха и растежа не е чак толкова връхна. Мислиш си, ето – всичко е фантастично (усилено жестикулира), вървиш нагоре, парите валят и изведнъж – бум, пляс – пак обратно на земята! Глупост, празни надежди, голяма грешка! За мен беше нещо такова. Разбира се, всичко това има своето отражение и в културните и артистични среди.
