Малко след 22:30 часа на 9 септември имах първата си въздушна тревога в Украйна. Продължи кратко, може би 3-4 минути. Не слизахме в укритие.
За мен това беше първа сирена, за всички останали - стотна, хилядна. В Болград бях като пратеник на ФрогНюз, който да отрази живота на украинците, българската общност и случващото се около Международния фестивал за етнографско кино "ОКО". Бях в компанията на трима българи, които живеят в Киив, и двама украинци - единият от тях е учил история в България, сега работи в местния исторически музей, другият беше военнослужещ - от хората, които наричат събирачи на трупове.
Стреснах се, нормално. Българката в Киив ме прегърна, каза: “Спокойно”. Друг българин предложи да слезем до бомбоубежището, ако ще се чувствам по-добре. Военнослужещият събирач на трупове се усмихна широко: “Спокойно, де, не се стресирай”.
Вратата нa културния център, където се проведе фестивала "ОКО". До плаката за откриването - упътване къде да се скрием при обстрел
Събирач на трупове
Мъжът беше с превързано коляно. Явно ранен. Стояхме пред културния център в Болград между събитията в рамките на Международния фестивал за етнографско кино “ОКО” и говорехме. От него чух истории как вади труповете на паднали герои на Украйна от най-страшни места. Понякога труповете са пресни, понякога смъртта - под формата на руснаци, е дошла за тях преди седмици, месеци. Понякога стига само до кости, които да отнесе при близките на загиналия мъж.
Съпруги му казват: “Донеси ми го, ще го позная по зъбите”. Деца погребват бащите си в затворен ковчег. Майки виждат синовете си за последен път без очи, понякога без глава. А той разказва без емоции - свикнал е. Прави това прекалено дълго време.
Точно след като отпътувах от Украйна в Болград погребаха бесарабски българин - Сергей Дачев, загинал край Харкив. Служил е в граничната служба, бил е на 39 години. Снимките от погребението на “Бессарабії INFORM” показаха как целия град отдава почит.
Погребението на бесарабски българин, защитник на Украйна
Свободни хора
“Украинският народ няма как да бъде победен никога, духът му е огромен”. Това ми казва българката, която живее в Киив. Конкретният повод за думите ѝ е случка, в която се криели от руските ракети и дронове. Влязла в подлез в Киив - целият изпълнен с хора. И всичките пеели и танцували. “Просто тогава го видях - и всичките бомби да им изсипат руснаците, украинците няма да бъдат унищожени, те са непобедими. Този народ не може да бъде унищожен”.
Административна сграда в Болград
По-рано говорих и с една дама от Харкив. Преместила се в Киив заедно с децата си, след като станало нетърпимо през 2022 година. Оставила е дома си, а тя е щастлива. Гледахме заедно българският филм “Диада” в рамките на кинофестивала “ОКО”, знаем, че в него виждаме огромна социална трагедия. Питам я какво мисли за филма. Отговаря ми, че това не е нейният свят. Нейният свят е щастлив. Дори сега, тя го изпълва с щастие, търси си го, търси баланс за душата си.
“В България съзнанието изглежда сякаш е по-съветско и от в Русия. Много е странно, не мога да си го обясни”, казва ми. Идвала е в страната ни преди. “Много сте тъжни, не мога да го разбера”.
Историк
Украинецът, който е учил история в България, днес е част от местния исторически музей. В миналото той, днес синът му учи в България - ще се дипломира като инженер от Благоевград. Междувременно и работи - като готвач. Последното пиша като потвърждение на нещо, което чух десетки пъти - украинците са много работливи. За тях трудът е задължителен, те не могат да стоят просто така.
Това впрочем се вижда от чистите улици. Вижда се и от подредените къщи, от чистите дворове, от обработените градини. Там рядко се пуши, фасове по земята няма. Питам с какво се занимават на село. Отговарят ми - отглеждат грозде, правят вино, гледат арпаджик, правят червен пипер, после ходят на работа. Повечето хора от селата около Болград работят или в Болград, или в Измаил. Както е видно - някои хора от Болград работят и в България, примерът е синът на историка.
Информационна табела в укритието към културния център
У нас впрочем работят и много украинци, които намериха бягство в България, когато започнаха да ги избиват. Някои от тези жени скърбят по загиналите си във войната съпрузи, някои разпознават телата им по зъбите, трети всеки ден се чудят дали мъжът им, брат им, баща им е още жив. Някои от украинските деца са без татковци, без батковци, без дядовци и чичовци. Не е ли време за консенсус вкъщи, че Украйна защитава и нас? Че ако не защото така е редно, това е единственото нормално, трябва да я подкрепяме по егоистични причини? Отговарям си - не, не е време, късно е. Но по-добре късно, отколкото никога.
Илияна Маринкова
