"Страхът идва в пакет със съмнението. Където има страх, има и съмнение. Именно съмнението е това, от което искате да се отървете. Страхът е добър фактор, той ви държи живи. Той ви дава адреналин, прави ви хиперфокусирани. Начинът да изкорените съмнението е чрез трупане на опит. Колкото повече приключения правя, толкова повече знам, че съм способен, толкова повече знам, че ще оцелея. Така е с успеха във всичко, във всяка кариера. Не позволявайте чуждото съмнение да ви спре. Бъдете готови да бъдете упорити в стремежа си към това, към което се стремите".
Това каза пред ФрогНюз Аш Дайкс, британски приключенец и изследовател.
Аш Дайкс пише история, като за своите 34 години постига пет официални световни рекорда и четири първи световни рекорда. Прави първият соло трекинг без подкрепа през Монголия през 2014 година, първият пешеходен преход по дължината на Мадагаскар през 2016 година, след което постига третия си официален рекорд през 2020 година, ставайки първият човек, преминал по цялото 6437-километрово протежение на най-дългата река в Азия - река Яндзъ в Китай, за 352 дни. През октомври 2024 година пък става първият човек, преминал с каяк дължината на река Копенаме от водоизточника до дълбокото море в Суринам, Южна Америка. Постига и пети рекорд - ръководи екип, който става най-бързият, изкачил най-високата планина в Суринам - Джулианатоп.
Експедициите му имаме възможност да гледаме във видеоформат, тъй като той заснема случващото се. Разговаряме с Аш Дайкс в рамките на Webit 2024 и по-конректно - първото издание на събитието за кариерно и личностно развитие Future Forum, което събра визионери и експерти от цял свят и България. Сред тях беше и Дайкс, с когото разговаряхме за страха, преодоляването му и надскачането на себе си под октомврийското слънце над София.
Ето и цялото интервю:
Буквално преди дни се върнахте от Суринам, станахте първият човек, преминал с каяк по дължината на река Копенаме от извора до морето дълбоко в Амазонка. Как бихте описали преживяното там, защо отидохте тъкмо там?
Да, върнах се буквално преди дни - затова и съм толкова отслабнал в момента. Върнах се с около 10 килограма по-лек. Отидох в Суринам, защото преди не съм бил в Южна Америка, а това е голям континент, в който винаги съм искал да отида. Щом се появи възможност да отида там и то в толкова отдалечена страна, в която никой не е бил, се възползвах веднага.
Никой не говори за Суринам, малко хора дори знаят за съществуването ѝ. Хората знаят Перу, Бразилия, Боливия, но никой не отива в Суринам. Това ме озадачи, защото Суринам е най-зелената страна на света. Там има повече дървета на квадратен километър, отколкото в която и да е друга страна на планетата. 93% от страната е покрита с джунгла. Затова за мен това беше едно от местата, където все още можеш да видиш нещо непознато, можеш да направиш нещо, което не е правено преди. Така че, когато възможността се появи, аз бях веднага готов - особено за прекосяването на река Копенаме. Именно с прекосяването ѝ постигнахме и рекорд - ние се опитахме да станем първият екип, който пътува от водоизточника на реката до морето, където се влива.
Дайкс и екипът му в Суринам
Прекосяването ѝ ни отне 37 дни и постигнахме два рекорда. Първи рекорд беше самото прекосяване, вторият - рекорд за скорост. Рекордът за скорост беше опитът да се превърнем в най-бързия екип, който изкачва най-високата планина в Суринам за най-краткото регистрирано време.
Остави ни хеликоптер, след това изчезнахме под короните на джунглата, внимавайки за змии, паяци и всякакви отровни същества - кайманите, рибите като пираня и морски вълк. Бяхме там в дивата природа. Не видяхме нито един човек в продължение на 34 дни - нито едно племе, нито един местен жител, никого.
Знаете ли - много хора поне в моята страна казват, че подобни видеоформати, в които виждаме такива приключения, са фалшиви, нагласени. В предишни Ваши пътувания се заразихте с малария, говорили сте как сте били на път да бъдете пребит много лошо на много места. Какво казвате на хората, които се съмняват дали преживяването е истинско?
Когато започнах, нямаше как да не е истинско и причината за това е много проста - нямах пари. Тогава не можех да имам помощен екип, валидна застраховка и добра евакуация - все неща, които винаги препоръчвам да имате предвид, за да сте в безопасност. Но аз не разполагах с това.
Не произлизам от сериозна финансова среда. Това се промени, когато напреднах в кариерата си, сега съм на различен етап от живота си, но в началото правех нещо, което би отблъснало много хора. Тогава не беше въпрос на победа или загуба, а въпрос на живот или смърт.
Когато направих първия си световен рекорд в Монголия (соло трекинг без екип), застраховката ми беше невалидна. Не можех да си позволя евакуация, защото тя щеше да е с хеликоптер, а не разполагах с този бюджет. Единствената ми евакуация щеше да бъде четири до шест дни по суша от моя агент, ако ме откриеше навреме. След това с Мадагаскар беше същото - много безразсъдно, много опасно, никакъв снимачен екип. Снимах се сам, така че всички кадри, които виждате от Монголия и Мадагаскар, са заснети от мен. Хората се объркват, казват: “Да, но ти се разхождаш пред камерата. Кой те снима от разстояние?”. Трябваше да тичам и да поставям статива, а след това да тичам обратно, за да снимам сам.
Всичко беше много безразсъдно, опасно. Не бих го препоръчал, но това е доказателство колко е реално. В такива момента ако допуснеш грешка, плащаш с живота си. Бил съм на ръба на това много пъти.
Дайкс в Монголия
След като залогът е този - да живееш или да умреш, защо го правите?
Мисля, че причината е в няколко неща. От малък винаги съм бил много запленен от света. Гледах документални филми по телевизията, дори такива като предаванията на Дейвид Атънбъро, и не исках да ги гледам от хола. Исках да бъда там, сред дивата природа. Исках да съм навън и да правя нещо свое. Има я тази страна.
Имаше го още и желанието да се срещна с различни хора по света. Това ми е много интересно, научавам различни традиции и култури, опитвам различни храни, обичам това.
Има го, разбира се, и елемент на съревнование. Като млад винаги съм се състезавал в различни спортове - бях боец, занимавах се с бойни изкуства. Обичам разбирането за това, че живеем един живот, че имаме едно тяло и един ум и трябва да ги използваме, трябва да изследваме какво можем да постигнем с тялото и ума си, да видим на какво сме способни.
Когато правя тези експедиции, въпреки че изглеждат много безразсъдни, аз уча много и проучвам много неща. Преди Монголия например проучвах защо последният човек, провалил се да прекоси Монголия, се е провалил. Мислех какво мога да направя по различен начин, за да съм сигурен, че ще успея. Правя много обширно проучване всеки път, търся какво мога да подобря, как мога да го подобря. След проучването, не предприемам дадена експедиция, ако не съм сигурен на 100 процента, че мога да оцелея, мога да се справя. Не отивам на тези места, знаейки, че може да умра. Разбира се, има шанс, че нещо може да се случи, но това може да се случи и тук - например да вървите на улицата и да ви блъсне автобус. Проучването обаче цели намаляване на този риск.
След като почувствам, че съм планирал експедицията до точката, която ще преживея, това изкоренява съмнението от мен. И излизам там с увереност, знаейки, че ще го направя, но също знаейки, че ще се случат лоши неща, преди да го постигна.
Преди такива експедиции, разбира се, подготвяте тялото си физически. Но как подготвяте ума си, психиката си?
Подготвям ума си, като мисля за всички най-лоши възможни неща, които могат да се случат. Така отивам там, знаейки лошите сценарии. Това помага да се подготвиш, когато ситуацията се случи. Ако отида в Мадагаскар и не знам за маларията, не знам за бандитите, не знам за отровните змии, това би било безразсъдно. А когато знам и си мисля за бандитите, си казвам: очаквай да се сблъскаш с тях. Ако в Монголия ще има вълци, очаквай да те нападнат. Ако ще има снежни виелици или пясъчни бури, очаквайте те да бъдат най-големите.
Дайкс в Мадагаскар
Когато правя това, аз се плаша, но се плаша до такава степен, че почти мога да си представя себе си в това положение, преди всъщност дори да съм там. С тази визуализация, когато наистина съм там и това се случи, си мисля, че не е толкова лошо, колкото съм си го представял. Това важи за всичко. Същото е и с това интервю - да речем, че имате идол, когото ще интервюирате. Ще сте притеснена, ще си представяте интервюто, то ще е голямо събитие за Вас. Когато действително вземете интервюто обаче, ще си кажете: “О, тя беше готина. Защо се страхувах да го направя?”.
Мисля, че за всеки е добре да си изгради представа в главата си, да се опита да си представи това, върху което се опитва да работи, да го изгради в главата си, да бъде подготвен, да има предвид всичко, което може да се обърка, но също така да управлява и да ограничава тази представа, за да не ѝ позволи да излезе извън контрол и да му попречи да го направи. Със страха е същото - трябва да бъде контролиран.
Винаги казвам, че страхът идва в пакет със съмнението. Където има страх, има и съмнение. Именно съмнението обаче е това, от което искате да се отървете. Страхът е добър фактор, той ви държи живи. Той ви дава адреналин, прави ви хиперфокусирани. Начинът да изкорените съмнението е чрез трупане на опит. Колкото повече приключения правя, толкова повече знам, че съм способен, толкова повече знам, че ще оцелея. Колкото повече интервюта правите, толкова повече знаете, че можете да говорите с големи холивудски звезди.
При всеки е така - колкото повече опит трупа, толкова повече спира да се притеснява, защото се е отървал от съмнението. Това е начинът, по който се подготвям психически тези експедиции.
Това ли е формулата на успеха - да се отървем от съмненията и да позволим на страха да ни помогне в това да си представим как можем да се справим още и още по-добре?
Да, напълно - така е с успеха във всичко, във всяка кариера. Погледнете астронавтите, собствениците на бизнес или пък хората, които професионално се занимават със змии, отглеждат ги, грижат се за тях. За нас боравенето със змии изглежда опасно, безразсъдно, ако ви ухапе - сте мъртъв. А те казват: "Да, но аз съм се справял със толкова много змии, знам движенията, знам какво да правя, знам къде да докосна змията, къде да не я докосвам". Същото е и с астронавтите - те не излизат директно в космоса. Това са години и години на обучение, за да се стигне дотам, че да нямат никакви съмнения, защото знаят точно какво правят. Така е във всяка сфера.
По дължината на река Яндзъ
Какъв съвет бихте дали на някого, който иска да успее, да се впусне в приключение, да надскочи себе си във всякакво отношение?
Бих казал - бъдете устойчиви на всички трудности, с които ще се сблъскате. Ще имате скептици. Ще имате негативизъм около себе си. Важно е да разберете, че няма значение дали някой вижда конкретното нещо за вас. Важно е да го видите за себе си и да не позволявате нищо да ви спре.
По време на цялата ми кариера досега имаше хора, които казваха, че е невъзможно - при всяко една пътуване, което съм направил. Имаше съмнения дори у местните жители, казваха, че не осъществимо, че съм глупав, че други са се опитвали да го направят, но са се провалили. Ако ги слушах, нямаше да съм там, където съм днес.
Реших да пренебрегна чуждите съмнения. Ако ги бях слушал, може би щях да уча още по-добре и да работя още по-усърдно. И все пак - не позволявайте чуждото съмнение да ви спре. Бъдете готови да бъдете упорити в стремежа си към това, към което се стремите.
Снимки: ashdykes.com
Интервю на Илияна Маринкова
