Присъствието на актьори и хора свързани с театъра и киното в големите телевизии не е просто доминиращо, вече е потискащо. Те са предпочитани гости, които в 90% от времето на участие се саморекламират или разказват лични, домашни истории, семейни истории. Напоследък – например на 2 ноември, събота, при Георги Любенов в БНТ Калин Сърменов, шеф на Сатиричния театър, а след него Николай Урумов и Михаил Билалов, тези представители на Мелпомена и киното се заеха и с политически анализи, изводи, послания и твърдения от последна инстанция.
Да не говорим за шефа на гилдията Христо Мутафчиев, който отдавна звучи повече като партиен агитатор, отколкото като човек на изкуството.
Не ме интересуват политическите им любови и зависимости, но откритата подкрепа за агресията на Путин срещу Украйна ме учудва. Не правя сравнение с позициите на техни колеги като Шон Пен, Джордж Клуни, Ален Делон, който приживе заявяваше, че ако е по-млад ще отиде на фронта да защитава Украйна, Куентин Тарантино и много други, но признавам, че съм изненадан… А и защо да не сравняваме?
Но не затова ми е думата днес.
Кратка аритметика на участието на театрали и кинодейци показва съотношение на телевизионни участия 10:1 спрямо представители на други професии. Втори по присъствие са „звезди“ от шоута и реалити формати, излъчващи в публичното пространство оскъден откъм интелект сексуално-психо-социален тюрлюгювеч.
Не знам, защо е така и защо актьорската – предимно столичната – гилдия е тотално предпочитана. Да са най-умните – едва ли. Да са най-красивите – нямаме база за сравнение. Да са доказали благотворно влияние върху обществото – по какви критерии да преценим, като няма такива?
Слуховете изтъкват принадлежност към определени влиятелни кръгове, откровено наричани „мафиотски“, които включват определени продуценти, групи на политическо влияние, финансови интереси и зависимости. Провинцията почти отсъства, освен ако постоянните присъстващи „звезди“ не изброяват градовете извън София, където ще имат представления или нещо от този род.
А стане ли дума за поредния тв сериал – настъпва истинско нашествие от гениални, талантливи, неповторими, неотразими, народни любимци, живи класици и невероятни актьори, продуценти, чат-пат сценаристи. И всички са забелязали – все едни и същи лица са. Превземането на Константинопол от османските войски сигурно е било по-лесно, отколкото външен човек да пробие в подобни продукции.
Известно е, че самооценката и самоиронията са плод на интелекта и възпитанието, но те масово отсъстват в интервютата.
Джак Никълсън е носител на три „Оскар“-а, но бива буквално разкъсван от критики за слаби роли. Самият той казва: Нямам никакво намерение да се правя на друг, а не на негодяй, какъвто съм цял живот. И още: Можеш да ме нараниш с истина, но никога не ме хвали или съжалявай с лъжи.
От нашите театрали непрекъснато научаваме какво им е казал този или онзи велик и превелик преподавател в първия ден, когато са се оказали в академията. Какво е казал през втория семестър, на първата репетиция и т.н. Хора, тези които цитирате, са ви преподали урок, който не сте разбрали: Да бъдете такива, каквито сте, а не каквито си представяте, че сте. Има разлика.
Нека си представим за момент, какво ли казват и на какво учат младите хора известните ни историци, медици, музиканти, философи, филолози - безценни неща, повярвайте. Тези уроци се реализират в живота, според таланта и моженето на всеки, а не се разнасят из медиите като етикет за умност, но по презумпция.
Странно и твърде съмнително всички пиеси и филми да са супер и хитови, всички, които участват в тях да са гениални и много готини и два пъти в годината да получават N брой награди.
Разбира се има изключения като Александър Морфов, Теди Москов, Явор Гърдев, Христо Шопов и още неколцина, които с редките си, но ярки изяви, спасяват положението. Временно, докато отново нахлуе мътния поток.
Но думата ми е за другите. За забравените или нежеланите. За онези, които остават извън вниманието на телевизиите-кашалоти, които се хранят с дълбоководния планктон на полуграмотната част от публиката.
Къде са представителите на Консерваторията, на Художествената академия, на 23-те училища по изкуствата? Къде са архитектите ни, новите притежатели на цигулките „Страдивариус" и „Гуарнери дел Джезу" – научиха ли българите въобще нещо за тях, освен ако са попаднали на „щедро“ отделените 20 секунди в новините? Къде са младите ни поети, художници, момчетата и момичетата от единственото училище по каменообработване в Кунино? Математиците ни са показвани само, когато се връщат с медали от някоя точка на света, но какво мислят те за живота в България, защо 80% от тях са стегнали багажа за заминаване в чужбина?
Няма ги строителите, финансистите, IT-експертите? Къде са медиците, тези хора отдадени на може би най-великата професия. Няма ги юристите, книгоиздателите, спортистите – освен в периоди на олимпиади и турнири. Какво мислят те за патриотизма, за политиката, за войната на Русия срещу Украйна, войната в Близкия изток, за честността на изборите, за съдебната система, за корупцията, за справедливостта, (не)възможностите да се гради кариера в България, за наркотиците, нощните клубове, престъпността, неграмотността, културата, историята и белите петна в нея и пр. Няма отговор.
Тези хора отсъстват, сякаш не съществуват.
Има ги. И в много отношения са по-ценни от някои актьори за това да я има България и шансовете ни за бъдещето. Тяхното присъствие, работа и постижения правят възможни и театъра, и киното.
Ще има възмутени: Този на какъв се прави, че дава оценки. Не, не са оценки, а мнение. И ползвам правото си на зрител. Зрителят е като избирател, който е гласувал и има право на мнение. Дори критично.
Сещам се за думите на един актьор, който със сигурност е знаел много за занаята. Марлон Брандо казва: Ако нещо наистина е вредно за стомаха, това е актьор, който си разказва живота по телевизията.
Огнян Стефанов
