“В първите дни, руснаците бяха сравнително далече. Ирпин и Буча например са на 15-20 километра по права линия от вкъщи. С течение на времето обаче те бяха започнали да приближават. Бяха стигнали до река Ирпин, която е на по-малко от 5 километра от вкъщи. В началото хората малко се страхуваха, след това всички се обединиха. Киив се превърна в един общ организъм. Киив продължава да живее, но не е забравил, че е във война. Всяко флагче на Майдана означава, че някой го е поставил за загинал военен. Там има и едно българско флагче".
Това разказа пред ФрогНюз Красимир, който живее и работи в Киив от шест години.
Разговарям с Красимир от Варна пред културния център в Болград. И двамата сме там по повод Международния фестивал за етнографско кино “ОКО”. Аз като журналист, той - като зрител. Избрал да прекара отпуска си там, защото му е интересен регионът на Бесарабия.
С Красимир се запознахме в първата вечер на кинофестивала “ОКО”, на самото му откриване. Между деня на запознанството ни и интервюто ни сме били заедно в Болградската гимназия “Г. С. Раковски”, ходили сме заедно до езерото Ялпуг, изпили сме много квас, веднъж сме яли и украински борш. Разказа ми много истории от Украйна, докато накрая се съгласи да направим интервю.
Красимир на езерото Ялпуг
Говорим за първите дни на войната. За първите минути от 24 февруари 2024 година, но и за живота в Киив днес, разказва Красимир.
От колко години живеете в Киив?
Живея там от 6 години, съответно работя там.
Вие сте преживели първите дни на войната?
Да.
И какво се случи, как се събудихте на 24 февруари 2022 година?
Събудих се на 24 февруари сутринта около 4 часа, виновникът за събуждането ми беше нашият котарак Тимофей или Тимоха на галено. Докато той не се убеди, че сме се събудили, не се отказа да удря с лапи по лицата ни. След това отворих новините и пишеше, че Владимир Путин обявява, че “специална военна операция” започва срещу Украйна. В началото той обяви, че тя е само на територията на Донецка и Луганска област. Десет минути след това обаче, се чуха първите взривове в далечината - недалеч от вкъщи са гражданското летище “Жуляни” и товарното “Гостомел”.
Какво се случи след взривовете, как продължи денят?
24 февруари продължи като станахме всичките, кой пи кафе, кой се приготви за работа. Аз например тръгнах към работа още сутринта, понеже никой не знаеше, че започва пълномащабна война. Мислехме, че ще са само ограничени удари някъде. След като стигнахме до работа, ни пуснаха, върнахме се вкъщи. Най-интересното беше, че градският транспорт все още работеше, както и сутринта при отиването на работа.
След като се върнах вкъщи, логично е да се купят вещи от първа необходимост. Хляб, ориз, гречка - в Украйна гречката е много популярна. След това, заедно с териториалната отбрана, тръгнахме да търсим знаци - бяха се появили информации, че има разни знаци по стълбове, по сгради, навсякъде. И такива знаци действително имаше.
Знаци за какво?
Нямам представа за какво. Нещо е маркирано по този начин.
От кого - от руснаците?
Да, или от местни, които ги поддържат. Представете си един уличен стълб за лампа с маркировка хикс. На този стълб, на тази същата пейка, ние предната вечер седяхме - този хикс го нямаше там. Това нещо не се маха по никакъв начин, освен да го залепиш със специална боя на териториалната отбрана. Когато намериш знака, им казваш, те идват и боядисват този участък. С каква цел са правени тези знаци, никой не знае.
А имате ли предположения?
Предложенията са, че са маркирали цели за удари от ракети, от снаряди. Това се предполага.
Имахте ли други дейности с териториалната отбрана?
Едно от първите неща, които правихме, беше да махнем табелите с наименованията на улиците и номерата на блокове. Целта беше, ако има диверсанти, да не се ориентират. Хората, които живеят в жилищния комплекс, си знаят кое какво е, нямат нужда да питат даже. С течение на времето обаче имаше такива, които питаха - след седмица-две. На когото пита, казваш нещо друго, което не е вярно и съответно подаваш сигнал към хората, към които трябва, те ги задържат и ги предават на Службата за безопасност на Украйна и на полицията. Това беше в началото.
Същевременно се обявяваха въздушни тревоги, слизаш в мазето на блока. Всичките мазета бяха отворени, за да може при нужда да се слезе. В жилищния комплекс от живущи 10 000 човека, бяха останали по-малко от 1000. Общо взето, всичките се знаехме по физиономия. Повечето се бяха изнесли кой където може.
На колко километра от Вас бяха руските войски в първите дни?
В първите дни, сравнително далече. Ирпин и Буча например са на 15-20 километра по права линия от вкъщи. С течение на времето обаче те бяха започнали да приближават. Има едно село Стоянка, то се намира по пътя за Житомир, което е главният път. Селото се намира след моста на река Ирпин. Бяха стигнали до тази река, която е на по-малко от 5 километра от вкъщи.
Мислехте ли си да се върнете в България?
Не. След като не съм си тръгнал първите два-три дни, реших, че с каквото мога ще съм полезен. Все пак работя, въпреки че там, където работя, в онзи момент не работехме с пациенти - логично, няма как и да дойдат, но всичко останало като дейности на клиниката работеше. Самата клиника се занимава с пациенти, с родилки. Няма как да кажем кажем на бременната жена: “Сега не раждай”. Майките бяха заведени на безопасни места в Западна Украйна.
Новородени бебета в бомбоубежище
Когато работиш, помагаш на държавата, плащаш данъци. От тези данъци държавата издържа армията си и така нататък.
В района имаме супермаркет на една от веригите магазини в Украйна. Всички останали малки магазини бяха затворени. Този супермаркет продължи да работи, въпреки че почти не беше останало какво да се продава след първите 3-4 дена. Най-сложно беше да се доставя хляб в този район, понеже ние се намираме на 5 километра от река Ирпин, която всъщност е естествена бариера пред руската армия за навлизане в Киив.
В един момент хора от жилищния комплекс доставиха брашно в магазина, пък магазинът пече хляб на място и го продава. Други хора доставиха мая за хляб. В магазина месеха тесто, печаха хляб, даваха го почти безплатно - един хляб беше 5 гривни (около 20 български стотинки, бел. ред.), колкото да покрият някакви разходи за тока на магазина. Не искаха да взимат и тези пари, но хората решиха, че ще им ги оставят. Те докрай не ги искаха, но хората донесоха една прозрачна кутия, в крайна сметка пускаха 5-те гривни там. Някои пускаха и по повече.
Работите в болница. На 8 юли руснаците удариха детската болница “Охматдит”. Какво мислите за това?
Удариха болничен комплекс, както е например Александровска болница в София - пак така има голям закрит двор и различни отделения. Този болничен комплекс - "Охматдит", е специализиран за деца. Това е чисто терористичен акт, от моя гледна точка, а предполагам - и от гледната точка на по-голямата част от хората. Не можеш да твърдиш, че не удряш цивилна инфраструктура и де факто да се целиш в болница. Поне от три различни ъгъла е снимано как ракетата пада в това отделение. Съответно цялата болница, целият комплекс претърпява разрушение, понеже ударната вълна е доста голяма.
Изпитваше ли Киив страх?
Не. В началото може би хората малко се страхуваха, след това всички се обединиха и кой с каквото може да е полезен, е бил полезен. Пълнеха се чували с пясък, за да се правят барикадите около или в града. Фирмите и работниците, които се занимават със заваряване в автосервизи, правеха нещо, което на украински му казват “ежики” (в превод - таралеж, бел. ред.). Те се слагат на пътя, за да не може да минава верижна техника или по-голяма техника. Кой с каквото е можел да бъде полезен, е бил полезен. Градът се превърна в един общ организъм, но и не само Киив, а почти цяла Украйна.
Сега как е животът в Киив?
Киив официално е около 3 милиона, но най-вероятно в момента са много повече понеже има много преселенци от други области. Киив продължава да живее, но не е забравил, че е във война. Виждаш войници с протези, без ръце. На единия участък от Майдана има флагчета. Всяко флагче означава, че някой го е поставил за загинал военен. Повечето флагчета там са украински, но не само. Там има и едно българско флагче.
За Светльо, който загина през февруари?
Да, виждал съм това българско флагче - то стои там.
Интервю на Илияна Маринкова от Болград, Украйна
