“Много е трудно да се намерят данни за кражбата на вода, защото тя често не се декларира, а и е трудно да се установи какъв е точният ѝ мащаб на фона на огромните й загуби. Често тези загуби могат да служат като претекст за укриване на значителни количества вода, включително от индустрии и дори водноелектрически централи”.
“Водният режим е следствие, а не причина. Интересно е, че по документи нашата държава изглежда изрядна — имаме всичко от стратегии до проекти. Проблемът обаче се появява на ниво практическо изпълнение, където процесът често се разпада, а разпределението на отговорностите остава неясно”.
Това каза за ФрогНюз проф. Емил Гачев от Института за изследване на климата.
Вижте цялото интервю:
Проф. Гачев, какъв е водният ресус на България?
Тук е много важно да направим разграничение между общ воден ресурс за страната и воден ресурс, който е за територията на страната. В общия ресурс са включени транзитните води на река Дунав, които влизат в територията на България, докато водният ресурс, който е за територията на страната, е този, който всъщност представлява пълноценния воден ресурс на България. Тоест, това е всичко, което може да се ползва за всички предназначения, включително питейни.
От тази гледна точка средното годишно потребление на вода е между 10 и 30 кубични метра, като средната стойност на този ресурс е около 15-16 милиарда кубични метра. Когато говорим за река Дунав и транзитните води, се добавят още около 70-75 кубични километра, което е доста повече. Това е 4-5 пъти повече от общия воден ресурс, който България ползва. Реално погледнато, въпреки че този ресурс върху територията на страната не включва транзитните води, средната годишна стойност на водния ресурс, включително с тях, превишава три до четири пъти това, което страната ни използва като цяло.
Какъв според Вас е коренът на проблема с безводието в България – ниските валежи, лошото управление на водните ресурси или нещо друго?
Вода има, но тя не е разпределена равномерно в пространството и времето. Именно оттам идват водните дефицити. Имаме есенно-зимен и пролетен период, в който се формира по-голямата част от водните ресурси. Има и летно-есенен период, който е с малко по-малко количество вода, и в края на този период на някои места се формират водни дефицити.
Там, където се намират нашите високи планини – Рила, Пирин, Родопите, Стара планина и други – се формира значителна част от водните ресурси, тъй като валежите там са по-големи и изпаренията са по-малко. Докато в ниските равнинни райони на Северна, Североизточна и Югоизточна България водните ресурси са по-ограничени заради по-неблагоприятните климатични условия. Оттам идва проблемът – недостигът на вода е резултат от неефективното разпределение при подаването на водата.
Какви мерки трябва да се вземат, така че да не се стига до там в 21 век да има воден режим в някои места в България ?
За да се осигури равномерно разпределение на водните ресурси и да се избегнат водни режими в България през XXI век, е необходима цялостна стратегия с фокус върху инфраструктурата, управлението на водните запаси и ефективното им разпределение. Ето някои конкретни мерки, които биха могли да помогнат:
Подобряване на водопреносната мрежа – Един от основните проблеми, който води до огромни загуби на вода, е остарялата водопреносна инфраструктура. България е на водещо място в Европейския съюз по загуби на вода – над 50% от водата се губи в мрежата. Необходими са значителни инвестиции за обновяване на водопроводните системи, а това изисква държавна подкрепа и организирани усилия, тъй като местните власти нямат финансовите ресурси да осъществят такива мащабни проекти сами.
По - ефективно управление на язовирите – Държавата може да разработи политики за целево разпределение на водата в язовирите. Това включва изчисляване и запазване на определен обем вода в края на пролетта, който да се съхранява за летния сезон. По този начин ще се избегне рискът язовирите да се изчерпят в началото на лятото, което впоследствие води до водни режими в края на сезона.
Регионални и специфични решения – Всеки регион има своите специфични нужди и решения. За някои места може да е подходящо изграждането на нови язовири, които да осигуряват допълнителни запаси от вода, докато за други – подобряване на водопреносната мрежа. В райони с високи загуби е важно да се инвестира в модернизация на мрежата, а в други райони може да е необходимо въвеждане на по-прецизни механизми за разпределение на водата.
Инвестиции в нови водоизточници – В райони с постоянен недостиг на вода трябва да се търсят нови водоизточници и да се изграждат допълнителни съоръжения, които да поддържат водния ресурс в критични периоди.
Прозрачност и контрол върху използването на водата – Необходимо е въвеждането на мониторинг на всички водни източници, за да се следи тяхното състояние и да се прави прогноза за потреблението. Държавата може да въведе контрол върху използването на водата за индустриални и селскостопански нужди, за да гарантира, че потреблението е устойчиво. Тези мерки, реализирани с дългосрочна перспектива, биха могли значително да подобрят управлението на водните ресурси и да осигурят стабилно водоснабдяване във всички региони на България.
Често се говори за нерегламентирано отклоняване и злоупотреби с вода. Какви са мащабите на проблема с т.нар. „кражби на вода“ и кои сектори са най-уязвими?
Много е трудно да се намерят данни за кражбата на вода, защото тя често не се декларира, а и е трудно да се установи какъв е точният ѝ мащаб на фона на огромните загуби на вода. Често загубите могат да служат като претекст за укриване на значителни количества вода, включително от индустрии и дори водноелектрически централи. Пример за това е язовир „Студена“, който през 2019 година се оказа празен. Тогава се разбра, че за промишлените нужди на Перник е използвано голямо количество вода, като се разчитало на валежи за повторно напълване на язовира — но те не се случиха. Важно е да се отбележи, че язовир „Студена“ се захранва от богати на вода потоци във Витоша.
Кражбата на вода е най-често срещана в малките населени места, където контролът е по-слаб. Практика е това да се случва дори за домакински цели, особено в домакинства, които от години разчитат на вода за отглеждане на земеделски култури. Склонен съм да оправдая някои от тези хора, защото заради водния режим на много места те не могат да поливат зеленчуковите си градини. В тези случаи, когато няма друга алтернатива, хората се чувстват принудени да прибягват до такава практика.
Много граждани вярват, че ВЕЦ-овете влияят негативно на водоснабдяването и екосистемите в България. До каква степен тези обекти влошават ситуацията с водните ресурси в страната?
Въпросът е кои ВЕЦ-ове са наистина полезни, защото големите имат благоприятно въздействие, тъй като съдържат значителни водни обеми и помагат за тяхното преразпределение. Малките ВЕЦ-ове обаче, които се строят почти навсякъде и произвеждат минимално количество енергия, нанасят сериозни екологични щети. Например, с изграждането на ВЕЦ-ове по река Искър, екологичната ситуация значително се влоши.
Малките водохранилища задържат застояла вода, натрупват отпадъци, въдят се комари и като цяло ползата от тях е минимална. Според мен би било по-добре държавата да разчита на ограничен брой големи ВЕЦ-ове, които могат ефективно да решат проблема, вместо на множество малки, чието въздействие е слабо, а екологичната им цена — висока.
Кой носи отговорност за все по-честите водни режими в някои части на България и какви конкретни мерки могат да бъдат взети за справяне с безводието в дългосрочен план?
Водният режим е следствие, а не причина. Интересно е, че по документи нашата държава изглежда изрядна — имаме всичко от стратегии до проекти. Проблемът обаче се появява на ниво практическо изпълнение, където процесът често се разпада, а разпределението на отговорностите остава неясно. Пример за това е трагедията в село Бисер, където дълго време се търсеше кой всъщност притежава язовира. Не може язовирът да няма ясен собственик — трябва да има конкретен отговорен адресат, човек или институция, която носи отговорност. Често обаче се оказва, че никой не може да бъде намерен и привлечен към отговорност. При такава неяснота няма как да очакваме ефективна система за управление на водните ресурси.
От законодателна гледна точка е важно да бъде ясно разписано кой за какво отговаря. Отговорността би трябвало да започва отгоре — Министерството на околната среда и водите (МОСВ), Министерството на регионалното развитие и благоустройството, и да преминава надолу през подчинените институции. В момента обаче нещата са очевидно неуредени, след като собственикът на един язовир може да се издирва месеци наред. Предстои приемането на нов Закон за ВиК, в който се предвижда да бъдат заложени и санкции за кражби на вода.
Има ли политическа воля и достатъчно контрол върху дейностите, свързани с водоснабдяването и хидроинфраструктурата, за да се спрат злоупотребите с водни ресурси?
Политическата воля трябва да дойде не само от политиците, а преди всичко от самите хора. Те трябва да са мотивирани и да упражняват натиск, за да се постигнат промени. Проблемите трябва да станат лично значими за хората, така че когато възникне ситуация, която засяга правата им, да реагират с гражданско недоволство. Пример за това е замърсяването с арсен във водата в Монтанско. Причината за проблема е в инфраструктурата на водопреносната мрежа, изградена с подкрепата на местните власти. В отговор имаше протест с искане за чиста вода, но на него се събраха едва няколко десетки души.
Самият факт, че не излезе поне половината град, за да протестира, показва колко слабо е гражданското съзнание по този въпрос. Обществото е ядрото, което трябва да събуди и тласне политическата воля, така че тя да наложи контрол. Дори и да има политик, който иска да направи промяна, той може да се страхува от последиците, ако засегне определени интереси. Но при надигането на мощна обществена вълна от недоволство, никой не би се осмелил да упражни натиск върху този политик. В една демократична държава това е начинът, по който промените могат да се случат.
Вие споменахте евентуален натиск. Можем ли да говорим за „водна мафия?
Както във всяка друга сфера на икономиката, така и тук има, защо водата да е изключение?
С какви практики може да бъде повишена прозрачността в управлението на водите у нас и какво биха могли да направят гражданите, за да помогнат в предотвратяване на водната криза?
По отношение на прозрачността, може би тук е мястото държавата да регулира начина, по който се съобщава състоянието на язовирите – да се създаде портал, в който да се вижда колко вода има във всеки язовир и кой отговаря за него, и това да бъде публично достъпна информация. Една от причините за безводието у нас е лошото отношение към горите и обезлесяването. То води до недостиг на вода. Тук всички, включително държавата, трябва да работят по целенасочена стратегия за възстановяване на горите.
Това е от съществено значение и е много сериозен проблем. Призовавам за инициатива, която да започне на обществено ниво и след това да стане национална стратегия. Необходими са строги санкции срещу незаконната сеч, особено що се отнася до високопродуктивни гори, защото обикновено жертва са дървета, които са расли с десетилетия. Трябва да се осъзнае стойността на тези гори и да не се посяга на тях, както и да се разбере, че започнем ли сега възстановяването им, ще отнеме десетилетия, но след това ще разполагаме с важен ресурс, когато засушаванията и проливните дъждове ще зачестят и водата ще ни е жизненоважна.
Интервю на Бояна Маркова
