На Косово се гледа като на последната плочка от балканското домино, започнало да пада в началото на 90-те години с националистическия проект на Слободан Милошевич.
Владимир Шопов, https://vshopov.blog.bg Българската външна политика едва сега започва да има някакво разпознаваемо отношение към въпроса за статута на Косово. Твърде дълго обаче, нагласата бе изчаквателна. Поредни български правителства подхождаха към темата само по принуда, без ясни ориентири, ясно мнение и интереси. Тази пасивност, освен че е характерна по принцип за управленията в страната, е особено типична за външната ни политика, която винаги изчаква да се появи някакъв най-малък общ знаменател, към който да се прикачи или просто не смее да е активна, защото „тези неща не зависят от нас”. Липсата на единна политика в ЕС спрямо Косово допълнително улесни инертната ни дипломация, която едва смогваше да измисли реторическа стратегия, която балансира между подкрепата за независимост от страна на САЩ, немалката група страни в ЕС, които са против, позицията на Русия и самата Сърбия. Дори сега, когато вече открито се говори за групата на страни-членки на ЕС срещу едностранното обявяване на независимост, държавите, които се споменават са Гърция и Румъния, макар България да се движи в тази посока. Подкрепата за операцията на НАТО в Косово почти собственоръчно вкара България в организацията и й даде решителен тласък по пътя към ЕС. Но ако подкрепата за действията срещу последните маневри на диктатора Слободан Милошевич беше смислена, то нищо не пречеше на България да заяви ясно, че между защита на права и независимост има разлика.
Задаващата се независимост на Косово ще дойде по негласния принцип на удобството и прагматизма, на намирането на решение, с което най-безболезнено да се отметне досадилия проблем. На Косово се гледа като на последната плочка от балканското домино, започнало да пада в началото на 90-те с националистическия проект на Милошевич. След независимостта на Словения, Хърватска, Македония, полуафриканския модел на създаване на държави, приложен за Босна и Херцеговина и отделянето на Черна Гора, идва ред на Косово. Решението тук се възприема просто като необходимост от завършване на цикъла на разпад на изкуственото югославско формирование. Войводина е твърде малка за независимост, особено докато на власт в Унгария са социалистите, които далеч не изгарят от желание да подклаждат полусепаратистки настроения в провинцията. Босна и Херцеговина изглежда стабилизирана, макар последните усилия на ЕС да централизира управлението там да водят до недоволство сред сръбската общност. Македония изглежда сякаш е постигнала някакъв баланс между македонци и албанци. По тази логика, независимостта на Косово би трябвало да сложи началото на нормализацията на региона, чрез различни варианти на опити за евроуправление. С Косово се изчерпва списъкът на възможните нови национализми и нови държави.
Създаването на подобно разбиране за районите в непосредствено съседство на България е интересна тема, макар за нас най-важно в момента да е нейното доминиране. Веднъж разклатени, формулите на междуетническо партньорство в Югославия се оказаха твърде крехки и безперспективни. Предходната история на постоянен конфликт бързо създаде усещане на нетърпение и пренебрежение към страните от региона. Така и възникна нагласата сред „големите играчи”, че в дългосрочен план е далеч по-добре да бъдат оставени да се „извъртят” всички мини-национализми и просто да бъде преболедуван този етап преди да започне някакъв процес на нормализация. България започна да плаща цената за тази нагласа в годините, в които „Източна” Европа бе разделена на „Централна” (Унгария, Словакия, Чехия, Полша и Словения) и „Балкани” (всичко на юг от Любляна) и в които някои извършваха реформи и получаваха инвестиции, докато други изграждаха контрабандни канали и правеха опити за реанимиране на „соца”. Създаването на подобно разбиране за региона напълно игнорира цяла поредица от негативни процеси, които бяха просто считани за неизбежни странични ефекти. Един такъв процес е ускорената мафиотизация на много от „старите” страни в региона, но най-вече в „новите” такива като Черна гора и Косово. „Неизбежното колело” на историята подминава и факта, че на картата се появяват държави и икономики, чиято състоятелност тепърва ще бъде търсена (Косово, Черна гора, донякъде Македония и Босна и Херцеговина).
Към настоящия момент, очертаващият се сценарий изглежда така: Косово ще обяви едностранно независимост без да има единно становище в ЕС, но с мнозинство в полза на този ход. САЩ ще ги подкрепят, Русия ще се противопостави, резолюция от Съвета за сигурност на ООН няма да има. Сърбия ще реагира бурно, но не военно, ще наложи някакъв тип санкции, от които особен практически ефект няма да има. ЕС ще придвижи напред подписването на споразумението за стабилизиране и асоцииране, за да помогне на сръбското общество да преглътне горчивия хап. България няма да е от страните, които ентусиазирано реагират на едностранното обявяване на независимост от страна на Косово, но почти никой няма да го чуе и разбере. Вместо подобно влачене след събитията обаче, българската дипломация трябва ясно да заяви и изиска поне едно нещо. А то е, че с независимостта на Косово наистина приключва разпада на Югославия и следователно претенциите на различни етнически и политически елити в региона за нова промяна на граници. България трябва да направи опит да бъде в основата на усилията за формулиране на пределно ясно условие към всички страни в региона за абсолютната неприемливост на създаване на нови държави. Единствено в подобна среда може убедително да започне трудният път по създаване на мостове и сътрудничество, точно там, където досега е надделявала омразата и враждата.
