На 22 септември България чества едно от най-значимите събития в своята история – обявяването на независимостта през 1908 година. Докато международната общност реагира с негодувание и опасения за нарушаване на Берлинския договор, българските държавници демонстрират впечатляващо дипломатическо майсторство.
В разгара на сложни политически обстоятелства и противопоставяне, България успява да постигне суверенитет, без да прибегне до война – уникален случай за Балканите, постигнат единствено чрез умели преговори и стратегически компромиси. В настоящото интервю проф. дин Милко Стоянов Палангурски разказва за международните реакции, дипломатическите предизвикателства и историческото значение на този акт.
Каква е била реакцията на международната общност при обявяването на независимостта на България през 1908 година?
Както при всяко нарушение на мирните договори, цялата международната общност първоначално реагира негативно, тъй като става въпрос за промяна в балансите на международната сцена. Но нюанси винаги има и този път идеята, да се поставят всички пред свършен факт и всеки от международния концерт да потърси своето предимство, отново дава своя резултат. Но за разлика например от случая със Съединението през 1885 г. в този момент нарушител на договора е и страна подписала неговите клаузи – Австро-Унгария, която анексира Босна и Херцеговина, една територия, която тя администрира според решенията на Берлинския договор. Затова вестта за българската независимост не е приета радушно в никоя от европейските столици. Балканските държави се чувстват засегнати, тъй като не успяват да извлекат никаква полза от кризата, Високата порта показва агресивни намерения, нито една от великите сили не се изказва пряко в защита на извършеното в Търново.
Имало ли е значителни дипломатически последствия?
И в тази обстановка трябва да се подчертае, че българските отговорни факти действа перфектно, като използват противоречията между всички сили, Османската империя и съседите ни, като залага на разбирателство с Виена, Петербург и Цариград, в крайна сметка успява.
Трябва да се подчертае и запомни, че няма друг случай на полуострова, която и да е нация и държава излязла от Османската империя да постигне своята независимост без война. Това е първият случай на Балканите, който е осъществен и завършен изцяло с дипломатически ходове, без въоръжен конфликт, без решения на международна конференция от страна силите и т.н. Това щеше да е невъзможно, ако страната не разполагаше вече с изграден дипломатически корпус, който работи в столиците на силите и балканските съседи. Няма нито един пропуск от страна на дипломатите, който да застрашава делото, макар да работят в много трудна ситуация, тъй като нито една държава практически не застава зад нарушението на Берлинския договор от наша страна.
Какви са били политическите и социалните предизвикателства за България след обявяването на независимостта и как страната е успяла да се справи с тях?
Никога не трябва да се забравя нещо изключително важно – независимостта като политическа цел стои пред всички управляващи през тези години. Но за да се постигне трябва да имате готова сила – армия, дипломация, опитни общественици и т.н. Всичко това се натрупва с времето и трябва да се каже, че се избягват авантюрите, макар почти да няма години, в които из дипломатическите канцеларии да не се говори за този акт. Този опит и мъдрост се носи от всички политици и всеки, който е управлявал, слага своята тухличка в здравото здание на държавата преди да се престъпи към осъществяване на идеята.
Затова предизвикателството на кризата е изключително важно как ще бъде преодоляно. Това не може да стане с авантюристични методи, а с реални действия - докъде можем да бъдем твърди и неотстъпчиви, доколко може да отстъпваме в сфери, които има възможност за разумен компромис. А опасностите са от война до невъзможни финансови задължения. Войната е избегната, финансовата сделка е разумна – само придобитата железопътна линия от Белово до границата е достатъчна компенсация, не толкова като финанси, колкото до геостратегическо предимство. Същото важи и за окончателното премахване на проблемите около Съединението, да не забравяме, че князът е и губернатор на Източна Румелия – една област, която продължава да съществува в правния свят.
По какъв начин независимостта на България е повлияла на отношенията ѝ с другите балкански държави и какви са били основните конфликти и съюзи в този период?
Балканските държави няма как да са щастливи от превръщането на страната от обект в субект на международната политика. До този момент има един парадокс – България е най-голямата християнска държава на полуострова, но е единствено с васален статут и невъзможност за самостоятелна политика. Единствено Румъния в общи линии разбира, че ставащото е неизбежно и необходимо и няма остро противопоставяне от нейна страна, докато Гърция и особено Сърбия, с която имаме обща граница, разбират, че от този момент България става основен играч на политическата сцена на полуострова. Всяка международна конфигурация става невъзможна без наличието и участието на София. Българската столица става втория център след Цариград на регионалната политика, а това е предпоставка за скорошен сблъсък за първото място. Друг е въпросът, как се възползваме от това си предимство и извоювана позиция.
Какъв е бил културният и икономическият напредък на България в годините след обявяването на независимостта?
В общи линии това е времето, когато бившата Османска провинция се превръща в модерна и постоянно развиваща се държава със свои забележителни прояви на просперитет във всички сфери на стопанския, обществен и културен живот. Макар и половината от този период да е по време на политическа криза, не трябва да се забравя, че някои от постигнатите обеми и параметри на промяна никога повече няма да се постигат от никоя власт. Четвърт век, който дава отговор на въпроса, може ли българите да направят собствена държава, да я управляват и да я насочат към европейските параметри на модерност. И отговорът е твърдо „да“. Ако някога сме получавали оценки на възхита и пълно признаване на правото ни да бъдем самостоятелни, то това е времето, независимо от гледната точка на отделните наблюдатели, дипломати, журналисти и въобще общественици.
Могат ли да се посочат конкретни примери за важни постижения?
Страната вече има всички белези на модерна държава – конституционна система, парламентарна и законодателна власт, права и свободи на гражданите, многопартийна система, централно управление, собствена прекрасна образователна система, която за около 30 години обучава половината от населението. Променя се социалната структура, извършва се урбанизация на територията, имаме изградена национална транспортна мрежа – ако след Освобождението от столицата до морските градове се пътува 4-5 дена, то железницата скъсява това време за по-малко от ден.
Всичко това дава възможност да се развива икономиката, износа, да навлизат модерни и всестранни методи за управление на всички сфера на живота. Това води до там, че държавата придобива сериозни сили и възможности, които могат да бъдат използване при необходимост – независимо дали става въпрос за обикновен ресурс, дали за военна сила. Трябва да кажем, този ресурс вече трябва да се използва умело. Управляващите разбират, че България вече има възможност за активна политика и не случайно, по време на кризата на три пъти се прави частична мобилизация – и това се оказва от много важно значение. Никой не иска да се изправя пред българската армия, която по занижени оценки вече има между триста хиляди и половин милион подготвени войници. Отгоре на това въоръжени и страната има ресурс да ги използва и издържа при необходимост при военен конфликт.
Как се е променило националното самосъзнание и идентичност на българите след обявяването на независимостта?
Национално самосъзнание и идентичност не се променя чрез един акт, за това трябва да мине дълго време, осъзнаване на социално ниво и приемането като индивидуално чувство. Съзнание и идентичност българите отдавна имат. Подобен акт може да бъде само повод за повишено национално самочувствие, и да спомогне за формулирането на следващите преки цели пред обществото и точно това се случва - от този момент нататък на преден план излиза осъществяването на националното обединение. Вече самостоятелни, ние можем да правим целенасочени дейности за сформиране на съюзнически блок против Османската империя за водене на Освободителната война за „брата отвъд Рила и Пирина“, т.е. вече можем да действаме с пълна сила и ресурс за осъществяването на националния идеал.
Какви са били основните политически движения и партии, които са играли роля в укрепването на независимостта на България, и какви са били техните стратегии?
Ами трябва да отдадем дължимото на всички „строители на българската държава“, като започнем от онези, които изградиха българската нация през Възраждането, преминем през революционерите и плеядата държавници след 1879 г. Те всички поставят някаква тухла в държавната сграда и създават силата, която е необходима да се отстои независимостта. Така например армията вече е на 30 години, има своите офицери, водили победоносна война, произлезли от народа и разбиращи неговите цели. Всички кабинети надграждат дипломатическото ведомство, инвестират в националното стопанство и инфраструктура, подобряват рязко образователния статус на обществото – все фактори, които гарантират активна политика. И съвсем нормално – 30 години след Освобождението, второто поколение политици, които се сформират в страната, поема решаването на тази задача. Кабинет е една невероятна смесица на политически и персонални елементи – министър-председателят Ал. Малинов и военният министър Данаил Николаев са бесарабски българи, финансовият министър Андрей Ляпчев е от гр. Ресен /Македония/, а останалите фигури покриват целокупното българско пространство. Кабинетът може да се определи като представител на всички българи, независимо къде са родени и израснали и не случайно титлата на българския владетел е определена като „цар на българите“.
Трябва да сме наясно и с нещо друго, но много важно в исторически план. Може и да Ви разочаровам. Единение и пълно единство има само и единствено в тоталитарните системи и техните концлагери. Само в такива общества всички са на сто процента единодушни. В обществото и политиката винаги трябва да има дискусия и несъгласие – дори да не е принципна, всяка критика кара управляващите да се съобразяват с нея и да бъдат внимателни при вземане на решенията си по даден въпрос. По този повод нито една политическа партия не подкрепя безрезервно направеното от правителството на Александър Малинов – всяка опозиционна организация има нюанси в своето отношение – и тези нюанси покриват целия възможен спектър от критики, критики, които се разпростират от тотално отричане дори на необходимостта от осъществяване на акта, до отричане на тактическите стъпки и реализация на дипломатическите ходове на страната. Между другото, подобно е положението и години по-рано – по времето на Съединението, когато правителството също е критикувано за какво ли не, с, и без основание за това, но в крайна сметка, както се вижда, с течение на времето всички виждат, че това са основните ни постижения като нация в модерното време. Успехите са свързани само и единствено с наличието на демократичен климат в управлението на страната. Авторитарните и тоталитарни режими в нашата история докарват нещата обикновено до национални катастрофи и отказ от национални цели и задачи.
Интервю на Бояна Маркова
