Иван Костов представи новата си книга "Свидетелства за прехода 2000-2009". Зала 3 на НДК бе препълнена. Книгата е продължение на тома "Свидетелства за прехода 1989-1999 г.", излязъл през 2019 г. В новото издание министър-председателят на България в периода от 1997 до 2001 г. представя едно от сложните десетилетия в новата ни история.
Самият той сякаш сякаш предварително отговори на всички последвали въпроси с текста, с който завършва своята нова книга.
Този текст заслужава да бъде прочетен.
„Веднъж, когато говореше за политика, Иван Вукадинов ми каза, че нов храм се гради, като се разруши старият. Местата, където хората строят олтари на своята вяра , не са произволни и не са много. Затова през хилядолетията те са градили своите светилища на едно и също място. Приятелят ми е прав.Новият храм трябва да бъде изграден на мястото на стария.
Отнесено към темата за прехода, казаното означава, че е следвало да разрушим комунистическия начин на живот и точно на негово място, а не встрани или до него, да изградим храма на демокрацията. Това са реформите – едновременно рушене и градеж.
Обръщайки очи към нашата история, виждам, че никога не сме променяли живота си радикално. Не сме станали истински християни, а по-скоро богомили. След това дори в богомилството не сме стигнали до реформаторството, а сме го докарали донякъде. Вместо да се извисим с вярата си в Бога, сме я битовизирали. Не сме се освободили сами. Освободили са ни, за да ни направят зависими и вечни длъжници. Преследвали сме национален идеал за единение и не сме го постигнали; останали сме разединени – едни българи в няколко балкански държави. Не сме изоставили ориенталските тертипи, когато сме строили нова България. Капитализмът ни от 19 и 20 век не бе като европейския, а комунален. Цивилизацията си остана криворазбрана и така и не настъпи, препречена от байганьовщината. И дори комунизмът ни не бе като съветския, а по-скоро местно феодален.
Това виждам, че стана и с прехода. Тези, които живяхме и преди, и по неговото време не разрушихме докрай храма на комунистическата вяра. Посткомунистическата маса тъгуваше за разрушения мавзолей на Георги Димитров. Ние разрушихме сградата, а комунизмът остана в сърцата им.
Целият преход се превърна в едно преспособяване – като основен ремонт, за да изглежда, каточели ли имаме нов европейски начин на живот, но да останем същите.
Ние си отиваме. Лошото е, че оставяме нашата недовършена задача на следващото поколение, но без плановете, които Гауди е оставил на Барселона за „Ла Саграда Фамилия“. Нашите планове стоят прашасали в един ъгъл на българската история.
Следващите поколения демократи, неизвестно защо, се опитват да строят наново по свой образ и подобие. Трябва да разберат, че не се налага да го правят отначало – като изоставят и охулят постигнатото от нас дотук. Тази трудна истина остана неразбрана и отново се стигна до тази типична за нас половинчатост и неспособност да разрушим пречещото, за да завършим започнатото и да защитим съграденото.
Ние сме хора на компромиса. Както не можем да рушим докрай старото, така не можем да градим и браним новото. Пътуваме във времето като вехтошари, влачейки след себе си толкова много пречещи ни неща, и се чудим защо не политаме напред“.
Време е да се замислим. Отдавна е време. Проблемът е, че все отлагаме. От утре. От понеделник. От 1 януари. Получава се като желанието за започване на здравословен начин на живот. През това време животът навърта своя километраж във времето и се оказваме в края на „Колелото на живота“ в Преображенския манастир, изписано от Захарий Зограф… И оставаме длъжници на следващите поколения, защото не успяхме да направим това, което трябваше. Не ни стигна енергия, а може би ни беше и страх. Вероятно и двете.
В книгата на Иван Костов има много отговори, защо това се случи. Чест му прави.
Фрог нюз
