Зависимият е предразположен към робство или направо е роб. Българският Конрад Аденауер никога няма да има повече от един мандат. Мълчи народа! Глухо и страшно гърмят окови…Но не може всички да мълчим! Това казва големият писател, поет, литературен критик и издател Марин Георгиев, автор на "Третият разстрел" за Вапцаров, ,,Камъчета под езика", "Заговорът на мъртвите". ,,Записки на слугата" и др.
- Г-н Георгиев, след "Третият разстрел" за Вапцаров издадохте книга- разказ за "Междинното време". На какво се базира фактологията в нея?
- Това ,,Междинно време” дойде от бележката на Тони Николов на задната корица. А дали е само междинно или постоянното българско, а аз мисля – човешко време, защото колкото и да се мени средата, в която е, в същността си човекът е константна величина, ламтежите му са едни и същи, както и греховете, и илюзиите, и жестокостта му. Така нареченото безсмъртие се крепи на художественото им изразяване.
Колкото до фактологията, тя се засища от личните ми преживявания, наблюдения и опит. Ако и от тях постигнеш въздействие,равнозначно на художествената измислица, значи си успял. За ,,Отворена книга” (2011), в която е събрана прозата ми от 1981 до 1990, един от грамотните ми читатели, ми каза: документална достоверност със средствата на художествената литература.
Но аз имам и други подобни неудобни книги: ,,Събуди ме дядо”, която до 1990 не бе публикувана в цялост, а съкратена – в сп. ,,Съвременник” с тогавашния и сегашния, а и сигурен съм – до живот, главен редактор Владимир Зарев; ,,Записки на слугата” (1991), ,,Крах на митологията” (1994), ,,Звезден пратеник – Николай Кънчев и българската поезия” (2016) и сега ,,Заговорът на мъртвите”. За повечето от тях похвалите са в разговор насаме или лична кореспонденция, а публично премълчавани. Единствено ,,Камъчета под езика" (2023) получи седем рецензии.
Цивилизованият свят дава мило за драго да съхрани историята – си. Ние – да я потулим. Сякаш като прикрием недостатъците ставаме по-съвършени. Там затова има развитие. Показват истинския безмилостен лик на живота. Ние подготвяме романтици.
- Потулването, личното скътаване идват от предишната 45 годишна дресировка, която държи влага и досега на писателите: това е неудобно, това не бива да се казва. И не смееш да отпуснеш душата си. Като Софроний, П. Р. Славейков, Иван Вазов, Пенчо П. Славейков, Захари Стоянов, Добри Ганчев, Петър Манджуков… Това са вътрешно свободни хора! Половината от тях свободни във времена, определяни като несвободни. А ние, във време, обявено за свободно, внедрихме навиците си, култивирани в несвободата и то пак стана предишното. За Константин Павлов, Емилиян Станев, Тончо Жечев, Вера Мутафчиева, Ивайло Петров имам своя преценка. В книгата те са показани в друга светлина. Като читател откровено се запитах: каква е целта на това разкриване?
- Аз нямам никаква друга цел освен достоверност, показване на скритото, дори да е неудобно, защото това са човекът и животът; то има и
отрезвително-педагогическа цел: да си готов за изпитанията, които предстоят и да нямаш илюзии. Част от тази книга се съдържаше в ,,Записки на слугата” и още тогава бяха видими и моята философия, и моята поетика, ако мога така да се изразя. Те са същите и тук, само дето се увеличават персонажите, които ги илюстрират. Затова ще Ви отговоря чрез част от мненията на читатели от разни години, но за едно и също.
Петър АЛИПИЕВ, поет, за ,,Записки на слугата”: ,,Страх ме е от селската ти наблюдателност, от езика ти, от преценките ти, от присъдите ти. Това го имаше само шопа, но ето че и равнинеца не се даде, надмина го. Книгата ти е уникална. Леко само напомня задочните репортажи на Георги Марков, но с това преимущество, че не е публицистична и преднамерено озлобена. И двамата сте свидетели на едно жалко и нищожно време, но къде твоята наблюдателност, де твоят език, изумителен в подробностите, с привкус на дърворезба, породил неповторими наблюдения над човешките души, къде - неговия. Докато той е съдник, ти си наблюдател, уж наивен, а
в същност си свещената нравствена мяра за нещата. Някои от героите ти смятат сигурно, че се занимаваш с тях, за да ги заклеймиш. Не е тъй! Теб те интересуват потайните доби на властта, лостовете, които я движат, цинизмът на тази власт, винтовете, пружинките и колелцата ѝ, които, нарамили своя кръст (и те го имат), скърцат и се въртят в своя омагьосан кръг, наречен плодовете на революцията. Нищо, че ядат бифтеци и се правят на духовни. Това са те - червейчетата на една зловеща империя, с огромни, ненаситни усти, дето потъват пари, достойнства, невинни хорица, морал, все заради тази проклета власт.”
Георги МИШЕВ, белетрист и киносценарист: ,,Наблюдателността на писателя е удивително точна, артистична, никакви клишета и баналности, преживяното се преплита с анализ и философски прозрения, случайният спомен се превръща в достоверна картина на времето. С тези страници Марин Георгиев се нарежда при артистичните критици на недалечното минало, при Кръстьо Куюмджиев, Тончо Жечев, Иван Пауновски, чиитоработи чакахме и четяхме с удоволствие като пълноценна литература.
Марко ГАНЧЕВ, поет и сатирик: Много ново познание ми натрупа тоя текст за много нова тъга, сякаш досегашната ни е малка. Добре, че я уравновесява едно доволство, че всичко там е написано много хубаво, истински писателски текст, при който взаимно се просмукват съдбовното с красивото.(…) Важното, е че към колоритното изображение сега прибавяш недвусмисленото прозрение, че тия типажи са генетични, или си предметен човек, или духовен, доста си патил в ничията земя между тях, но те преходните периоди явно са си за такива патила.
Дочо БОДЖАКОВ, кинорежисьор: Знаеш ли, казвал съм ти го, но пак ще го повторя, защото е важно – твоята сила в тези портрети на български писатели е, че умееш да надникнеш с еднакво упорство както в светлата (традиционна, позната) страна на характерите и проявите им, така и в тяхната тъмна (премълчавана, скрита) страна. Това го има и в книгата ти за Вапцаров, и в тази за Кънчев,навсякъде. Този похват те различава от други автори, опитващи в същия жанр. При тях се получават скучни паметници, а при тебе има живи хора.
Тези хора са безспорни таланти, но носят бремето на обичайните комплекси, заблуди и недостатъци. Това бреме не накърнява тяхната значимост, напротив – прави я още по-истинска.
Проф. Цочо БОЯДЖИЕВ, философ и поет: Използвам случая, за да Ви кажа, че с огромен интерес прочетох ,,Заговорът на мъртвите” (както преди време книгата за Николай Кънчев). Поради проблеми със зрението се въздържам от четенето на дебели книги, но просто не можех да спра. Нали цял живот се занимавам с исторически реконструкции, придобил съм усетливост за достоверността. Та още в книгата за Николай разбрах, че това е честна книга. Не ми е безболезнено да узная някои неща за обичани от мен автори, но нямам съмнение, че разказът преследва не скандала или дискредитацията, а истината.
Мартин МАРИНОВ, белетрист: Чета и няма да имам насита на това четиво; още чета и не съм ходил да си нахраня животните, ще умрат от глад, но гледам първо моя глад - велико ти е това написаното; е това е истинската истина за прехода ни - новият Захаристоянов си ти, пих като невидял вода години наред... отивам да храня и продължавам, към края съм…; довърших го - нямам какво да кажа, освен да публикуваш всичко, което си написал и продължавай да пишеш за този период, това е живата истинска история на България...
Проф. Антоанета АЛИПИЕВА: Здравей, Марине! Получих книгата. Взе я майка ми да я чете. Поразена е, през минути идва да споделя. Казва, че няма друг като теб, с такава дълбочина към човека и корените на мислене и поведение. Казвам ѝ - жесток човек е, затова посредствените не го обичат.
Проф. Золтан ЯНОШИ, главен редактор на издателството на съюза на унгарските писатели ,,Madjar Naplo Kiado", Будапеща, за „Valaki figyel“, („Някой винаги гледа“ – избрана проза и поезия), изд. „Magyar Naplo“, Budapest 2019: Микрокартините, миниатюрните истории, описанията на пейзажи, тресчиците памет – хвърлящи светлина до дъното на душата – и редовете в сборника, представляващи по-голяма хронологическа поредица, дори в тези огледални отломъци представят по-голямата история и по- широкия човешки космос – заедно с неговите борби, хитрувания, клопки и проблясъци. Дори и когато тази карта през радиуса, прокаран от България (в по-тесен географски смисъл), тук се простира само до Унгария, символизираща вратата към Запада, и до Москва, символизираща гнездото на диктатурата, респективно до подчинените републики. Но в дълбините им се крие изстраданата история на новото столетие и половина-две на цяла Централна и Югоизточна Европа, особено историята на България и Унгария, отвъдвремевата откритост, обич, но и предателства на човешката душа, и пантеистичното присъствие на Бог, неговото внимание и грижа за земните дела.
Почти досегаемото и осезаемо лично присъствие на Марин Георгиев е потвърждение на този въпреки фрагментарността си богат тематичен кръг. Независимо какво обрисува – дали разказ, клонящ към новела, дали кратка проза, пълна със социографска мощ, дали есе, дали мемоар, засвидетелстван с най-лична душевност, дали литературна рисунка на събитие, поредица от борби, сбито в няколко абзаца жизнеописание или фрагмент от пейзаж (планински склон, река, поток, есенна градина) или пък клоняща към поезия проза, или лирическа творба, той сякаш неизменно присъства от плът и кръв, там, до своя читател. Обича, уважава и иска да информира с най-скорошните си познания човека, който посяга към неговите творби, за преживяното от него, за своя по-тесен или по- широк житейски космос.
Дьорд АРАТО, литературен историк, преводач и съставител на сборника ,,Някой винаги гледа“, в който са включени творби и от тази книга, два мандата и половина директор на унгарския културен институт в София: Безспорно, тази проза не иска и да знае за правилата на жанра, в нея са налице едновременно описанието и индивидуалната рефлексия, жаждата за справедливост и почти безграничния егоизъм, но в края на двадесети век вече и българският читател е свикнал с падането на формалните правила, а разпространението на така наречената „фактологична литература“ непосредствено оплодява издъно и художествената проза. Разбира се, прозата на Марин Георгиев пожънва успех в България не толкова със своето жанрово новаторство, а с новото си, прямо съдържание. В наброяващите почти половин дузина негови томове със спомени, портрети и есета, той може би единствен представя българския свят от последните десетилетия в толкова ярка светлина. Той не е аналитик, а истински артист: само с един поглед може да направи преценка на ситуациите или хората и да ги обрисува така, както е присъщо на най-големите. Конструираните по този начин сцени може да смятаме за дреболия, за
незначителни мигове от индивидуалния живот, но нека още преди да отсъдим лекомислено, да преценим, че и най-великите са използвали това средство.
Неотменен елемент на писателската нагласа на Марин Георгиев е онази суровост, с която се отнася понякога към предмета на своя изказ и към самия себе си. С присъща за децата откровеност, достигаща чак до безпощадност, е готов да опише това, което вижда или за което мисли. С това си авторско поведение не надхвърля обичайната писателска преценка, а по-скоро не я взима под внимание, сякаш не му е известна, но ако въпреки това я разпознава, то чувства самовъзпиращата деликатност само като преграда, дига, дига, която пречи на справедливостта и я отблъсква.
Обикновено поетите се отнасят така към предмета на изказа си, а не прозаиците, и от тази гледна точка няма да е преувеличено, ако кажем, че там, в дъното на прозата на Георгиев кипи лавата на ненаписани стихотворения. Но така или иначе елементите на разказа, изглеждащи за повърхностното око само като анекдотични, многократно осветяват като фар изоставения храсталак на недалечното минало на Средноизточна Европа, а често пъти ни карат да си зададем въпроса, дали наистина успяхме да се измъкнем от този храсталак. Защото, ако се размислим добре, патриархалната сцена, документираща случката в резиденция „Калина“ с президента Желев се различава от описанието на Калман Миксат за двора на княз Обренович в Белград („Гришич купува вино на вересия“), всъщност само по това, че „Първият“ на държавата изпитва удовлетворение не при рязането на тютюн, а когато съзерцава собствения си портрет...
Димитър БОЧЕВ, философ, прозаик, публицист: Удивителен разказ - живописен и безпощаден, лиричен и суров едновременно.Текстът ти е невероятен – откриваш нови, внезапни неща. Някога, много, много някога, толкова някога, че по-скоро никога, помня, писах че истинската литература прави големите неща малки, а малките – големи. Е, твоите думи го илюстрират подобаващо.
Виолета РАДЕВА литературен изследовател: Марине, ти си направо скулптор! Изваяно, монолитно, завладяващо. Портретът по неведом начин изскача от думите: релефен, триизмерен - не, многоизмерен, защото присъстват още душевното и духовното измерение. Затвърждава се впечатлението ми, че не толкова богатият език и оригиналните хрумвания, които са безспорни твои достойнства, издигат прозата ти наистина до създаденото от световните автори. Нейната невероятна сила и въздействие се дължат на нещо, почти напълно отсъстващо от българската литература. Повече от сигурно е, че следата (която вече си оставил!) ще бъде широка и ярка. Дори да оставим на по-заден план художествените достойнства на написаното. Кой друг е оставил или ще остави такава палитра от образи, отношения, съперничества, творческа йерархия, малки подлости, достойнства, подлизурства, страхове и компромиси на едно поколение писатели и поети?! При това не измислени, не съчинени, скалъпени? Кой друг може да направи това по начина, по който го правиш - отстранено,
изчистил личната емоция при обрисуването на отделните персонажи, без злоба - може ли някой да се сърди на обектива, че показва мръсните стъкла на прозорците и олющената фасада? Вътрешният глас ми подсказва, че ще свършиш това, което е в главата ти и на работната ти маса, ще пожънеш плода на сеитбата си. Бог е милостив и когато човек върши нещо не със задна цел и от корист, а защото не може по друг начин, Той ми дава сили и му отпуска Време. Толкова, колкото му е нужно.
Малина ПЕТРОВА, кинорежисьор: Благодаря за твоите щрихи към портретите на нашите духовни водачи! Чете се на един дъх и дори съжалявах, че свършва. Такива текстове се пишат много трудно. Чистосърдечността и откровеността облагородяват, но пак се чудиш с каква мая сме замесени, та сме толкова нефелни.
Иван КОСТОВ, учен, политик и държавник: Оригинален и красив отзив за една модерна по съдържание книга! Пробиваш към признание приживе, приятелю. В България това се случва на единици.
Палми РАНЧЕВ, поет и прозаик: Невероятно точен анализ на творчеството и поведението на Радичков. Не случайно от него харесвам
най-нерадичковските му книги : Неосветените дворове и Всички и никой. Всичките ти литературни спомени трябва да бъдат събрани в едно издание. Няма по-откровен и затова интересен поглед към писателите от онова време и атмосферата, в която са търсили повече кислород или са се задоволявали с отровата на пушещите комини на соца.
Проф. Иван Младенов, учен и белетрист: Марине, наистина си невероятен портретист. Току-що изчетох написаното за Симеон Хаджикосев - като с рентген си го прозрял. И книгата ти е много важна!
Сашо СЕРАФИМОВ, поет: Чудесно написано, Ега ти проницателен поглед. Имам чувството, че имаш много очи!
Йордан ЕФТИМОВ поет и литературен критик: Марин Георгиев е сред най-значимите фигури в съвременния български литературен пейзаж. Той не само е значим поет и преводач, но и ключов участник в литературните процеси, определял културни политики в ролите си на редактор във вестник „Литературен форум“, по-късно и негов издател, но също и един от създателите на Сдружение на български писатели. Затова е и толкова вълнуваща всяка среща с неговата мемоаристика и есеистика. (…)Неговата предходна книга, „Камъчета под езика“, е сред онези текстове, които се нареждат до „И те са хора. Трагикомични истории с български писатели“ на Иван Богданов и „Смъртта не е алиби“ на Петер Юхас, а и назад – до „Път през годините“ на Константин Константинов и „Строителите на съвременна България“ на Симеон Радев.
Андраш Дь. САБО, главен редактор на списание ,,Хител“, Будапеща: Този редуцирано използван език, тази оскъдна оформеност на изреченията, ограничаваща се почти единствено до изказа, са характерни изцяло за произведенията, които възкресяват света на детството, последователно предаден от превода на Дьорд Арато. У нас писателят и литературовед Лорант Цигань отбеляза относно дневника на поета-преводач Андраш Фодор: „най-голямата негова добродетел като писател на дневник е съзидателната недискретност и дързост на словото“. Тази изумяваща констатация е вярна и за жанрово трудно класифициращите се творби на Марин Георгиев”.
В ,,Камъчета под езика”, сбѝриток на различни по характер текстове, спомен, размисъл, анализ, дневник, имам и т. нар. фрагменти. В един от тях казвам: Най-добрият жанр! Без жанр. В мемоарите смесвам видяно, почувствано, помислено, често пластичното преминава в литературно критически размисъл, търся взаимовръзката между психофизическия субект, битието му и текстовете му; драмата на Вера Мутафчиева в ,,Живот без себе си” съм разчел през романа ѝ ,,Случаят Джем”. Виждам връзка между поведенческата проява на автора и написаното от него. Вероятно поради това говорите за разминаване с вашата преценка, защото Вие ги познавате главно само чрез текстовете. По принцип се стремя да свидетелствам, да изразявам, не да коментирам. Но жив и грешен съм като всички, пълна обективност никой не може да постигне.
- В предговора - дълбоко емоционален, пишете: "Позволих си да го направя не за да угодя на читателя; аз не пиша – аз се изповядвам" Познавам Ви лично и знам, че пишете честно. След "Записки на слугата" с тази книга казахте ли това, което Ви мъчи?
- Не. Има още много. Не знам ще успея ли. Зависи от Бог. Вече отивам към 79-а си година, пределна възраст за телепортиране в по-добрия свят. От години работя върху историята на ,,Литературен фронт/Литературен” форум и изчезването му. Ръкописът е онасловен ,,Позволих си свободата”. Трябва да правя много справки, а не съм с предишното здраве и енергия. След 50 годишна възраст писателят трябва да има секретарка, най-вече за техническите неща свързани с писането. Отделно имам над 700 страници дневници, половината съм редактирал, но другата част не. Почти съм завършил втората част на ,,Третият разстрел”. Имам написана поезия за поне три стихосбирки, непубликувана и неиздавана. Май са вече 120 страници проза ,,,Староговор”, срещата с пола и жената, за тия неща се
избягва да се пише, като изключим старозагореца Кирил Христов.
Искам да направя второ допълнено издание на книгата си за Николай Кънчев, някои неща не включих, а други новонаписах, както и на книгата си за Унгария ,,Венчан до живот”, която животът сам допълва. С остаряването съм все по-подвластен на климатичните промени, на атмосферното налягане, на слънчевите изригвания и какво ли не лъхове на природата и космоса; на младини бях сеизмограф: ададеше ли се подземната буря – заспивах като подсечен и казвах – ще има земетресение. Така и ставаше.
Обичам литературата и пиша на живот и смърт, понякога като дивак. Пътеводителите ми за това са много; ще цитирам само Ахматова: Но я предупреждаю вас, что я живу в последний раз”. Ако сега не кажа истината кога ще я кажа? Във втория си живот ли, който я го има, я го
няма, а по-сигурно – не! Той вероятно се сдържа в част от този – делата ни, които ще оставим.
- Всичко в книгата е провокация към четящия. Художникът на корицата Иво Рафаилов е нарисувал стол. Покана за какво е тази метафора?
- Той си знае. Иво е художник, но и поет, много фин човек. Моето тълкуване, което казах и в разговора с Дими Стоянович в Култура БГ на
БНТ: може би това е столът на напусналите ни, опразнили го завинаги; а може би е и столът за детрониране, от който всички бягат. Плащал съм много пъти цената за това. Понеже разговорът ни беше на запис, стана, каквото очаквах да стане: след като казах, че ,,в първата редица на нашата литература има нещо гнило, не само в Дания” и продължих, с ,,Юхас наричаше писателите от нея свещени крави, а младият Гранитски литературни мандарини”, отрязаха следващите изречения, ,, но когато Юхас не ги включи в антологията на българската поезия, тогавашният председател на СБП Георги Джагаров му издейства забрана да стъпва в България, направи го персона нон грата, а Гранитски, след като започна да ги обслужва, стана академик, в същото време истинският, необявен академик Светлозар Игов го марганилизираха и живя и умря в бедност”.
И недейте да ми казвате, че в БНТ, оглавявана от бореца за демокрация Емил Кошлуков няма цензура. В случая не мисля, че е Дими. Като свърши интервюто, рекох му: ,,ама и аз ги наговорих едни…” А той: - Ти си си такъв.
- Кирил Христов написа спомени с препоръката да бъдат издадени 50 години след смъртта му. Наскоро беше публикуван непознатият и незавършен роман на поетесата Ваня Петкова, която го е скрила. След като излезе "Заговорът на мъртвите". Има ли кой да бере страх?
- Ако е до мен – няма от какво, животът ми приключва, искам да си изпълня дълга към истината. Вие сте първа на която по-горе доверих част от отзивите за тия мои спорни (у нас), текстове и ще се появят за пръв път във вашия Долап. И тогава, при Кирил Христов, и сега, да описваш нещата както е опасно за описващия, но и за четящия. Последният има ниска поносимост към истината; затова му я сервирам на дози, да свиква; може би съм дилър на неприятните истини. Затова Кирил Христов е написал ,,след 50 години”. В ,,Записки на слугата” портретите на първите седем- осем персонажи от тази книга описах и публикувах, докато бяха живи (1990). Т. е. постъпих джентълменски, дадох им възможност да ме опровергаят. Имаше само две реакции: на Джагаров, който ми каза че съм единственият който го е описал най-вярно, и на Хайтов, комуто не се противопоставих да ми отговори в ,,Литературен форум”, макар че текстът си за него публикувах в ,,Демокрация”, откъдето два пъти му отказали право на отговор. А имах възможности и аз да му откажа – бях зам.-главен редактор и главният – Марко Ганчев ме извика в присъствие на Хайтов, за да ме пита съгласен ли съм.
Повечето от интелектуалците избягват неудобните въпроси за това време, а и за днешнотията ни. Вие сте от чепатите. Да се надяваме ли,
че ,,Някой винаги гледа" и мемоарните му опуси ще хвърлят светлина и върху други личности?
- В ,,Заговорът не мъртвите” не влязоха няколко важни спомена – За Светлозар Игов, Надежда Станева, Владимир Трендафилов, Георги
Данаилов, Кръстьо Станишев, Ивайло Иванов. Причината главно бе в липса на обем, заявих броя на файловите страници, а странирани излязоха повече. Въпреки това издателството си затвори очите и пусна по-голям от заявения обем, което се отрази на по-малкия кегел на шрифта, на дебелината, ширината и дължината на книгата. Освен това имам още написани мемоарни текстове за Петер Юхас, Йожеф Уташи, проф. Ото Кронщайнер, Димо Боляров, Биньо Иванов, Николай Заяков, Иван Николов, Христо Кацаров, Екатерина Йосифова, работя по спомените си за Никола Инджов, Георги Белев и Таньо Клисуров, имам и публикуван в ,,Литфорум”, но не и в книга спомен за Петър Алипиев. Тия дни хвърлих всички сили в последния прочит на моята литературна критика и есеистика, за която спечелих проект в ,,Помощ за книгата” и вече я пратих за страниране, корицата ще оформи пак Иво Рафаилов; ако не са претъпкани печатниците ще я извадя на бял свят до края на годината – ,,С подскоците на скакалеца – из литературните поля и гори”. И в нея анализът е преплетен със спомени за автора, а в подзаглавието съм кодирал заглавието на една от стихосбирките на Вазов ,,Поля и гори”, всъщност това от птичи поглед е българският пейзаж, а и различните нива на художествена осъществимост по вертикала на писателите които съм харесвал.
- Къде се крият корените на Вашето писане?
- Може би в селския ми произход. Аз съм удивен, че излязох толкова корав, както ме определи веднъж Владимир Трендафилов. Не съм ги предполагал. В словото си при представяне на книгата ми, проф. Людмил Димитров изрече: ,,Марин е градинар. В буквалния смисъл. И се гордее с тази своя дейност, като с никоя друга. От време навреме ми праща без коментар снимки с опънати под конец лехи, прекопани и изпръхнали от напоителна влага, друг път – съд с набрани плодове и зеленчуци, трети път – салата от същите зеленчуци лично производство. Ако потърся някаква метафора в биволарските му занимания, тя е в друго: с подобни изображения той визуализира разклоненията на мисълта си, наподобяваща крехките ресни на коренище – разсадник на спомени и лабиринт-хранилище на паметта.
Стопанинът посява зърното на лично преживяното, полива го, обогатява го с торове и след покълването му грижливо го отглежда в думи, като се старае да укрепи тънкия филиз, защитавайки го в парниците на собственото си многозначно мълчание. Реколтата заговаря едва след като бива превърната в текста. Всички негови непоетически книги са наръчници по отглеждане на спомени и рецепти за опазване на памет. Работите му имат огромна стойност, която според мен се състои в усилията да възстанови втория план на литературната институция у нас,едно задкулисие не по-малко омърсено, вонящо и зловещо от политическото, охотно отъркващо се на различни равнища и в още по- различни разновидности в политическия си образец-отражение.”
Аз не искам, за разлика от Борис Христов ,,да капна сълза в окото на човека ” или да оставя сълза в очите на читателя, защото ще замъгли погледа му. Сълзите са личен въпрос, с който не бива да занимаваш околните.
Аз съм преглътнал сълзите си, за да е погледът ми остър, зорък, та с хирургическа точност да щудирам обекта; опитвам да разглобя играчката, да разбера как е направена. Да открия причинно-следствената взаимовръзка за резултата.
Затова и не съм гениален, както казват за Борис Христов. Определението, заедно с велик, не слиза от устата на лаиците от десетилетия и се прикачва към кого ли не. Тям дават лавровия венец, на такива като мен – трънения. Но така свикнах с него, че не ми убива. Дори смятам Лавровият за по- тежък. Нима на Г. Господинов и на Борис Христов им е по-лесно. Викащите днес ,,Осанна!” при първа възможност ще викат ,,Разпни го!” Ако тяхното изкуство наистина е толкова генилано-елитарно, няма как да е и толкова масово харесвано.
И преди 1989 и 35 години след нея у нас е възможна една обективна оценка: Да те признаят, които признаваш! Старая се да съм верен на обекта и да не си кривя душата в името на личната си безопасност и интерес. Да не мислите, че не искам да съм в разбирателство със себе си и околните, искам, но друго се получава. Ако не бях такъв и някоя наградка щях да получа, а не само от Унгария, четири на брой: никой български писател в историята на литературата ни не е получил толкова. Може би най-вярното обяснение за моя ,,стил” е на
психиатъра д-р Любомир Канов, който е и писател: ,,Марине, ти имаш вродена честност, която дължиш на близостта си до земята. Така пишеш и Слава Богу!”
Така че художествената измислица я оставям на академик Зарев! С нея нито ще накърни виновните, нито ще утеши потърпевшите.
- Имаме ли ресурс да се справим с непрекъсващия преход?
- Засега не. Така нареченото кърваво турско робство за четири века и половина не посегна на частната собственост, а с малки изключения и на религията. Съветският болшевизъм чрез усърдните български слуги за 45 години го направи. Частната собственост вече 35 години все още не е напълно неприкосновена, държавата продължава да е всесилна за сметка на индивида. Зависимият е предразположен към робство или направо е роб. ,,И робът е почитал винаги насилника” – Хьолдерлин. Слугинството е рожба на зависимостта. Затова нямаме гражданско общество. Гласуващите се продават за по 50, 100, 300 лева. И върлува, и ще върлуват, ,,нов кърджалия в нова полуда”. Още от социализма за мен българският икономически въпрос първо е морален, а после икономически. Така е и сега. Сред днешните политици виждам един просветен човек с една глава над другите – Асен Василев! Но на управленския връх българинът не възкачва такива него и Иван Костов, а бай Тошо и бате Бойко? Отговорът е в Оборище и силовото налагане на Бенковски за сметка на Волов. На Бенковски се възхищава дори летописецът, неовладял спотаеното си презрение към образованите, наричани тогава учените. И следват безплодните показни препускания на Хвърковата чета, която не само че трябва да бъде изхранвана, но и излъгва, за благодарност,
изхранващите я, принася ги курбан. И накрая крилатият конник сам изплюва камъчето защо е била цялата дунанма: – А Русия – нека тя
заповяда!
,,Ох, зная, зная, ти плачеш, майко”, зная и защо – написал го е още Петър Мутафчиев в ,,Книга за българите”: ,,Един арабски писател Ибн-Фадран разказва, че, когато виждали в средата си някой човек, който особено се отличавал от другите по кадърност и по ум, казвали, че повече му приличало да служи на Бога и поради това го обесвали на някое дърво. Тоя начин да изпращат на оня свят своите одарени люде произтичал у прабългарите от вярването им, че Бог има нужда от подобни избраници, за да управлява чрез тях света.
Някакъв странен атавизъм е запазил тоя обичай и досега у нас. Само че под влияние на варварските си нагони към равенство, които дължим, може би, на славянската си кръв, смисълът му днес е значително променен: в най- новата си история унищожаваме или обричаме на отшелничество ония, които се издигат високо над главите ни, защото не можем да понасяме
тяхното превъзходство.
Българският Конрад Аденауер никога няма да има повече от един мандат. По-скоро едва-едва един. Е, как да се справим, след като първо се справяме с най-добрите от нас.
Мълчи народа! Глухо и страшно гърмят окови…
Но не може всички да мълчим!
Интервю на Димка Кабаиванова
