Последният месец бе тежък за Украйна. Навършиха се 1000 дни от началото на руската агресия срещу страната, освен това руската армия започна тотално да обстрелва градове, жилищни сгради, дадоха се много цивилни жертви. На всичкото отгоре 11 000 севернокорейци бяха изпратени от Кин Чен Ун на помощ на войските на Путин. Появиха се и наемници от Йемен.
Русия също така раздроби енергийната мрежа на Украйна с подновена свирепост, тъй като температурите падат под нулата. Москва вече изстрелва и експериментално оръжие със среден обсег. Като че ли това не е достатъчно, но предпочитаният от Русия кандидат бе избран за американски президент, обещавайки да сложи край на войната в "24 часа„ – при това не в полза на Украйна.
И все пак след всичко това въпросът, който се задава непрекъснато през последната седмица, е: "Дали Западът ескалира войната?" Въпросът се отнася до отмяната на някои от ограниченията, наложени на Украйна, които й забраняваха да използва западни ракети, за да нанася удари на руска територия. В този смисъл западната политика по отношение на войната всъщност е най-добре описвана като инкрементализъм – когато политиките са резултат от процес на взаимодействие и взаимна адаптация сред множество участници, които защитават различни ценности, представляват различни интереси и притежават различна информация.
За Украйна това означава снабдяване по „капков начин“ с въоръжение, което държи Украйна като спасителен пояс, но не й позволява да изтласка Русия. Причината за това има две страни.
Първата, това би струвало много повече - в разходите за отбрана, дарения на оръжия и поддържане на украинската икономика и общество. Войните са много скъпи. Демократичните правителства са зависими от техните електорати и не искат да признаят това. Пример са изборите в САЩ: действащите лица се съобразяват данъците и цените на суровините. Особено ако се покачват.
Втората страна, поради която западният свят не даде на Украйна всичко, което можеше да спре ескалацията е колебанието на САЩ и Запада да отговорят на нарастването на руската агресия. Случаят с изстреляната балистична ракета е показателен. Администрацията на Байдън очевидно е повлияна от ядрените заплахи на Русия и актуализирането на ядрената й "доктрина" (въпреки факта, че диктаторите не си правят труда да се консултират с наръчници за това кога да използват ядрени оръжия). Това е илюстрация на живо как работи ядреното изнудване.
Преди анексирането на Крим и нахлуването на Русия в украинския Донбас през 2014 г., Западът отказа да предостави на Украйна каквато и да е военна помощ или да санкционира Русия строго. Въпреки че всички знаят историята на руската агресия и завоевателни амбиции и на други места. През осемте години между анексирането на Крим и пълномащабното нахлуване на Русия през 2022 г. Западът осигури миниатюрни количества военна техника, а санкциите й срещу Русия бяха почти символични. Когато инвазията започна реално, Германия например предложи на Киев каски. Танкове пристигнаха едва година по-късно. Така нужните изтребители F-16 започнаха да летят чак през август тази година. А ракетите на Великобритания не можеха да бъдат изстреляни на руска територия до миналата седмица. Противопехотните мини вече са одобрени, но все още не са пристигнали.
Ако оборудването беше дадено преди инвазията, а разрешението за използването му беше дадено още тогава, Украйна със сигурност щеше да бъде в по-добра позиция сега. Не може да се каже със сигурност, че Украйна би победила или изтласкала Русия от своята територия, но е много вероятно Русия изобщо да не нахлуе. Това, което може да се каже обаче, е, че това би било по-справедлива борба и че по-малко украинци щяха да загинат - както на фронтовата линия, така и в големите градове.
Кръвта им е по ръцете на Русия, но до известна степен вината е наша, тъй като можехме да предотвратим немалка част от трагедията.
Отново и отново се чува, че Украйна не може (а в някои случаи не трябва) да спечели тази война. Със сигурност Киър Стармър, Олаф Шолц и Джо Байдън не са го изрекли (предпочитайки вместо това по-заблуждаващото "Ние ще бъдем до Украйна толкова дълго, колкото е необходимо"). А е повече от ясно, че ако Украйна не получи нужните оръжия и техника, тя не може да спечели.
Това, което е необходимо, за да може Украйна да има шанс да защити суверенитета и територията си, е да спре „капковото“ подаване, което води до отделни победи, но не и до голяма отборна победа.
Веднага трябва да започне използването на блокираните руски 300 млрд долара; затягане на санкциите (особено срещу руския флот в сянка, превозващ петрол); изпращане на съществуващи запаси от оборудване и боеприпаси (особено системи за противовъздушна отбрана); инвестиране в отбранителната индустрия на европейските държави-членки с цел снабдяване на Украйна; премахване на все още съществуващите ограничения върху използването на оръжия руските войски, доставки, снабдителни линии и инфраструктура в Русия; унищожаване на руските ракети над Украйна, както се направи за Израел и изготвяне на план за членство на страната в НАТО в обозримо бъдеще.
Има още една причина, поради която Западът не е направил всичко възможно за боеспособността на Украйна. И това е, че говорим именно за Украйна. Защото ако това беше Португалия или Франция, със сигурност щяхме да направим и невъзможното, за да ги защитим изцяло. Украйна обаче се смята за "не Европа" и по-лесно се пренебрегва.
Има обаче един проблем с това мислене – освен очевидния морален. Украйна е фронтовата линия. Молдова, която някога е била част от империята на Кремъл, напуска орбитата на Русия и със сигурност е в опасност. Полша и балтийските страни също са в обсега на Русия.
В кой момент западният свят ще проумее, че тази война трябва да се води и спечели, а не да се управлява и губи?
Джеймс Никси,
Водещ на програмата „Русия-Евразия“ в Чатъм Хаус, Кралският институт за международни отношения в Лондон.
