Народът така пожела: Борисов и ГЕРБ-СДС първи, ПП-ДБ – втори и така до осем или девет. Политолози, социолози, анализатори, коментатори и прочие тълкувачи смятат, пресмятат, събират и изваждат, за да докарат ситуацията до правителство. Трудна работа, - потят се и въздишат те в тв студия и други медии. Борисов като първенец трябва да предложи вариант. И да започне преговори с вторите и след това по реда на получените гласове и заявените приоритети.
Каквито и версии да се изричат от орисниците, накрая все се стига до числото три. Което означава: ГЕРБ-СДС, ПП-ДБ и още една парламентарно представена партия да "вържат" нужните им над 120 депутата за мнозинство и кабинетът може да се получи.
Преди доста години на много места в страната децата пееха песничката за тримата братя.
Ний сме трима братя от село Париж.
Който ни закача, ще яде мариз!
Първият в корема, вторият – в носа.
Трети ще получи удар във г..а!
Твърди се, че това „народно твърчество“ се е родило в пловдивския квартал Кючук Париж (Малкият Париж). Възможно е, но същият текст обикаляше и много други населени места.
В елементарния на пръв поглед куплет, се крие нещо много повече от предупреждението на момчета към техните евентуални противници: Трима сме и това ни прави силни. 10-12-годишни хлапета са съзнавали, че поотделно може да отнесат боя от „вражеските сили“ на съседната махала, но ако са заедно, победата ще е тяхна или поне боят ще е равностоен. По този начин се решаваха немалко спорове за територии, футбол, нападение на съседски джанки, надпревара с летни кънки, спускания през зимата и пр.
Ний сме трима братя от село Париж… притежаваше истинско съдържание и бе реалност, за разлика от превърнатия в клише лозунг „Съединението прави силата“. Въпреки честите спорове, караници и разбити носове, онази песничка сплотяваше и заради местен патриотизъм и интереси.
Днес споменът за „братството“ в детските години звучи наивно и носталгично. Някои от онези момчета днес са професори, архитекти, шофьори на камиони, фермери, безработни, политици, юристи, лекари, мошеници, тарикати, министри. Други може вече да ги няма. Но песничката се помни, колкото и рядко да се сещаме за нея.
Тя е по-поучителна дори от народната приказка за тримата братя и златната ябълка, които все не успявали да се справят с ламята, а после се карали за най-хубавата от трите девойки и изоставили най-малкия брат в Долната земя.
Вероятно е смешно да се сравнява конструирането на правителство с елементарно куплетче, едва оцеляло в спомените за миналото.
И все пак. В четирите простички реда има нещо от сплотеността, описана от Ремарк в неговата книга „Трима другари“. Трима, които оцеляват и се бунтуват срещу мизерията, несигурността и насилието.
Както през 1928 г., когато се развива действието в романа, така днес у нас се надига крайно дясна популистка вълна, която заплашва да залее България. Кафява е, арогантно и креслива е. За нея приятелството е синоним на братство с Русия и Путин.
Всеки има глава на раменете и е честен пред себе си, ще си отговори какво означава това.
И нещо забележително: как така в годините на комунистически режим, когато всеки втори завод, улица, булевард, училище и ТКЗС у нас носеха имената на съветски партийни ръководители, а българчета пишеха писма до съветските пионери, песничката не е “Ний сме трима братя от село Москва“, а от Париж?! Имало е причина и тя се казва мечта. Днес е реалност.
Затова мислете. Да мислят и политиците.
Не е нужно да се обичат, но трябва да имат чувства към нашата си махала и да са готови да жертват от себе си за нея.
Малко мелодраматично се получи, но замерянето с „камъни и дървье“ няма да ни помогне да се измъкнем от лайняната ситуация, в която сме. Крайно време е да се отърсим от руския прочит на либералната идея, както съветва Франсис Фукуяма, която се съдържа в стила „Ти мен уважаваш ли ме?“ или „Кой си ти, бе?“.
Огнян Стефанов
