“Кинофестивалът “ОКО” е страхотен. Води се война, всеки момент може да има сирена, всеки момент може да ни бомбят, но фестивалът се провежда. Духът на тези хора е несломим”.
Това каза пред ФрогНюз актьорът и продуцент Александър Алексиев, с когото говорим на Международния фестивал за етнографско кино “ОКО” с директор Татяна Станева в Болград
“Ние сме на 6-7 часа от Русе. Ние сме на 6 часа от България. На 6 часа от България има пълномащабна война. Надявам се никога никой от нас да не свиква с постоянна атака и с постоянни опити за убийство. “Лягай да спиш, на 10 км. сваляме бомби” - ето тези думи, които ми казаха, са еманация на цялата украинска нация и демонстрация на силата ѝ”, каза още Алексиев.
“В момента сме в Болград. Това тук са българи. Ние сме на територия с българи. Когато влизахме в Болград, на военно-пропускателния пункт, отворих прозореца, никой не видя, че сме с българска регистрация, спря ни военният и започна да говори на български език. И когато му давах паспорта, той каза: “А, вие сте българи!”.
Тези хора ни уважават, тези хора ни обичат, не са ни съдили, не ни съдят и няма да ни съдят. Украинците са нашият братски народ”.
Александър Алексиев подготвя и нова кампания в помощ за армията на Украйна.
Повече, в следващите редове:
Какво Ви доведе на Международния фестивал за етнографско кино “ОКО” в Болград - освен, разбира се, филмът “Диада”, който продуцирате и е част от програмата, беше прожектиран в бомбоубежище, както и “Възвишение”, където играете главната роля?
Не бях идвал в Украйна доста време. Първите пътувания, които направихме с Георги Божилов, бяха в началото на войната - непосредствено след началото, на седмия-осмия ден. Тогава, разбира се, обикнахме Украйна и народа ѝ, хората.
Тогава с Георги докарахме към България 65 човека. Когато Тетяна Станева (директорът на фестивала, бел. ред.) ме покани на филмовото събитие, веднага ѝ казах, че ще дойда с удоволствие.
Исках да се запозная с бесарабските българи. Подходих с огромно любопитство към региона, понеже истината е, че не се бях информирал достатъчно, не бях много запознат с българските градове и села тук. От обща култура имах лимитирана информация, но имах любопитството да дойда и от първо лице да стана свидетел на това, което ни се случи през последните дни.
Отново съм в Украйна с Георги, моя приятел, с когото идвам всеки път. Много е важно човек да се чувства в безопасност с човека, с когото пътува на толкова дълъг път и на незнайно място, на което отиваш - особено в началото, когато нямаш много информация. На петото-шестото пътуване след началото на войната съпругата ми, Яна Титова, ми каза, че ако още веднъж дойда до Украйна, ще се раздели с мен, от гледна точка, че тя се притеснява много. Естествено е да се притеснява, имайки предвид, че не знае къде отивам. Но да, фестивалът е това, което ме провокира този път да дойда, с отбиване в невероятно красивия град Одеса.
Докато бях в Одеса, си писах с майка ми. Майка ми е от Коми, днешна Русия - аз се водя половин руснак. Майка ми писа - нали знаеш, че корените от страната на баща ти - баща ми е Стоян Алексиев - идват от Одеса. “И че прадядо ти е Филип Коен от Одеса, украински евреин, който е избягал във Варна и се е заселил там?”. Човек си отива при корените в един момент, каза мама. На следващото ми идване може би ще се задълбая малко повече в тези си корени от украинска страна, за да разбера повече за миналото. В нашите фамилии имаме доста украински евреи - Коен, Розенберг, Грийнберг. Аз нося всички тези три фамилии.
Казахте всичките неща, които са се случили тук в последните дни. Какво всъщност видяхте и преживяхте в последните дни?
Затвърди се усещането ми и знанието за несломимия украински дух. Особено в Одеса, когато успяхме да се разходим из центъра, около хотела ни, около Потьомкинското стълбище, вечерята, която имахме с нашия приятел Олександр Барон, който в момента е в армията. Видяхме живота на украинците, които въпреки пълномащабната терористична атака, която се води срещу тях вече две години и половина, продължават да са толкова силни и да показват желание да защитават своята свобода, защото те са свободен народ. В момента те отстояват своята свобода след тази вероломна атака, която им се случва. Улиците бяха пълни с невероятен живот до около 22:30 часа. Тогава хората започват да се прибират заради комендантския час. В цяла Украйна има вечерен час. Никой няма право да бъде по улиците между 00:00 часа вечерта и 06:00 сутринта, освен тези хора, които имат определени документи, че имат някакво разрешение. Украинците се съобразяват с този метод на живот. Много е вдъхновяващо да станеш свидетел на живота им, да поговориш с тях.
Осъзнаваш обаче, че всичко е доста илюзорно. Доста хора виждат във Facebook как аз, Георги и Саша Барон седим в един много хубав ресторант и ядем хубава храна.
Но след 6 часа Саша си връща униформата и отива на пост. Може за един момент да бъде изпратен на първи ред в окопите. Нямам представа дали всички младежи, които видяхме в Одеса, не са си свършили дневната смяна в армията и не са излезли да посвирят музика. Колко сила и желание има да защитават езика си, народа си и свободата си, за която са се борили, са се извоювали и я заслужават!
През нощта, след като се прибрахме в хотела с Георги, около 01:20 часа имаше сирена. Отидохме към бомбоубежището в хотела. Почти никой не дойде. Свърши сирената, отивам на рецепцията и питам рецепциониста какво се случва. Той спящ, прозявайки се, погледна телефона и каза - “лягай да спиш, спокойно - на 10 км сваляме бомби в морето”. Ето това е силата на тези хора. Надявам се никога никой от нас да не изпитва подобно нещо, никога да не свиква с постоянна атака и с постоянни опити за убийство. Лягай да спиш, на 10 км. сваляме бомби - ето това е еманация на цялата украинска нация и демонстрация на силата ѝ. После видяхме, че са сваляли иранските дронове “Шахед”, 26 бяха свалени в онази вечер.
Другата сутрин се разходихме из града. Отидохме при Алеята на Героите в един парк. Имаше снимки и информация за много войници, които са загинали във войната. 95% от тях бяха по-малки от мен. Аз съм на 35 години. При немалка част от загиналите годината на раждане беше 2001-2002 г. Не мога да формулирам и да вербализирам точно какво изпитах и какви мисли ми минаха. Това са просто едни деца. Виждате къде са родени, на каква служба са били и къде са умрели. Имаше едно момче, колкото мен. Родено в Болград. В Болград, където сме в момента с теб - намираме се на стълбите на културния дом. Това дете е от някоя от къщите срещу нас. Умрял е в Луганска област. Гледах снимките на тези деца и се опитах да си представя нещо - нищо не можах да си представя, само болезнени усещания.
Тук, това което виждаме в момента с теб в Болград, в Измаил, в Чушмелий, в българското училище “Георги Сава Раковски” - това са неща, които има нужда да бъдат видени от много повече хора, да бъдат усетени. Това тук са българи. Ние сме в момента на територия с българи. Когато влизахме в Болград, на военно-пропускателния пункт, отворих прозореца, никой не видя, че сме с българска регистрация, спря ни военният и започна да говори на български език. И когато му давах паспорта, той каза: “А, вие сте българи!”. Чакай, къде сме? Навсякъде ми говорят на български език. В магазина, на улицата. Прекарахме с теб и един невероятен полуден в Светинята, както го каза директорът г-жа Снежана Скорич: “В момента ще прекрачите Светинята на училището “Георги Сава Раковски”. Българското училище - едно от първите български училища в света.
Всички говорят на толкова красив, вкусен български. Толкова по-красив от този, който ние вече унищожаваме заедно. Особено по-младите, вкарвайки всички чуждици и изяждайки половината букви и така нататък. Тези хора съхраняват българския език. Това са хора, които милеят, радеят и съхраняват българския язик. И в това училище възпитават един деца с прекрасен български и прекрасен украински език. Има невероятна материална база - живял съм на много места по света, такава база никога не съм виждал.
Бях и в университета в Измаил, с паметника на Христо Ботев, който ни посрещна отпред. И там се изучава основно български език. Цялата тази спекулация, която идва от българите, които са роби на Русия, обиждайки Украйна, казвайки, че някога е бил забранен българския език - ние от първо лице станахме свидетели, че това са поредните пропагандни лъжи. Българският език е бил забраняван два пъти на територията на Украйна - във времето на румънското владичество и на руското. Руснаците на два пъти са забранявали българския език на Украйна. Видяхме диплома с подпис и печат от Юлия Тимошенко с благодарност към училището “Георги Сава Раковски” за това, че поддържат, съхраняват и развиват българската култура на територията на Украйна. Защото тези хора ни уважават, тези хора ни обичат, не са ни съдили, не ни съдят и няма да ни съдят..
С теб днес станахме свидетели и на една болезнена среща с една много силна майка, чийто син е бил в плен 10 месеца от небезизвестния остров Змейний. Нямах нужда да разпитвам, защото очите говорят много повече и нейните очи казаха всичко. Двама сина в армията, син, който е бил 10 месеца в плен, съпруг в армията. И тази жена работи в българското училище. Тя е българка. Синовете ѝ също са българи. Българите участват в тази война по своя воля и с избора, който са направили. Защото това момче не е било задължено да служи в армията, но е направил своя избор.
Дните са много изпълнени. Фестивалът, който Тетяна прави, е страхотен. Той е причината да сме тук, събира страхотни хора. И ето - води се война, всеки момент може да има сирена, всеки момент може да ни бомбят, но фестивалът се провежда. Духът на тези хора е несломим и това е много вълнуващо.
На церемонията по откриването на фестивала се обърнахте към украинците и казахте, че хората в България, които вярват на руската пропаганда, които подкрепят Русия и искат Украйна за изчезне, не са толкова много - повече хора подкрепят Украйна. Защо според Вас другите толкова се набиват на очи?
Тези другите са много шумни, те имат много време. Те имат времето да пишат, да хулят, да обиждат и така нататък, докато хората, които подкрепят Украйна и вярвам, че са по-голямата част от българското общество, са хора на действията, хора на делата. Нямат време да се обясняват, нямат време да пишат, нямат време да говорят толкова много. Те просто действат, защото действието е най-важното нещо. Трябва да съдим хората по техните дела и техните действия, а не по това какво говорят, другото е политическа пропаганда. Свидетели сме на десетки управления, които ни обещават едно, после нищо не вършат. Свидетели сме на много малко хора, които са говорили и свършили нещо и още по-малко хора, които не са говорили, а са действали.
Надявам се, че сме повече хората, които не сме с промити мозъци. Понякога ми е много чудно какво се случва, за да се стигне до момента, в който толкова много хора са облъчени и много лесно се доверяват на фалшива информация, фалшиви новини. Тъжно ми е, че в училище не успяваме да образоваме децата да сверяват информация, да направят всичко възможно да разберат, че това, което им казват е достоверно. Да оспорват грешните неща. В крайна сметка си има факти. Много често се казва, че има две истини, но за ситуацията в Украйна и Русия няма две истини.
Няма гледни точки. Тук съм категоричен, че няма различни гледни точки. По принцип съм доста по-широкоскроен и мога да изслушвам различни гледни точки, мнения, особено за политики, икономики и пр. Но тук няма. Тук е много проста ситуацията. Седиш си, влизат в къщата ти и започват да те бият, да те изнасилват и да те обират. Толкова е просто цялото нещо. И въобще не ме интересуват политиките, икономиките и пр. неща, когато едни хора биват избивани, биват смазвани, премазвани, изнасилвани, деца остават сираци, жени остават вдовици.
Тук не може някой да ми говори за две мнения. “Ама ти знаеш, че зърното, като са го изкарвали”... - не ме интересува какво са правили и кой какво прави със зърното, икономиката, политиката, природния газ. Има ли убийства? Има ли смазване на човешкия живот? Толкова ли е евтин човешкият живот? Толкова ли не се зачита вече? Защото ние знаем, че руснаците не го зачитат. Ние виждаме, че те просто пускат като пушечно месо едни пълни алкохолици, които отиват напред, стрелят наляво-надясно, целят някого, тях дали ще ги убият - за Русия няма значение. Руснакът не го интересува човека. Не се вълнува от човешкия живот. А тук хората милеят за всеки един, за всяко животинче. Ние видяхме какво направиха украинците. (Пред нас в момента минава един човек, военен, който отива у дома си, носи една чантичка и не се знае дали след няколко часа няма да го викнат на бойното поле. На това ставаме свидетели с теб в момента). Украинците имаха отряди, които спасяваха бездомни животни. Животът за тях е ценен и се борят за този живот.
Тези хора защитават и нашите интереси. В тази война те защитават цяла Европа. Трябва да сме благодарни, че сме в НАТО и в Европейския съюз. Не мога да повярвам как някакви копейки, някакви партии искат да правят допитване на народа дали да излизаме от Европейския съюз и НАТО. Излезем ли, населението на Болград е 15 хиляди души, не съм сигурен дали нашата армия има 15 хиляди подготвени кадри, които могат да воюват. Украинците защитават европейските ценности в момента.
Знаем, че Русия не се задоволява лесно. Искат всичко. По-много. И с това промитно мислене на немалка част от народа, ако руснаците влязат в България, се страхувам, че може наистина да ги посрещаме с хляб и сол. Хората, които твърдят, че защитават българския интерес, те не защитават българския интерес, те защитават руския интерес.
Виждаме действията на всички тези русколюбящи хора, виждаме как мислят и как милеят за Русия. А ние сме европейска държава. Ние сме част от Европа. Трябва да мислим първо какво е най-доброто за България, а не какво е най-доброто за Русия. Трудно ми е да осъзная, че макар да не са много, не са и малко, хората, които наистина се радват на това, което се случва в Украйна от момента.
Въпросните хора по всяка вероятност биха ни казали, че всъщност нашите мозъци са промити и слушаме прекалено много украинска пропаганда, живеем в балон. Само че, в случая, ние сме в Болград, виждаме какво се случва. Отиваме до магазина да си купим кафе, без някой да ни придружава и без някой да знае кои сме ние и какво правим тук. Хората ни се усмихват, говорят ни на български. В почти всяка една кола има украинско знаме, същото важи за много къщи - това като контрапункт на лъжите, че бесарабските българи масово подкрепят Русия ли е. Това като допълнение на думите Ви. А иначе - майка Ви е от Коми, което е в Руската федерация.
Да, Коми много отдавна е част от Руската федерация, защото са ги окупирали навремето, превзели си ги, забранили са езика им. Те са угро-фински група, техният език е различен от славянските, по-близо са до финландския език, отколкото до славянските езици. Майка ми не знае Коми езика, който са говорили майка ѝ и баща ѝ, защото е бил забранен по времето на нейното детство.
Имате две деца, имате съпруга, но въпреки това рискувате живота си, за да помагате. Защо го правите?
Това е чисто човешкото в мен, което ми казва, че трябва да намеря начин да действам и да помогна, ако мога, на определен група от хора. В началото, когато тръгнахме с моя приятел Георги Божилов, нямаше мисъл опасно ли е, не е ли. Тръгваш, отиваш, имат нужда да бъдат изведени хората от страната, да се занесе хуманитарна помощ. Товарехме буса с по 3 тона помощи, връщахме хора. Пътувахме с проста идея - имаш мисия, точка А и точка Б - носиш, влизаш, взимаш, изкарваш хората до безопасно място. Караш тези жени и деца поне за малко да се почувстват в безопасност, особено в незнанието в самото начало на войната. Тогава не знаеш какво се случва.
Виждаме изключително технологично развит IT сектор в Украйна. Виждаме колко са напред във всяко едно отношение. Има много неща, които можем да научим от тях и да направим доста програми за обмен. Можем да сме си толкова полезни и толкова близки с тях. Това реално е нашият братски народ. Братски народ е този, който те предприема като брат. Като човек, който може да уважаваш, като човек, който ще обичаш. Като човек, с когото ще си помагате взаимно.
Така ни спасяват. Определени кръгове у нас правим всичко възможно да помагаме, колкото можем. И това е всичко, което ние можем да извършваме в момента и трябва да го извършваме.
Трябва да го извършиме, освен на ниво отделни индивиди, и по-сериозно на държавно ниво, на ниво ЕС и НАТО. При нас постоянно се повтаря например, че не трябва да помагаме на Украйна, а да инвестираме в нашата собствена отбрана.
Европейският съюз и НАТО могат да направят много повече за Украйна. На моменти си мисля, че можем да сме много по-агресивни спрямо Русия. Освен всичките санкции, които се въвеждат, можем на първо място да позволим всичките оръжия, които се дават от различни държави да използват за далекобойни цели - да удрят по цели в Русия като рафинерии и военни бази, за да могат да обърнат развоя на събитията.
За мен най-важният фактор е човешкият живот - жените, децата, мъжете, и запазването на свободата на народа. Нямам представа кога ще свърши този ад. Моля се да е много скоро и да успеем да обърнем съзнанието на хора, които си мислят, че Украйна има вина. И това не трябва да става с агресия. Това трябва да стане с някакъв постепенен комуникационен ход, в който да се формулират истините, да има повече посланици, които да засвидетелстват и да споделят. Трябва да можем да споделяме истината. Вече казах - няма две истини, има една. С времето разбрах, че е безсмислено например да влизаме в онлайн спорове. Онлайн спорът е най-голямата загуба на време, която един човек може да си причини.
Наистина много хора казват: “Ама, не можем ли повече да правим за себе си?!”. Можем, да. Можем да сме много по-активни да спрем корупцията във България. Не казвайте “леле, дадохме две пушки на Украйна”, а кажете какво ще получим от НАТО за тези две пушки. За старо въоръжение получаваме много по-модерни и по-нови неща. Доста сме помогали на Украйна, но ние нищо не сме изгубили. Напротив, ние сме част от Европейски съюз, с който в България се изливат милиарди. От тези милиарди колко се присвояват? Защо не се обърнем натам, защо не се жегнем там? Хвърляме се на някакви закони за LGBT, за измислена пропаганда. А защо не се фокусираме върху законопроектите в образователната система, в детското здравеопазване?
Защо не милеем за образованието, за детското здравеопазване? Когато с фондация “Даная” седим пред Министерството на здравеопазването, сме 15 човека под дъжда.
Ние се борим за детското здравеопазване на децата на всички ни. Нека аз да попитам един конкретен въпрос - къде са всички хора, които са възмутени, че сме дали две пушки, когато се борим за здравето и на техните деца? Плачат, че има гей пропаганда в училището. Не, няма такава. Има обаче истински проблеми - че ние убиваме сами децата си. Има огромни проблеми, че ние водим война по пътищата. Занимавам се с много фондации, с много каузи. Постоянно се срещам с майки, които са изгубили децата си във войната на пътищата. Живея с тези хора, с техните истории. Какво правим за войната на пътищата? Какво правим за детското здравеопазване? Какво правим за образование? Дали сме две пушки - страхотно, ще даваме много пушки, защото тези хора ни защитават.
Не искам да обвинявам хората, които не са дошли на някой от протестите, няма проблеми. Всеки избира кога, къде, как да помага. Но нямаме нужда от whataboutism. Нямаме нужда от “ти къде беше, ти какво прави, ти сега какво ходиш в Украйна, ти къде беше в Афганистан”. Бил съм на 10 години в Афганистан, какво да съм правил в Афганистан? Украйна е съвсем нормално да е по-близка до нас - и психологически, и физически. Ние сме на 10 часа от София с кола в момента. Ние сме на 6-7 часа от Русе. Ние сме на 6 часа от България. На 6 часа от България има пълномащабна война.
Нека имаме своите различия, но нека се обединим около това, което е важно за народа - детско здравеопазване, образование. Нека там вложим всичките си сили. Нека там се обединим. Нека поне там се срещнем. Не искам граждански войни. Не искам спорове онлайн. Имам приятели, които са с диаметрални противоположни виждания и мисли от моите и успявам да комуникирам с тях на живо - очи в очи. Имам и приятели, които ми говорят глупости за Русия и Украйна. Говорят, но виждам, че техните дела и действия са фокусирани върху много ценни неща. Виждам какво правят тези хора за България - за децата, за образованието, за здравеопазването. И си казвам - окей, ще си позволя да ги чуя. Знаем, че сме с противоположни виждания, но те само говорят, иначе десйтват с добро. Съдя ги по това какво правят.
Следващият път, когато някой много се възмути от патроните за Украйна, нека заповяда с фондация “Даная” или с фондация “От другата страна”, която се бори с наркотиците. Борим се да не се пребиват хора на улицата, да няма насилие. Борим се за детско здравеопазване с Ани Стоянова и с Кремена Кунева с фондация “Даная”. Със “Заедно в час” работим активно. Работим и с фондация “Сийдър” с дечицата, които са сирачета и с много ментални и физически увреждания. Обикаляме, помагаме с каквото можем. Ето около това можем да се обединим, а не да ми казват “ама, ти къде беше когато…”.
Преди да направим това интервю говорихме, че започвате нова кампания в подкрепа на Въоръжените сили на Украйна. Каква е тази кампания, за какво става въпрос?
Това е малка кампания, вдъхновена от срещата ми с Олександр Барон. Не мога да издавам прекалено много информация, но мога да кажа следното: Той в момента работи в армията. След срещата ми с него разбрах, че имат нужда от една определена сума пари. Тя не е много голяма - 16 000 долара. Ще се опитам да събера тази сума чрез дарения в следващите няколко седмици. Тези пари са необходими, за да могат да ремонтират и да правят защитни дронове, нужни са за 3D принтери. Ще можем да помогнем на украинците за тяхната териториална отбрана.
Илияна Маринкова
