Кризите в България са по-скоро съпътстващ, отколкото изолиран феномен - като започнем от политическите, преминем през финансовите и стигнем до културните. Всъщност никога не говорим за криза на културата, а тя ни дебне изпод всяка съборена историческа сграда, надниква зад гипсокартонените произволи върху археологическите ни паметници или вика под натиска на прясно саниран обект с грижовно покрити красиви елементи.
Заличаването на културните пластове особено в архитектурно отношение в градската ни среда е акт на вандализъм и знак за пренебрежително отношение от страна на политическия ни елит и обществото към постиженията на нашите предци. След седем поредни избори в рамките само на няколко години отново сме изправени пред поредната политическа криза, а културната такава започва да става част от пейзажа, защото все не е приоритет.
Сред програмите на бъдещите депутатите срещаме какви ли не важни за обществото теми. Тъй-като опазването на архитектурното културното наследство е от обществен интерес, Теодора Коцева задава няколко въпроса на Мартина Стефанова, кандидат за депутат, в тази посока:
Теодора Коцева завършва бакалавърска степен по изкуство, култура и комуникации в университета Бокони, Милано, както и магистратура по икономика на културния сектор в университета Еразъм Ротердам. Над петнадесет години работи като арт мениджър в Ротердам, Амстердам, Лондон и Берлин в сферата на съвременното изкуство и арт дизайна. През годините пише за различни платформи, сред които ADORNO, What Design Can Do. Текстовете й за ArtSlant са архивирани от The New York Art Resources Consortium, част от които са библиотеките на Brooklyn Museum, Frick Collection, Museum of Modern Art New York. Сред редакционните й заглавия са: The Entity of ZOON, EAST of BEST публикации на Roodkapje Gallery, Ротердам.
Мартина Стефанова е предприемач, продуцент, журналист и мениджър в сферата на културата, изкуството, градското развитие, културните политики и международни културни отношения. Съосновател и изпълнителен директор на фондация „ДОМА Арт„, проектите „КвАРТал„, „КвАРТал Фестивал„. Носител на наградата на „Forbes Bulgaria„ в сферата на „Култура, изкуство и медии”, в конкурса „30 под 30„ и на наградата на Капитал в конкурса NEXT Generation за млади мениджъри и предприемачи. Член на Управителния съвет на AICA - International Association of Art Critics – Международната асоциация на арт критици за България, под патронажа на UNESCO. Член на съюза на журналистите в България. В последствие над 10 години съвместни проекти с Министерството на културата, Държавен културен институт към Министерството на външните работи, Национална галерия, Столична община, Софийска градска художествена галерия, културни центрове и др.
Желанието Ви да влезете в политиката от позицията на културен предприемач, предполагам е свързано с необходимостта от защитата на конкретен обществен интерес. Защо според Вас именно културата трябва да бъде национален приоритет?
Културата е еволюцията в едно общество. В България тя е първото, което се реже от бюджета при криза. Само че тези кризи ни съпътстват постоянно от началото на Прехода и все не може да преминем прага. За това свидетелства и опростачването на нацията, не народа, нацията. Езикът в обществото, между хората, на улицата, в къщите и дори в училище е агресивен, липсват факти и критично мислене. Хората станаха неспособни да преценят кое е добро и кое лошо на база на своите знания, които често липсват и се опират на съмнителни факти от социалните мрежи. Българите не четат, а за миналата година статистиката показва, че близо 80% не са посетили културно събитие, театър или музей. Ние се отричаме сами от еволюцията си, а без нея рискуваме най-малкото да се върнем обратно към примитивното. Без познанието за своята история, ние ставаме лесно и апетитно късче земя за нечий чужд интерес. Именно заради това, културата трябва да е национален приоритет.
В България има над 18 000 обекта с историческа стойност, които обаче не са обявени за част от недвижимото културно наследство и не са в режим на защита. Какво трябва да се предприеме в посока те да бъдат защитени, преди да е прекалено късно, както се случи с Тютюневите складове в Пловдив, къщата на бившето Хърватско посолство в район Оборище, баня „Гъбата” във Варна и много други?
През 80-те години, списъците с паметници биват попълнени, но в ерата на дивия преход и преди близо 20 години множество от тях бяха отново извадени, този път завинаги, за да следват очертания план за застрояване на централната градска част в столицата. Голяма част от тях вече са само история за този, който ги помни. В картата с паметници на града виждаме и нововъведени сгради, чиито статут е отнет само преди години. Планът е в действие, но никой не се замисля, че това са исторически сгради, строени от велики българи в името на третата българска държава, строени от известни архитекти, австрийски и български, а множеството елементи по фасадите, специално докарани от Виена, тъй като в началото на миналия век не сме имали подобна изработка у нас. Интересно е, че освен познатите ни сгради от епохата на сецесиона, има и множество такива от модернизма, актуален през 30-те години на ХХ век. И не само, у нас модернизмът придобива свой облик под името „български архитектурен модернизъм”, съчетаващ всички изпуснати през Османската империя европейски движения: готика, барок, съвременен модернизъм и много често възрожденски елементи, за да подчертаят индивидуалността на движението у нас. Ежедневно фасади, интериори и къщи биват вандалски заличавани, без дори да се знае ценността им и националното богатство, което те представляват.
Необходима е политическа воля и бързи действия по връщането на сградите паметници, вписването на нови, както и не само сгради, а цели ансамбли - улици, на които има редица нетолкова ценни откъм детайли, но исторически важни къщи, както в редица други градове по света. Никъде в централната им историческа част не виждаме една или две сгради, а цял ансамбъл, оформящ облика на градската среда и носещ историята на града. Работата на части е пагубна за цялостната визия на средата, историята и културата й. Един музей има много картини на емблематични автори от една епоха, нали? Не се случва да унищожим голяма част от тях и да оставим само най-важните две или три. Така се действа и с културното наследство, защото освен архитектурно, то е именно културно.
Кадровият ресурс на Националния институт за недвижимо културно наследство - НИНКН, е ограничен, процедурите са тромави, а законовите промени за защита на паметници на културата и тяхната поддръжка - неактуални. Какви конкретни мерки трябва да предприемат за справяне с тези системни проблеми?
Необходимо е да бъдат събрани заедно всички компетентни власти - Министерството на културата, околната среда, икономиката, туризма, които да участват с финансова подкрепа, както и Националният институт за опазване на културно наследство. Преди години имаше наченки за разговор с италианската и френската държава, но така и не се стигна до резултати.
Необходима е тясна работа с Националния институт за недвижимо културно наследство, увеличаване на експертизата и финансовото възнаграждение на експертите, работа с местните общини за създаване на нов списък със сгради, който да включва и частните имоти. Необходимо е и улесняване на процедурата за ремонт и поддръжка на сградите паметници между институциите и собствениците. В момента много собственици имат интерес сградата им да не е паметник, за да могат да я ремонтират, защото обратно на това може и никога да не успеят. Така работи бюрокрацията, а това трябва да се промени. Липсват и програми, които да подпомагат собствениците на такива сгради. Масовата програма за саниране през последните десетилетия и липсата на такива за възстановяване и реставрация, принуди множество собственици от безизходица да не рухнат, да си санират сградите паметници, превръщайки ги в картонени кашони, заличавайки почти напълно някогашните архитектурни детайли, много от които създадени от големи български майстори.
За нас не е необходимо да изобретяваме колелото. Добри примери за закони, опазващи наследството има във Франция и Италия. В последната от тази година гласуваха още по-строги глоби за щети на паметници и унищожаване на предмет на културното наследство, докато у нас откриваме римски саркофаг в плажно заведение за маса и никой нищо не прави. Може да пренесем италианските практики, които са базирани на законодателен и практически опит, в опазването на културното наследство. И не на последно място са нужни много стриктни правила за намеса и реконструкция, както и контролен орган, който да следи за това. Всички тези мерки, ако не се предприемат съвсем скоро, рискуваме в следващите три години да останем без наследство, без история, а без история и без бъдеще.
Запозната ли сте с документ от 1977 година от общо 261 страници, където са поместени сгради в централната градска част на град София за обявяване за архитектурни паметници? Интересно би било да се проследи колко от тези сгради са станали жертва на булдозери и нехайство от страна на институциите?
Разбира се, това бе документ, който направи първи и сериозен опит да опише културното ни архитектурно наследство, но той бе нарушен и съвсем осакатен с встъпването в новия век и първите години от милениума. В момента от него липсват близо 80% от сградите, а последните извадени датират само от преди няколко години. Цялата информация я има достъпна онлайн и на картата с паметниците на културата, където с няколко клика може да се проследи историята им и тези, които вече не съществуват. Така, например, забелязах, че има и отбелязани сгради паметници там, които обаче вече са станали жертва на булдозерите. Институциите нехаят, защото никой не се занимава с темата, няма политическа воля, а това поставя под риск цялото ни културно наследство, защото никой повече няма да го построи, както и нито една картина или орнамент на стар майстор няма да се нарисува. Тези сгради са паметници не само на архитектурата, а и на културата.
Наясно ли сте дали съществува лист със сгради, които са били извадени от списъка на Националния институт за недвижимо културно наследство (НИНКН) през последните петнадесет години? Какъв е механизмът статута на сграда паметник на културата да бъде снет?
В Министерството на културата се води регистър на нематериалното културно наследство по ред, определен с наредба на министъра на културата, както и в самия Институт за недвижимо културно налседство (НИНКН). В епохата на дигиталното, голяма част от тази информация е качена и онлайн.
След „бума" на декларирането на имоти като „паметници на културата" по терминологията на отменения ЗПКМ от 1969 г., който „бум" е през 70- те и 80-те години, сега – поради инвестиционни намерения или финансова невъзможност за поддръжка на имота културна ценност, много собственици търсят възможност за отписване на сградите. Това, разбира се, става и чрез различни индивидуални лоши практики, както показват годините на Прехода, където ценностната система и образованието са сринати, а на преден план излиза материалният интерес. Лошото е, че е за сметка общата ни история и култура.
Какво е законодателното ниво за защита на архитектурни паметници на културата при наличието на собственици, които не могат да се грижат за сградите и да ги поддържат? Кой трябва да се погрижи за тях, когато запазването им е в интерес на всички?
Проблемът не е в липсата на нормативна уредба, а в липсата на последователно прилагане на политики за културното наследство. На законодателно ниво собственици на паметници на културата са длъжни да ги поддържат в добро състояние и да уведомяват специализираните държавни и общински органи за промени. В случай на унищожаване на недвижима културна ценност, са длъжни да я възстановят в същия вид. Общината може да издаде указания за предприемане на незабавни действия на такъв имот. Само че собствениците нямат интерес да вписавт такъв имот, а точно обратното, да го извадят, за да си спестят невъзможната бюрокрация по предприемане на мерки за поддържането на такъв имот. Стотици ценни къщи из цялата страна са в лошо състояние и извън списъците, които попадат под защитата на този закон. Програми, които да подпомагат собствениците в ремонт и реставрация липсват. Оплетена в собствените си проблеми, България така и не заложи на европейската политика и средства за възстановяване на недвижимо културно наследство. Това би помогнало не само за тези от национално значение, но и местно, защото те са част от националното. Историческите сгради ще изчезнат напълно до три години, ако не бъдат предприети сериозни мерки. Необходимо е спешно взаимодействието между всички компетентни власти.
Наред със защитата на самите сгради в България имаме и проблем с опазването на характерните архитектурни елементи, подмяната на оригинални дограми, врати, окачване на климатици по фасадите и пр. Какви стъпки могат да се предприемат в тази посока?
Има изготвени препоръки от различни експерти, но те не са гласувани и съответно не се прилагат. Там са описани подробно начините на ремонт и реставрация в съответствие с типа сграда. Има и предложения за табелките и рекламите в градската среда. Виждате, че тя е доста замърсена визуално.
Опазването на културното наследство може да го разгледаме така. Представете си, че трябва да реставрираме картина на стар майстор от Националната галерия и започваме сами да дорисуваме изчезналите елементи. Или намирате римска гробница, както сега във Варна, и я правите на маса в бар. Или решавате да сте смели и оправяте стенописите в някоя църква, от доба воля, но все пак увреждайки старинии стенопииси. Със сградите паметници е същото. Само че дори и не се опитваме да ги реставрираме, а директно ги рушим.
България се нарежда сред страните, които отделят най-малък процент за култура в Централна и Източна Европа. Ако в повечето държави процентът е между 0,8% и 1,3%, то у нас е едва 0,5% от БВП. Впечатление прави, че нито един финансов министър до момента не е пожелал това да се промени. Как биха могли да бъдат убедени?
Това е факт. Както и е факт, че бюджетът за култура у нас се увеличи наскоро малко, но все така недостатъчно. Разбира се, разходите за култура и медии е добре да достигнат поне 1% от БВП. Необходимо е осъвременяване и картографиране на творческите индустрии (държавни, частни, независими) и урегулиране на общинските и държавни институти, вдигане на заплати на хора на щат, предвиждане на ремонт и осъвременяване на материалната база, под строг надзор, а не както се случи например с Театър „София”.
Всичко е на самотек и вкупом. Разбира се, тук трябва да се мисли и как да се подпомага този сектор да развива собствена пазарна финансова независимост и да насърчава хората към съвременно потребление на култура.
Хубаво е да има баланс между институциите и независимата сцена. В момента бюджетите за проекти към Министерството на културата и Национален фонд „Култура” изправят в едни програми заедно държавни институции, независими културни органзации и творци. Отделно в цялата страна има пустеещи сгради и млада независима сцена. Ако всички те се осъвременят, подобно на други европейски градове, това би допринесло цялостно за развитието на районите. Доказано е, че културата влияе силно на икономиката на града. Без културен живот един град умира. Необходима е цялостна стратегическа визия за култура, каквато сега няма, посока и план на развитие.
Интервю на Теодора Коцева с Мартина Стефанова
