Искате ли да знаете, как се чувстваме ние днес? Питайте не експерти и философи, политици и пътници, а нас, патниците (тези, които си патили). Умора, отчаяние и безнадеждност. Ако някой попита, какво е положението днес в Украйна, бих отговорила с тези три думи.
Тетяна Станева, бесарабска българка, журналист и режисьор, Facebook.
Хората свършиха, оръжието бързо и постоянно свършва, търпението на оцелелите отдавна е свършило, но най-ужасното - свърши вярата.
Чувстваме умора и предателство от Запада и целия съвестен свят, който по толкова очевидна логика би трябвало заедно с Украйна да се бори за справедливия безопасен свят, за свободата и общите ценности. Но няма справедливост, няма ценности, има само интереси. Целият свят кара по своя път на интересите.
На нас, украинските българи и всички в Украйна, е много болно и обидно да виждаме - а ние виждаме, ние всичко виждаме - как Западът моли да се намали мобилизационната възраст в Украйна и да викат на фронта и 18-годишни деца. Сякаш ние ги въдим по хиляда за нощ и ги отглеждаме за война. Западът иска да реши въпроса без наше участие и мнение, но със нашата кръв и съвсем не разбира настроенията на народа вътре.
Болно е и това, как те решават в угода на “мира”, а всъщност на Путин. В своя страх са готови да жертват с нашата родина, свобода и хора. Чуждата кръв не е тъй ценна.
Нима не е ясно, че колкото повече храниш огъня с територии и хора, толкоз по-голям той става? Пожарът с подливане на масло не се спира. А междувременно звярът става още по-голям и силен. И все по-тежко да го спреш.
Представям си как в кремъл се смеят и подиграват с Европа и целия свят всеки път, премествайки червените линии и дразнейки го ту с броя на оръжието, ту всеки път с новото му по-силно оръжие, ту с ударите по границите, ту с ракети по станциите за ток.
А сега вече заплашват и с "Орешник" по правителствения квартал. Смеят се и удрят. Смеят се и удрят още по-силно, когато не виждат съпротива. Кремълските насилници и убийци ще се спрат само когато видят ответен удар, когато почувстват сила, по-голяма от своята.
Насилниците разбират само езика на силата.
Тази война ми напомня типичните отношения на насилник-жертва. Всички роднини са опитат да го спрат с ласкави думи, преговори, обещани. С показалеца поучително махат на жертвата да не го дразни излишно и да млъкне. Да спре да се оплаква, че по-такъв начин той ставал по-агресивен. Вместо да го накажат, набият и сложат в затвор, те се опитат да натискат на жертвата, защото им писна от нейните оплаквания. Защото са страхливци да сложат на място насилника. И сетне един ден ние намираме жертвата мъртва. Познато ви е, нали така?
И след това все пак ще се намери някой който ще каже: “Ама, тя сама е виновна, казахме ѝ да сяда и преговаря с него. А тя го дразняше, оплакваше се и търсеше справедливост и наказание за него, наивница”.
Съвсем очевидно е това, че силата води. Тя и диктува ценностите. Който е по-силен, той е прав. Който плаща, той поръчва музиката. И от това в обществото на Украйна има пълно отчаяние.
Не утрайват и тези титани които от първи ден още от 2014 година са на войната. Отиват в СЗЧ (когато войниците избягват от указите на командира и от фронта). Не утрайват и най-трайните примерни двойки, разделят се. Не утрайват и най-дълготрайните патриоти, които бяха през цялото време от самото начало в Украйна, вкъщи, и помагаха с каквото могат. Все повече украински семейства мислят за емиграция. Все повече хора това правят. Надеждата ги излъга.
Надеждата ги накара да се чувстват глупаци. Как и на какво да се надяват в Украйна?
Какво ще прави светът с милиони украинци, разсипани по цялото земно кълбо? Аз нямам отговор. Аз питам. Има ли отговор някой?
Това е последната ми 12-та статия по програмата “Борба с дезинформация” и реших да свърша работата си ей така. Да сумирам всичко. Извинявайте, че не давам надежда. Сама съм отчаяна до безкрайност.
Лесно се дава чужда свобода и животи, лесно се броят чуждите деца и територии. Има ли значение колко още гробове и сирачета ще има, когато те са чужди. За света това е само математика. Цифри. Не съдби, души и животи.
Проблемът, по моя сметка, е в това, че светът не вижда и не чувства войната и последиците от нея като свой проблем.
Светът все още мисли, че може да оцелее просто като не обръща внимание на случващото се, като си зарови главата в пясъка.
Съвсем ясно е, че настроенията у украинците са различни по въпроса на войната и други поводи, тъй като от различни точки гледат. Някой вижда надежда в Тръмп и републиканците, някой вини за всичко лошо в живота си властта, някой си строи живота в Европа и се умори да чака, някой просто топи своя ад в алкохол или антидепресанти. Но едно е еднакво за всички ни - умората. И това, че ние всички всичко виждаме - и предателството на света, и гробовете на родните.
Би било добре да ослепеем за малко и да не виждаме как светът върви към пропаст, развързвайки ръцете на насилника, но все още виждаме и викаме за помощ. Изпайте (извадете) ни очите, че да ви олекне!
