“Изгубили сме базисна човещина. Пътят към ксенофобията не е много дълъг оттук насетне. Облечени в популизма, повечето държави вече са вдигнали ръце от проблема с мигрантите".
“Всичко минава под знака на това, че те са орки, което е вярно. Голяма част от тях наистина са такива, но точно в това е смисълът на държавната политика, да отсее кои хора наистина имат нужда от помощ и да им се помага. Ние сме по-богати, по-спокойни. Знаете за един случай от миналия месец. 20 дечица без майки и бащи, които ние нямаше къде да настаним. Това е факт, който мен ме притеснява".
"Това се повтаря в историята. Богатите се страхуват бедните да не им вземат богатството. Това са естествени страхове, разбира се. Но говорим за хора наистина в нужда, без дом, бягащи от война и трагедия. Все пак трябва да сме на първо място човеци, след това всичко останало”.
Това каза за ФрогНюз режисьорът Милко Лазаров. С него се срещаме по време на 38-ото издание "Киномания" в зала 1 на НДК. Неговият филм "Стадото" откри фестивала.
Това е филм за различния човек и отношението на обществото към него. И макар и филм метафора, който ни пренася в едно мета пространство, в него се загатва и темата за мигрантите, защото тя вълнува режисьора, както вече разбрахме.
“Стадото” е филм приказка за едно момиче с крила, което обществото се опитва да притисне и убие. Това по-скоро е метафора на отношението към различните. Различните хора, които носят на плещите си развитието на цялото човечество. Стадото, което се чувства уютно в своята еднаквост и се държи с тях малко по-агресивно, ксенофобски.
Това е разказ за Али и дъщеря му Тарика, които живеят мирно, но изолирано от общността си в българско село. Тарика е започнала да развива „крила на пеперуда“ – костно заболяване, което е наследила от майка си и което дълго време е будило суеверия в селото. Али е готов да направи всичко за дъщеря си, за да я защити, когато нетърпимостта на малкото им населено място се превръща в заплаха.
Конкретен момент, в който се ражда тази история няма, разказва режисьорът на филма.
“Имах визия за едно дете с истински крила, които крие под дрехите си. Историята е много подобна, оттам някак си тръгна всичко. В един момент ми се стори много сложно, не успях да го оправдая и лека полека се превърна в слух, че има криле това дете. Такива са ми спомените за съвсем в началото, когато още и жанрово не го виждах този филм. Драматургично знаех горе-долу как ще протекат нещата, но нито жанрово, нито визуално имах представа. Това беше преди 5-6 години. Бяхме в една пустиня в Израел, там прожектираха филма “Ага” на открито.”
Лазаров обясни, че не просто темата за различните го вълнува, интересува го темата за индивидуалистите като цяло.
“Интересуват ме и хора, които имат нужда да са различни - чешити, хора, които дори и и да искат, а те искат повечето от тях, трудно се вписват в социалните, битовите, дори духовните общи действия на по-голям кръг хора”.
Мястото и времето, в което се развива действието във филмът “Стадото” не стават съвсем ясни. Това е характерен похват за Милко Лазаров. Той твърди, че по този начин се освобождава от обвързаности с теми, които трябва или да преодоляваш или да обясняваш.
“Аз не преобличам много персонажите, стоят като еднакви във филма. Това създава едно усещане за тъпчене. Снимам с по-дълги кадри, с по-художествени композиции, с по-малко диалог. Така се натрупва един друг вид разказ, това ми идва най-отръки да го правя - простичко, тихичко, ясничко. Такъв е и целият ни екип, ние и в живота сме си такива”.
Въпреки че във филма не се разбира ясно точно в кое време и на кое място се развива действието, се забелязва препратка към съвремието. Виждаме я в лицето на знамето на Европейския съюз в една от сцените. През цялото време също така се носи усещането, че се преплитат няколко теми. Тези с мигрантите, военните, чумата и умъртвяването на животните.
“Аз дори и драматургията си я представям като интуитивно движение, нищо не е конкретно, а е на принципа на интуицията. Тук интуитивното е, че аз си представях, че има мета зараза сред животните, в душите, това е един вид метафора. Зараза, която накрая стига до апокалиптична развръзка, която може да се погледне и положително. В един от разговорите й с баща й, Тарика му казва, че един ден, тя на един дъх ще поеме хората и ще ги отнесе някъде на по-хубаво място, ще ги спаси. Те може и да не умират накрая, а тя да ги спасява по някакъв начин. Някаои казват, че ги превръща в пеперуди, има най-различни трактовки. Реално хората накрая изчезват, отиват в някаква дупка и това е развръзката на тази зараза. Дотук се стига, спуска се завесата”.
“Във филма съм се опитал да избягам от конкретна религия, затова смесвам църква с джамия. Щеше ми се да говорим за мета Бог - природата, нещо, което е невидимо, съдбовното, не е конкретен Бог. Това ми беше намерението, но трудно се жонглира с такива неща и може би не е много добре изведено, но това е намерението.
Световната премиера на лентата се състоя през октомври в Лондон, където филмът е приет повече политически, отколкото като приказка. Милков споделя, че все още няма представа как се възприема той в България и по-скоро трябва да мине някакво време.
“Прави впечатление обаче, че на хората тук филмът им действа по-емоционално”, споделя той.
Във връзка с това, което се случва с културата ни и събитията с постановката на Малкович в Народния театър Милко Лазаров каза.
“Беше много грозно. Не съм сигурен дали хора от различни културни траектории непременно трябва да се обединяват и да живеят заедно. Нямам против определението различните, напротив, даже се радвам, че хората сме различни, защото така можем да се обогатим. Ние малоценно гледаме на нас като на един народ, който има някакъв номинал. Ние сме невъзпитани примерно, или ние сме умни. Ние сме всеки един от нас и сме различни. Тези хора ги използват за политически цели срещу дребни възвръщания на завяхналата им политическа стойност. Те не могат да си дадат сметка за това, макар че съм сигурен, че сред тях има и готини хора. Тях винаги ги използват по същия начин, така беше и сега. Не сме длъжни да се харесваме, трябва да има някаква толерантност и линии, които не бива да пресичаме. В този случай те бяха пресечени. Това дава сигнали, че се къса някаква тъкан, нещо не е наред”, споделя режисьорът.
Продуцент на “Стадото” е Веселка Кирякова, която работи от години с Милко Лазаров и участва във всяка една стъпка от създаването на филма.
“Милко Лазаров е режисьор, при който естествения ритъм на правене на филми отнема поне 5 години. Този го финансирахме доста бързо, но COVID ни възпрепятства и така създаването му ни отне 6 години.
“Филмът стана доста актуален, звънят ми хора и казват "Вие да не сте си платили на хората пред Народния театър, че да ви гледат филма”, казва с лека усмивка продуцентката.
В ролята на Тарика ще видим Весела Вълчева. В ролята на нейния баща Али влиза Захари Бахаров. Редом с тях на екран са Иван Савов, Иван Бърнев, Валерия Върбанова.
“Това са страхотни професионалисти, едни от най-добрите актьори, които имаме. Весела Вълчева, въпреки, че е дете, никога не е участвала във филм. Това е може би нейната първа и последна изява във филм. Тя не отстъпваше по нито един начин на екранните си партньори. Учи оперно пеене и не възнамерява да се занимава с кино като цяло”, сподели Кирякова.
Филмът е заснет за 30 снимачни дни край Луковид, Карлуково.
“Основната локация, двете къщи, които виждате, ги построихме до Карлуково, много близо до пещера Проходна. Момчетата от сценографския екип в лицето на Ивайло Петров се справиха в рамките на три седмици. Имахме голяма подкрепа и от местните хора, за което им благодарим. Андриан Иванов - Ачо, ни подкрепяше през цялото време като местен човек, без тях също нямаше как да се справим.”, казва продуцентът.
“Всичко мина много леко като цяло, целият снимачен процес, екипът беше страхотен.”, допълни Кирякова.
“Стадото" ще бъде разпространен и в Люксембург и така ще се превърне в първия български филм, който ще влезе в програмите на люксембургските кина.
Премиерата на филма в българските кина ще се състои на 21 февруари другата година.
Констанца Илиева
