Новата книга на Кирил Кадийски на френски
Жан-Пол Гавар-Пере
Кирил Кадийски: Новата Герника
Кирил Кадийски е несъмнено най-големият съвременен български поет, окрилен лирик, свързан със Сизиф, Орион, Орфей. Неговият вик е вик на непоколебим човек. Той помни всичко, но не ни лишава и от някаква надежда, дори когато злото е навсякъде край нас. Оглеждайки своя изминат път от гара „Надежда“, той напредва като Бодлер към ада или към небето, все едно. То обаче е това, което го привлича.
Никога не го впечатляват само видимото в човешката същност или измамния декор на света, който пресъздава. Той навлиза в дълбокото, затова думите му звучат като изстрели, които не заглъхват. Авторът се опълчва срещу всичко край него, превъплъщава се и поема ролята на поета.
Неговата „Нова Герника“, следвана от „Под синьото небе над жълтите жита“, е шедьовър.
Ако пропуснем или недовидим нещо, авторът ни го припомня с цялата си мощ. Тя преобръща собствената ни природа. Кадийски не изневерява на себе си и на нас дори, когато ни изпълва с увереност, но и със съмнения и молитви към небето. Небе, за което може би сам Бог се съмнява, че е убежище.
Надеждата звучи в поезията му, макар с напредването на времето да намалява. Чрез своята вяра в „пре-раждането“, така скъпо за Клодел, той се пробужда сред черната тиня и пише: „все още жив съм. Будя се. И буден, виждам пак:// сред прах от стронций към върха плешив// главата на Орфей Сизиф търкаля“... Личи обещание, подкрепяно от думи за неотложна помощ, спонтанни и искрени, дори ако това е цената, която трябва да се плати за всичко, обречено да изчезне. Безспорно всеки пази по нещо от пребиваването си в ада. Дори когато Кадийски пише в един свят, разрушен отвътре, той застава лице в лице със злата съдба. Той не просто изказва болката в своите стихове. Той пише, черпейки сили от своите корени и извори, за да предотврати бъдещи конфликти, изгубени или тлеещи войни.
Той поставя на преден план проблема за традицията и новаторството чрез нов и необикновен лиризъм. Срязва с ножица бодливата тел, която огражда крепостта на традицията и канона. Той няма какво да губи и пресъздава авангардизма по свой начин. Показва хаоса и го унищожава, направо хапе без да лае, дебнейки за разбойник; нов създател, нов самобитен моралист, дори нов демократ.
Разделена (в прякото значение на думата) между профанното и сакралното тази книга е поетически „жест“, чиито същински характеристики са езикъти неизбежното му следствие: понякога скритото, но винаги фундамен-тално колективно отношение.
Така Кирил Кадийски ни учи да виждаме различно. Това е действие на нашата същност, чиято истинска цел е да върне в движение някои заспали функции.
Превод от български: Силвия Вагенщайн, издателство „Мишел дьо Мол“, Париж, септември 2024 г., 104 стр. 20,00.
превод от френски: Соня Александрова
Из интервю на Патрик Вагнер с поета в сп. „Ливр’aрбитр“,
Париж, юни 2022 г.
През май 1989 г. участвате в патриотични революционни демонстрации в Киев, все още под съветска окупация
и тогава не ви липсва смелост... Къде са поетите днес, битките остават, но ние сякаш вече не ги чуваме („Поетът е изгнаник – от републиката на кресливците в царството на глухите“)?
К.К. : За жалост вие сте прав – днес много от поетите са глухи за битките, които не само не са престанали, но и продължават с още по-голяма ожесточеност. Поетът (творецът) може да е глух, само ако се казва Бетовен. Колкото и еретично да прозвучи, ще кажа: свободата е пагубна за твореца. Тя трябва да го интересува не като завоювана територия, а като път към тази територия...
