"Решаването на палестински въпрос няма да реши всички проблеми, конфликти и противоречия в Близкия изток, но ще бъде една добра основа. В краткосрочен план, дори да не видим значителна ескалация на военните действия, ще продължим да гледаме такъв тип размяна на удари между Израел, Хизбула, може би Иран. Това не може да бъде устойчива политика. Това е обаче, което ни очаква, поне до президентските избори в САЩ. В някакъв момент в тази периодична размяна на удари между Израел и Иран, все някой ще изпусне контрола, ще реагира по-бурно".
Това каза за ФрогНюз Ивайло Иванов, експерт по национална и международна сигурност и член на Съюза на офицерите от резерва "Атлантик".
Ето и цялото интервю:
В новинарските западни издания често се посочва, че настоящите бойни действия между Израел и иранските проксита е може би най-голямата размяна на удари досега. Има ли някаква безпрецедентност в настоящите действия?
В момента се сбъдва най-лошият сценарий, за който се говори от почти година. Още от началото на операцията на Израел в Газа огромното притеснение на всички, които виждаха заплахата в дългосрочен план, беше, че конфликтът между Израел и Хамас ще излезе извън територията на Газа, ще обхване и други участници, докато не стигне възможно най-лошата точка или фаза - въвличането пряко и на други държави в конфликта. Разбира се, тук се има предвид Иран като основен поддръжник на всички тези движения в региона с антиизраелска и антиамериканска насоченост. Освен Хамас, който получава помощ от Иран, това са групировки в Сирия, в Ирак, хутите и, разбира се, най-силният актив на Иран в региона - групировката Хизбула, която, като военна мощ и като организация, няма как да бъде сравнявана с никой от останалите противници на Израел.
Според информациите от няколко години, Хизбула е натрупала огромно количество от различни типове ракети - управляеми, неуправляеми. Тя се води терористичната организация, която е най-тежко въоръжена в света. Тя няма аналог, разполагайки с различни средства за поразяване, включително системи за противовъздушна отбрана, противокорабни ракети, много добра изградена инфраструктура и логистика, която да поддържа тези бойни способности на Хизбула. Ако трябва да сравним Хизбула и Хамас, това, което Хизбула е направил в Южен Ливан, е в мащаби по-голямо от гледна точка на Хамас.
Подземните тунели на Хизбула, за разлика от тези на Хамас, са доста по-професионално построени, защото според информацията, която има в медиите, в тяхното проектиране са участвали севернокорейски и ирански инженери. Те са много по-издръжливи на удари от въздуха. На второ място, за разлика от Газа, където тунелите са направени в песъчлива почва, тунелите в Южен Ливан са изкопани в скала, което ги прави много по-устойчиви на подобни удари. Включително имаше пропагандни видеа на Хизбула, които показват, че тези тунели са доста огромни, т.е. те позволяват вътре спокойно да се движат камиони, на които са качени установки за изстрелване на ракети. Техните входове са много по-замаскирани от тези на Хамас, т.е. много по-трудно израелската страна може да ги открива. И това няма никакво съмнение, че ще бъде огромен проблем за израелската армия, ако осъществи наземна операция.
Но дори да няма наземна операция, много трудно Израел ще успее да постигне поставената политическа цел, която израелският министър-председател декларира преди около седмица - да гарантира сигурността на израелските граждани в северната част от страната, така че да позволи тези около 60-70 хиляди израелски граждани да се върнат в населените места покрай границата с Ливан. За да стане това, Израел трябва да деградира военните способности на Хизбула да изстрелва на практика каквито и да е ракети. Дори да има единични изстрелвания, виждаме дори при интензивните атаки, които наблюдаваме през последните дни, Хизбула продължава да има способности. И въпреки оценките, според някои анализатори, че Израел е успял да унищожи около 50 процента от арсенала на Хизбула, виждаме, че Хизбула продължава да извършва подобни ракетни атаки, при това с ракети, които достигат централната част на Израел. От тази гледна точка, тази операция, въобще военните действия на Израел, независимо дали ще се ограничат само до конкретни нападения, без трайно навлизане на територията в Южен Ливан, или ще има проникване на Израел в Южен Ливан, няма да успеят да постигнат, поне в краткосрочен аспект, в рамките на няколко месеца, тази заявена политическа цел, която Бенямин Нетаняху постави - да бъде гарантирана сигурността на израелските граждани, за да могат да се завърнат в населените места, които са по граница с Ливан.
Дори Израел да навлезе 30 км навътре до река Литани - територия, която Израел контролираше преди 2006 година, Хизбула разполага със средства за поразяване, които дори да бъдат разположени отвъд, т.е. на север от река Литани, пак ще достигат територията на Израел. Това е може би най-големият проблем отвъд ескалацията на конфликта - че както и с Газа, израелският премиер всъщност не дава индикации, че има някакъв план какво ще се прави след деградирането или силното намаляване на военните способности на Хизбула. Виждаме ситуацията в Газа - Израел успя в голяма степен да потисне военните способности на Хамас, въпреки че и Хамас от време на време продължава да изстрелва ракети, което показва, че той е запазил част от своята инфраструктура, която му позволява да извършва подобни действия срещу Израел. Но отвъд това, че успя да потисне Хамас, какво ще се случва, колко време ще бъде контролирана и държана тази територия по този начин - това не се реши. Същото важи и за Ливан - няма яснота как ще се процедира оттук нататък, кой ще управлява тази територия, под каква форма.
Това впрочем е едно от големите противоречия, които в предпоследните месеци станаха много публични между министър-председателя и министъра за отбрана Йоав Галант. Галант непрекъснато критикува министър-председателя за това, че Нетаняху отказва да представи политически решения за това как ще приключат тези военни операции. Те не могат да продължават безкрайно. Ако продължат безкрайно в това неясното състояние, това ще има огромна цена за израелската държава от гледна точка на икономически ресурси, който тя трябва да изразходва. Има я и все по-задълбочаващата се международна изолация. Виждаме, че дори в западноевропейските страни обществените настроения са все по-негативни към Израел, от гледна точка на това, че хуманитарната ситуация в Газа става все по-тежка.
Четем информации, че Хизбула разполага с ракети с много голям обсег на действие - достигат над 1400 километра. Железният купол - ПВО-то на Израел, работи, но не успява да прихване всяка ракета. Може ли тази система да се справи при масиран натиск?
Дори най-добрите системи нямат 100% успеваемост - особено ако вървим към най-лошия вариант, когато ще се включат ако не Иран, то всички групировки в синхрон - тоест хутите, Хамас, Хизбула, групировки в Сирия, групировки в Ирак, които едновременно ще изстрелят различни типове ракети и безпилотни летателни апарати срещу територията на Израел и по израелски цели. Няма въздушна отбрана в света, която може да се справи с всичко това. От израелска страна има информация, че в Централен Израел има ракети, които са пробили противовъздушната отбрана при последната атака от Иран и са достигнали някакви цели. Няма яснота какви са тези цели, какви поражения са нанесени. Говори се, че Израел е успял да свали 80% от ракетите, някакъв процент от останалите 20% очевидно са паднали в ненаселени места или в свободни пространства, където са предизвиквали жертви и разрушения. Един малък процент очевидно все пак е достигнал своите цели.
Това е една от големите опасности. При първото нападение на Иран срещу Израел през пролетта, благодарение на добрата израелска противовъздушна отбрана и огромната помощ на съюзниците на Израел в лицето на САЩ, Великобритания и Франция, които подпомогнаха израелската противовоздушна отбрана, на практика единствената информация беше за въздушна база, където е попаднала една ракета и е направила разрушение без човешки жертви. Израелското общество, израелското политическо лидерство, според мен, се опиянява от този резултат. Опиянява се, че Израел е неуязвим, че може да продължи да предприема агресивни ходове срещу противниците си, без това да носи опасността да получат някакви сериозни поражения. Това може да изиграе лоша шега на израелското ръководство и общество.
Може да се повтори ситуацията от времето на Шестдневната война, когато Израел безапелационно спечели войната през 1967 г. и нанесе огромно военно поражение на арабските държави. Израел тогава излезе със самочувствието, че е нанесъл огромно военно поражение и че не може да има някаква заплаха. Само няколко години по-късно - 1973 г., Израел се оказа напълно изненада от поредната арабска атака. Тази атака постави Израел в много тежко положение. Тогава намесата на САЩ с изпращане на американско въоръжение и техника спаси Израел от поражение. Има голяма опасност тази ситуация да се повтори и Израел да е забравил този урок - че не военните победи ще гарантират сигурността на Израел. Това е, може би, най-важното, което трябва да си направим като извод от цялата тази ситуация.
Хизбула понесе много тежки поражения - голяма част от ръководството, от военните командири бяха елиминирани, но това не означава, че Хизбула е обезоръжена. Дори Израел да декларира пълна победа в този военен конфликт срещу Хизбула, това няма да гарантира сигурността на израелските граждани. Единствената дългосрочна гаранция за сигурността на Израел е постигането на мир в региона. Този мир минава през решаването на палестинския въпрос и намирането на някаква форма - дали създаването на палестинска държава, което към момента все още е основната опция, която международната общност смята за възможна и приемлива, или ще се търси някакво друго решение, което да удовлетворява и двете страни - Израел, и палестинците. Без намиране на това решение няма как да видим мир в тази част на света.
Настоящата ситуация започна от атаката на Хамас срещу израелските граждани на 7 октомври миналата година. Отказът на Нетаняху въобще да говори по този проблем и категорично да отказва и да се противопоставя на идеята за създаването на палестинска държава по някакъв начин не допринася за движение в този посока.
Израел ще остане доминираща военна сила в региона, поне за известен период от време. Последните събития обаче могат да доведат и до следния ефект - Иран, чувствайки се неспособен да се противопостави на Израел, включително чрез своите подставени лица под формата на различни терористични групировки, в крайна сметка може да реши, че единственият начин Израел да бъде сдържан и неговото военно предимство да бъде минимизирано и отнето е като разработи ядрено оръжие. Средите в Иран, които от години настояват, че Иран трябва възможно най-бързо да се сдобие с ядрено оръжие, за да промени баланса на силите и калкулациите на израелската страна, може сега да получат надмощие във вътрешнополитически план. Това ще представлява огромна ескалация на напрежението и конфликтите в региона. Израел е декларирал, че няма да толерира Иран да се сдобие с ядрено оръжие и много пъти е заявявал, че дори е готов да действа едностранно, самостоятелно, т.е. без подкрепата на САЩ, за да предотврати подобно нещо.
Откъде идва въоръжението на Хизбула - изцяло от Иран или може да говорим и за някакви допълнителни външни фактори?
Голяма част от въоръжението, което Хизбула има, е иранско въоръжение. Наскоро един висш представител на Хизбула беше заявил, че каквото има иранската армия, с това разполага и Хизбула. Разбира се, в много по-ограничени количества, когато говорим за най-новите, най-модерните, съвременни ракетни системи, с които Иран разполага.
Освен това, Хизбула произвежда и собствени типове въоръжение - ракети с много по-ниско качество и способности. Тук обаче основно значение има количеството. Когато имаме тази израелската противовъздушна отбрана, която се смята, че е най-добрата в света, се залага на количеството. Ако видим ескалация на конфликта, ще видим синхронизирани действия между различните терористични групировки, които ще се опитат да претоварят израелската противоракетна система, за да няма тя чисто физическата възможност да порази всички цели в едно и също време. Така ще се търси нейното пробиване.
Каква е мотивировката на Израел да участва във военните действия, съответно - каква е тази на Иран и нейните проксита?
Бенямин Нетаняху вижда прозорец, който позволява на Израел да използва момента и ситуацията, за да се разправи с всички врагове на Израел, като това да бъде на минимална цена, която Израел ще трябва да плати като международна изолация, оказване на натиск. Този прозорец е доста кратък. Страната, която има най-големи възможности да повлияе върху Израел - това е САЩ. Тези възможности не са неограничени, но са големи. Тъй като САЩ са на финалния етап от предизборната кампания, нито един от двамата кандидат-президенти не може да си позволи по-сериозно да притисне Израел. Да не говорим, че поне от страна на Доналд Тръмп няма и такова желание, той е силно произраелски настроен. Дори да имаше такова желание, никой от двамата кандидати не може да си го позволи на този етап от предизборната кампания - само месец преди изборите, защото това ще означава риск да загуби гласоподаватели с еврейски произход или симпатизиращи на Израел.
От тази гледна точка е основната мотивация на израелския премиер да използва тази възможност и да нанесе решителен удар на всички противници на Израел, включително косвено на Иран, така че да промени баланса на силите, надявайки се, че този променен баланс на силите ще преподреди политически ситуацията в Близкия изток и ще създаде една по-благоприятна среда от гледна точка на постигането на сигурност на Израел.
Втората мотивация на Израел е свързана с личността на министър-председателя. Критиките към министър-председателя Бенямин Нетаняху са, че от края на миналата година, когато беше нападението на Хамас, той не просто се опитва да гарантира сигурността на Израел и на израелските граждани, но се опитва да гарантира и своето собствено политическо бъдеще. Тоест не винаги действа по най-добрия начин от гледна точка на израелските интереси, а по-скоро решенията, които взима, са пречупени през това тази ужасна случка, която се случи на 7 октомври миналата година, да бъде забравена от израелското общество. Единственият начин това да стане е като все повече време минава, пък Нетаняху остава на власт. Виждаме, че тази стратегия работи, само преди няколко дни още една партия се присъедини към управляващата коалиция - бивш член партия “Ликут”, който беше създал партия, се върна, стана част от управлението, получи място в кабинета по силата, където се взимат ключовите решения. Също така, социологическите изследвания от последните дни показват, че подкрепата за “Ликут” се увеличава, както и одобрението на начина, по който Нетаняху действа. Според последните проучвания над 45% от израелските граждани казват, че одобряват начина на действие на Нетаняху. Подкрепата за неговата партия беше паднала под 20% в края на миналата година, сега вече е около 40 процента.
Това е втората част от мотивацията на Израел и лично на израелския премиер - да остане възможно по-дълго на власт и да бъде забравена отговорността, която той лично носи за провала със случилото се на 7 октомври миналата година, нападението на Хамас, и проспиването на тази заплаха. Заедно с това, срещу Нетаняху се водят дела за корупция. Ако той не е на власт политически, не е управляващ, тези дела ще бъдат възобновени. Това е много силна мотивация той да търси непрекъснато подходи и решения, които не просто да защитят интереса на Израел и да гарантират сигурността, но и да го оставят във властта.
И Израел, и Иран не желаят да влязат в пряк военен конфликт. Опасността е, че, движейки се по ръба, чувствайки се длъжни да отговорят на някакви процеси, на някакви действия на другата страна, в един момент и двете страни могат да изгубят контрол от ситуацията. На практика ние вече сме много близо до това, ако вече не сме изгубили контрола - ще видим в следващите дни дали сме в ситуацията, в която спиралата на напрежението вече излиза извън контрола на участниците в този конфликт и въпреки тяхното желание да няма пряк военен сблъсък, такъв се реализира.
Говорейки за иранската мотивация, трябва да кажем, че целта на Иран е да се утвърди като регионална сила в Близкия изток. Основният инструмент за това, освен развитието на собствените въоръжени сили, е развитието на всички тези подставени групировки, за които споменахме, сред които Хизбула, в която Иран инвестира огромни финансови и военни средства, огромни усилия като период от време. Организацията възниква в началото на 70-те години.и много скоро след това става много близък съюзник на Иран. В последните 20 години Хизбула се превърна в основния инструмент, който Иран смяташе, че ще допринася за неговата национална сигурност. От гледна точка на Иран, Хизбула не е просто терористична групировка, която действа в синхрон или под ръководството на Иран. Хизбула в някакъв смисъл е част от иранската отбранителна стратегия. Тя е първата линия на отбрана. Ако има военен конфликт с Израел, Хизбула е тази, която първо да се задейства и да се опита да отклони част от вниманието на Израел към себе си, за да не бъде то насочено срещу Иран. Логиката по-скоро винаги е била, че Хизбула ще действа като помощник и като съюзник за отбраната на Иран.
Сега изведнъж обаче логиката се обръща и се оказва, че виждаме Иран, изправен пред ситуацията, в която той трябва да се намеси, за да защити и запази Хизбула. И тук е голямата дилема пред иранското ръководство как ще действа. Това, което видяхме като удари срещу Израел, атака с балистични ракети, е някакъв среден ход да се покаже на Израел, че има някаква червена линия, която Израел не трябва да преминава. Но дали този ход ще сработи, ще трябва да изчакаме да видим в следващите дни. Това ще зависи от отговора на Израел по отношение и на Хизбула, и на Иран. Видяхме, че лично Нетаняху заяви, че отговор ще има и то значителен отговор.
Оттук нататък този отговор ще предупредили по-нататъшния ход на събитията. Този отговор ще предупредели дали Иран може да продължи да бъде пасивен, или ще бъде принуден да се активира поради много причини, включително и вътрешнополитически като загубата на престиж на иранското ръководство. Ако има сериозен израелски удар, Иран няма да може да обясни на иранското общество защо няма отговор. От гледна точна на външнополитически престиж също - ако не отговори, Иран ще престане да бъде значим фактор и авторитет в Близкия изток.
Мотивацията на иранския режим да бъде толкова предпазлив е и в други две посоки. Едната е страхът, че пряк военен сблъсък с Израел ще доведе без никакво съмнение до въвличането на САЩ, което не чертае нищо добро за Иран. И на второ място, дори да нямаме в толкова голяма степен на ескалация на военния сблъсък и въвличането на САЩ, режимът, особено в последните 3 години, е доста нестабилен, загубил е голяма част от легитимността си сред иранските граждани, които изпитват значително недоволство за това, че Иран хвърля огромни финансови ресурси, за да подкрепя групировки. Икономическата ситуация в Иран е доста тежка в резултат на санкциите над страната. Иранското ръководство се притеснява от това, че един военен конфликт може да доведе до падането на режима и до падането на ислямския характер на държавата, че може да има революция, която да свали режима или поне това да ескалира до някакъв вътрешен конфликт под формата на гражданска война в най-крайната си форма.
Казахте как може да се реши според Вас конфликтът - чрез създаване на палестинска държава, казахте и опасенията за иранската ядрена програма, която може да избие като отговор на атаките от Израел. Какво скорошно развитие обаче виждате - какъв е най-вероятният сценарии за развитие на този конфликт в близките седмици?
Решаването на палестински въпрос няма да реши всички проблеми, конфликти и противоречия в Близкия изток, но ще бъде една добра основа, тъй като ще позволи на всички умерени арабски държави да сключат мирни договори с Израел, да има едно нормално сътрудничество, доколкото региона го позволява, между държавите. Палестинският въпрос винаги бива използван като кауза и като фактор, който възпламенява вътрешнополитически обществените мнения в арабските страни. Той пречи на нормализирането в отношението между тези арабски държави.
В краткосрочен план, дори да не видим значителна ескалация на военните действия, ще продължим да гледаме такъв тип размяна на удари между Израел, Хизбула, може би Иран под някаква форма - зависи какъв ще бъде израелският отговор и дали двете страни ще постигнат негласно договорка, че всяка дава някакъв сигнал на другата. Това не може да бъде устойчива политика. В някакъв момент в тази периодична размяна на удари между Израел и Иран, все някой ще изпусне контрола, ще реагира по-бурно.
Това беше политиката на Нетаняху дълги години в Газа. Той беше оставил Хамас да управлява в Газа, като от време на време, през няколко години, в резултат на ескалацията на напрежението от страна Хамас, Израел провеждаше операции, които деградираше възможностите на Хамас. Това се повтаряше периодично. Видяхме, че това не е устойчива политика. Това е обаче, което ни очаква, поне до президентските избори в САЩ.
Пак казвам - САЩ няма пълен контрол върху израелската външна политика, но има възможност да повлияе върху преценките на израелското ръководство. Преди изборите обаче САЩ няма да може да действа по-радикално, по-силно като натиск върху Израел. Израел ще използва този момент да се опита да деградира, да унищожи военните способности на всички, които смята застрашават неговата сигурност.
Израелският министър-председател каза тези дни, че това е неговата цел - да възстанови този принцип на сдържане спрямо останалите държави в региона, най-вече Иран и терористичните групировки. Нетаняху заяви, че където и да се намират в Близкия изток, те ще стигнат до тях. Тоест дори да си мислят, че могат да ударят Израел, Израел ще стигне до тях - това беше посланието. Израел смята в месеца преди президентските избори да материализира това послание във възможно най-голяма степен.
Интервю на Илияна Маринкова
