Възникването на движението за новобългарска просвета през Възраждането се свързва най-вече с радикалните промени в живота на възраждащото се българско общество.
Бурното развитие на земеделието, на занаятчийското и на манифактурното производство, както и все по-нарастващите външнотърговски контакти с различни европейски страни, налагат усвояването на повече и по-разнообразни знания в областта на географията, историята, чуждите езици, стокознанието, естествознанието. Традиционното образование се оказва и недостатъчно, и твърде остаряло в сравнение с постиженията на модерната европейска цивилизация.
Развитието на просветното движение през Възраждането е свързано и с идеята за народностна еманципация на българите. Това особено проличава в творчеството на Паисий Хилендарски и Софроний Врачански. В Паисиевата “История славянобългарска” (1762 г.) просвещенският мотив “чети, за да знаеш” е ориентиран към националната идея. Необходимостта от по-широко просвещение на българския народ Паисий обосновава с нуждата от разбиране на българската история като извор на народностно самочувствие. Идеята за развитие на родното училище намира още по-завършен вид в обществената и духовна дейност на Софроний Врачански, който във втория Видински сборник призовава за просвета на българското общество, сочейки за пример другите християнски народи.
На 2 януари 1835 г. в Габрово се открива първото българско взаимно училище. Неговото откриване е предшествано от дългогодишното развитие на килийните и елинобългарските училища, които подготвят обществото за следващата голяма крачка в развитието на българската просвета.
През Ранното българско възраждане просветното движение на възрожденските българи намира израз в разцвета на килийното образование. Както и в предходните столетия, килийните училища се откриват предимно в манастирите и техните метоси и по-рядко в частни домове. Обикновено учителите са монаси и свещеници, но през ХVIII в. такива стават и светски лица. Обучението има елементарен и религиозен характер и се изразява в усвояване на основни умения за писане, смятане и четене. За учебници се използват църковни книги като Апостола, Псалтира, Часослова.
Въпреки промените през ХVIII в. килийното образование си остава елементарно по характер и значително отстъпва на модерното светско училище. Ето защо в края на ХVIII и началото на ХIХ в. все повече българчета се насочват към гръцките светски училища или пък продължават своето обучение в чужбина. Много български младежи преминават през известни гръцки школи в Цариград, Одрин, Костур, Янина. Светски гръцки училища започват да се откриват и в някои български градове като Пловдив, Самоков, Мелник, Търново, Сливен.
Първата значима инициатива на българите в просветната област е създаването на т. нар. елинобългарски училища. Този вид училища имат изцяло светски характер. Повечето предмети се преподават на гръцки език, но обучението включва и дисциплини, изучавани на български език. Елинобългарските училища изиграват ролята на преходна форма от килийната просвета към новобългарското светско образование.
Покрай откриването на елинобългарските училища се съживява дейността и на местните общини и еснафи. В желанието си да осигурят по-добро образование на своите деца, родолюбивите чорбаджии и богатите български търговци и манифактуристи започват все по-активно да се включват в изграждането и поддържането на новите училища. Намесва се и емиграцията от Влашко и Южна Русия. Така, с материалната подкрепа на формиращата се възрожденска буржоазия и под ръководството на българските общини, през 20-те години на ХIХ в. се слага началото на едно мощно общобългарско движение за национална просвета.
Чрез “Рибният буквар” Петър Берон очертава основните насоки за развитие на новобългарската просвета през следващите десетилетия. Особено ясно това проличава през 30-те години на века, когато габровската община се заема с осъществяването на идеята за откриване на светско взаимно училище.
Инициативата за създаване на такова училище в Габрово принадлежи на Васил Априлов. Роден през 1789 г. в Габрово, той получава добро за времето си образование в Москва, Брашов и Виена. По-късно се установява в Одеса, където се откроява като влиятелен търговец и натрупва значително богатство. В началото на 30-те години на ХIХ в. у него постепенно се заражда идеята да организира откриването на едно централно училище със светско съдържание в Габрово, където на говорим български език и чрез прилагане на взаимоучителния метод ще се подготвят учители за нуждите на цяла България. Замисълът на Васил Априлов намира подкрепа от богатите габровски фамилии Мустакови, Палаузови, Килифареви и др. и през 1832-1833 г. в Габрово е построена нова училищна сграда. По предложение на търновския митрополит Иларион Критски за учител е поканен Неофит Рилски, който заминава за Букурещ, за да усвои взаимоучителния метод и за да подготви необходимите за неговото прилагане таблици. На 2 януари 1835 г. Габровското взаимно училище тържествено е открито.
Важна стъпка в по-нататъшното развитие на новобългарската просвета представлява и появата през 40-те години на ХIХ в. на т.нар. класни училища. Класното образование са явява всъщност едно продължение на взаимната степен, като най-често обучението се удължава с още две до четири години. Предназначението на този вид училища е по-напредналите и изявени ученици да получат разширена подготовка по отделните предмети.
С разпространението на взаимните, девическите и класните училища започва и активното печатане на учебници и учебни пособия.
През 1858 г. в Болград, Бесарабия, е открита и първата българска гимназия. По-късно в гимназии прерастват и класните училища в Пловдив и Габрово. Отделни училища започват да се специализират в подготовката на своите ученици. Така училището на Йосиф Ковачев в Щип се оформя като педагогическо. С подобна насоченост е и училището в Прилеп. В Свищов, по инициатива на Димитър Шишманов, възниква търговско училище, а в Самоков и в Лясковския манастир са открити богословски училища. От 1869 г. в различни селища започват да се откриват и т. нар. неделни училища, заимствани от опита на САЩ и Западна Европа.
Видимо нараства и броят на българските младежи, учещи в чужбина. Мнозина продължават образованието си в Сърбия, Гърция, Влашко. По това време известност сред българите придобиват гимназията и Университетът в Атина, гимназията, Семинарията и Университетът в Белград, Бейската академия в Букурещ и др.
През 30-те години на ХIХ в. все по-сериозно влияние върху духовното развитие на възрожденските българи започва да оказва и Русия. Един от най-големите български меценати – Васил Априлов, предприема широка пропаганда за привличане на български младежи в големите руски просветни центрове
През 30-те и 40-те години на ХIХ в. нараства интересът и към западноевропейските университети. Във Франция напр. следват Александър Екзарх и Гаврил Кръстевич, в Германия – Петър Берон и Иван Богоров, в Италия – Иван Селимински и т.н. Повечето от тези “чужди” възпитаници се завръщат в Османската империя и активно се включват в духовния живот на възрожденските българи.
Годините след Кримската война отбелязват апогея на движението за новобългарска просвета. Само за три-четири десетилетия възрожденските българи постигат невероятни успехи в образователното дело, което от своя страна изиграва изключително стимулиращо въздействие върху цялостното обществено-икономическо, социално, политическо и духовно развитие на възрожденското общество.
