"Раждането на читалищата е продиктувано от една насъщна необходимост за събуждане на народа. Причината е, че събуждането на народа може да стане само по пътя на образованието и културата. Двете са съчетани в институцията на читалището още от края на Турското робство. И потвърждение на това може да се намери в книгите на редица наши възрожденци - оттам е тръгнал и Захарий Стоянов, и още много други".
Това каза пред ФрогНюз писателят и журналист Йото Пацов във връзка с Деня на народните будители.
Вижте и цялото интервю:
Г-н Пацов, в забързания свят, в който живеем, имаме ли нужда от съвременни будители и кои са те според Вас?
Всеки народ има нужда от своите будители. Аз съм убеден в това, че светът е сбор от народи, всеки от които трябва да пази своята идентичност свята, защото само различните могат да правят нещо общо. Различни, но не антагонистични. Така че българите в това отношение сме научени прекрасно - как да се справяме със собствените си проблеми и как да надвиваме, как да надделяваме над обстоятелствата, които се опитват векове наред да ни стъпчат в калта на историята.
Ще ви дам само един пример, който е особено подходящ - читалищата. Раждането на читалищата е продиктувано от една насъщна необходимост за събуждане на народа. Защото събуждането на народа може да стане само по пътя на образованието и културата. Двете са съчетани в институцията на читалището още от края на Турското робство. И потвърждение на това може да се намери в книгите на редица наши възрожденци - оттам е тръгнал и Захарий Стоянов, и още много други.
Защо ни е нужен такъв тип празник и каква стойност добавя той към нашата културна идентичност?
Този празник ни обозначава много ясно и ярко, маркира и нашето място в световната история. Българинът не страда от липса на патриотизъм, но силно страда от ясно разбиране за своята роля в световната история. Ние така и не можахме да формулираме ясно, за младите, пък и за всички, това, че именно българи са автори на идеята за обединена Европа. Че самият факт, че българи се изправят срещу многовековната триезична ерес, която без никакво религиозно основание е твърдяла, че Бог може да бъде хвален само на 3 езика. В тази война, която подемат Светите братя Кирил и Методий, последвани от своите ученици, се ражда и тази велика демократична идея, която е истинското начало на религиозното възраждане. И тази идея приобщава към цивилизацията на християнския свят огромни маси народи, половината земно кълбо. И огромни територии - в Европа, Азия, и на всички други континенти.
Това някак си остава пренебрегнато, традиционно се пренебрегва от страна на нашите зложелатели, и ние като че ли се съгласяваме с тях. Имаме и редица други постижения и основания да смятаме, че ние живеем в съсредоточието на човешката история. Елементарно е да говорим за Варненския некропол, за Провадийската солница, за който и да било от тези градове, съществували през тракийско и римско време по нашите земи, та и до ден днешен. Не се говори за това, че ние именно сме посяли най-светлите въжделения на народите чрез християнската вяра по цялата земя. По цялата Евразия поне. В нашите исторически учебници въобще не се споменава за ролята на Св. Киприян, на Св. Григорий Цамблак и т.н. за християнизирането на огромните маси народи, които днес обитават Русия, Украйна и кои ли още не от Атлантическия до Тихия океан, от северните морета до Средна Азия. Струва ми се, че много дължим не толкова на предците си, не толкова на творците, не толкова на будителите, колкото на съвременниците си, които все още нямат достъп, достатъчно ярък и убедителен до тези сведения, които пораждат законна гордост у тях.
Кой е Вашият личен будител?
Много се безпокоя от това да назова само една личност, тъй като те са много. От най-близките до мен ми се ще да спомена Трифон Кунев, един изключителен поет, приятел на Яворов и редица други наши писатели и поети от началото на миналия век. Един български офицер, учител, журналист, публицист, един човек, останал в историята не само като изключително дарование, не само като автор на политически фейлетони от всички времена от първата половина на миналия век, но и като един непримирим бунтар, който започва с борба срещу превратаджиите на 9 юни, 1923 г., и свършва като борец срещу деспотите от началния период на социализма в България. Бил е в затвора по време на всички режими, и никога, пред никого не е склонявал глава. Разказвам така подробно за него, защото ми е близък на сърцето. Той е и мой роднина, мой прадядо. И затова се гордея особено с него.
Разбира се, бих могъл да спомена и уникални личности, с които в процеса на работата си в редакциите, съм се натъквал, запознавал съм се с тяхното дело. Един от тях е Стефан Мазаков, офицер от българското опълчение, който във войнишкия си бележник е записал, че "историята е гласът на мъртвите, който поучава живите". Много, много са тези хора. Важно е да се взираме в предците си, в хората, които са ни завещали тази страна, които са формулирали границите на нашата нравственост, които са формулирали целите на нашето бъдеще. Това е най-същественото.
Честването на Деня на народните будители е забранено от комунистическия режим през 1945 г. и не се отбелязва в продължение на повече от четири десетилетия, до рухването му в края на 1989 г. Какви са мащабите на духовната нищета, които тоталитарният режим нанесе на обществото ни?
Мащабите на духовната нищета могат да бъдат обсъждани от специалистите и това е тяхната работа в крайна сметка. Но аз искам да обърна внимание, че на този ден ми е особено болно, защото се сещам за това, че в началото на социализма, още в края на 40-те години на миналия век, когато съм се раждал и аз, бива извършено едно чудовищно престъпление по отношение на България, на нейната история, на нейния национален идеал. Това е откъсването на Македония и промяната на съзнанието на българите, които съставляват тази страна и до днес, но вече за сравнение превърнати в ренегати, от един акт, в дъното на който стои т.нар. пролетарски интернационализъм на Комунистическия интернационал, в който ние имаме ярки представители. За голямо съжаление, това е една от най-позорните страници в историята на България, и аз нямам прошка за тези, които извършиха това предателство.
Не са ли най-големите будители нашите баби? Те първи ни разказват приказки, легенди, поучителни истории и ни дават нравствени наставления за живота.
Говорим за нашите баби и нашите дядовци. Разбира се, че е така. Аз никога няма да забравя как на националните празници моят тъст Ганчо Хубчев от Русе качваше на раменете си моя син - Христо Пацов - и отиваше в центъра на града, където се събираха приятели, и когато се вливаше в потока на манифестиращите хора, той даваше знак и синът вдъхновено пееше "Тих бял Дунав". Дори само това е достатъчна илюстрация според мен за това, че тези неща се учеха вкъщи, че човек излизаше на улицата, като знаеше вече и "Аз съм българче", и "Тих бял Дунав" и пр. Т.е. говорим за онези неща, които съставляват личността ни, те идват точно от бабите и дядовците ни.
Какво ще пожелаете за празника на нашите читатели?
На първо място, бих им пожелал да не забравят, че са българи. Един човек има стойност само тогава, когато помни кой е и откъде е. Когато почита корените си и когато се стреми към Светлината. Всяко едно дърво, което виждаме около нас, може да бъде пример за това как трябва да се живее - от недрата към висините. От недрата на националното към висините на общото ни светло бъдеще, в което аз не преставам да вярвам въпреки всичко.
Интервю на Георги Камарашев
