"Сега моята връзка със земята ми е загубена заради руската агресия, както и загубена е моята самоидентификация. За режисьора това е подобно на смърт в творчески план. Трябва да се примиря с факта, че моята колекция от книги и записи, моят архив, който снимам от 9-годишна възраст, сега е в чужди ръце. Не мога да посетя гроба на баща си. Дядо ми е оставил там целия си живот - работата си, защото Антониовският мост беше основното му дело, неговото наследство".
Това посочи пред ФрогНюз украинският режисьор и документалист Сергий Зейналов.
"Беше унищожено и лозето, чиито лозя предците на дядо ми донесли от България пеша, бягайки от Руско-турската война. Прекосили пеша цяла Европа, а дядо ми, вече установил се в Олешки, го донесъл у дома, когато строил мостове и пътища в Херсонска област. Тоест по време на онази война хората са взели със себе си най-ценните неща, а тази война е взела дори и това. Ние загубихме всичко", каза той.
"България ме посрещна също с политика, и то с руски наративи. Това боли. Чувствам се сякаш ме преследват през целия ми живот. Българите трябва да разберат, че руската (и всяка друга) пропаганда е оръжие, което може да раздели обществото. Украйна вече го преживя, и виждаме последствията сега – война, разрушения, загуби. Важно е да отворим очи и да мислим критично".
Разговаряме след края на софийскито издание на Международния фестивал за етнографско кино "ОКО", който се проведе в българската столица между 8 и 15 ноември. Фестивалът има издание и в Украйна, където ФрогНюз предавахме от място. Зейналов е също и програмър на кинофестивала "ОКО".
Програмата включваше два негови филма - “Невъзможно да останеш” и "Спаси", като във втория виждаме спасяването на баба му и дядо му - бесарабски българи, от руска окупация. Филмите можете да гледате на Neterra TV PLUS. Дядо му е Афанасий Дерменжи, пето поколение български преселник и строител на Антонивския мост, който свързваше Херсон с окупираните територии и който руснаците взривиха.
"Моите баба и дядо преживяха истински ужас. Когато разрушиха Каховската ВЕЦ, нашият дом в Олешки беше наводнен. Те не са млади - дядо ми е на 83 години, а баба ми - на 78. Семейството ми прекоси единствения отворен контролно-пропускателен пункт пеша с една чанта с вещи. Целият им живот беше оставен зад гърба им. Всяка сутрин благодарим на Вселената, че сме живи. Защото нашите приятели са имали по-малко късмет. Една жена, която познавам, почина, защото беше легнала и не можа да избяга по време на наводнението. Друг мъж, когото познавам, падна и загина, когато пресичаше пеша същата граница, която баба ми и дядо ми бяха пресекли два дни по-рано".
Цялото интервю, четете в следващите редове:
Във филма Ви "Спаси" документирате спасяването на баба си и дядо си - бесарабски българи, от руска окупация край Херсон - от Олешки. Какво видяхте там, докато снимахте от неокупираната зона?
За тези, които не познават региона и политическата география на района, трябва веднага да кажем, че Херсон е единственият областен център в Украйна, който беше завзет от руските войски след началото на пълномащабната инвазия. Той беше под окупация почти 9 месеца, но в момента градът е освободен. Въпреки това Херсон продължава да бъде под постоянен обстрел от руската армия, а животът там наподобява реалността на компютърна игра след апокалипсис. От една страна, познавам всеки ъгъл на този град от детството си, но след всичко преживяно, той изглежда съвсем различно. Това е град на страх, където постоянно може да загинеш от руски дрон, ракета, обстрел от РСЗО или мини.
От другата страна на река Днепър, на левия бряг, се намират Олешки – моят роден град, сателитен на Херсон. Разстоянието между тях е от два до пет километра, в зависимост от течението на реките и островите между тях, но всъщност те вече са две различни реалности. Между тях някога се намираше Антонивският мост, единственият в Херсонска област, построен от дядо ми Афанасий Дерменжи, пето поколение български преселник - колонисти, дошли на територията на съвременната Одеска област в Украйна, бягайки от османското иго, за да запазят вярата, езика и историята си, традициите и културата си. Някога този мост е обединявал хората, а сега разрушаването му се е превърнало в символ на пропастта между тези, които са под окупация, и тези, които живеят под обстрел.
По време на заснемането на филма баба ми и дядо ми все още бяха в окупирания Олешки, където изживяха заедно зрелия си живот, а дядо ми беше изпратен тук на работа.
Толкова страх и болка има, когато виждаш покривите на родния си град от другата страна на реката - десният бряг на Днепър ти позволява да видиш левия бряг - но не можеш да стигнеш до тях. От момента, в който руската мина е изстреляна от левия бряг, до момента, в който тя се удари в Херсон, минават само 8 секунди. Тук няма въздушна тревога, защото е неефективна.
По време на това пътуване се случи мащабна катастрофа - наводняването на градовете Херсон, Олешки (окупиран) и Хола Пристан (окупиран) поради взривяването на Каховската водноелектрическа централа. Първите долни улици на Херсон бяха наводнени до първите етажи на сградите. Знаех, че наводнението е още по-тежко на левия бряг, който е по-нисък от десния. В двора на дома ми в Олешки водата се покачи с пет метра. Но тези подробности научих от новините, защото по онова време нямаше връзка с баба ми и дядо ми. Там нямаше руска връзка, а по това време нямаше и украинска връзка, защото Херсон беше без електричество заради наводненията.
В първите часове на бедствието украински войници и доброволци пробиха с лодка до наводнения Олешки и успяха да спасят повече от 100 души. Това беше единствената надежда за нас, че поне някой може да бъде спасен от окупацията. Затова аз и съавторът на филма "Спаси" Максим Хотиленко опаковахме камерите си и пътувахме от Киев до Херсон, за да документираме тези събития. Но когато стигнахме там, вече беше твърде късно: руската армия беше започнала да обстрелва всички лодки, които се насочваха към левия бряг. Но все пак успяхме да се срещнем с някои от оцелелите. Техните истории и издръжливостта им станаха част от нашия филм.
А какво Ви разказаха баба Ви и дядо Ви - те са преживели и разрушаването на язовир Нова Каховка, когато всъщност отивате на място?
Моите баба и дядо преживяха истински ужас. Когато разрушиха Каховската ВЕЦ, нашият дом в Олешки беше наводнен. Повече от 40 дни те стояха на втория етаж, защото първият беше напълно под вода. Споделяха по една консерва храна на ден между тях двамата, йорки, котка и дори заек. По това време нямаше никаква връзка с тях и майка ми, брат ми и аз, ако трябва да сме честни, просто полудявахме. Не спяхме, не ядяхме - или може би не си спомням. Когато след наводнението дядо ми успя да се свърже с нас с помощта на генератора, който съседите ни помогнаха да стартираме, просто се разплакахме, че са живи.
Водата в двора се бешепокачила над 5 метра и унищожила всичко: градината, зеленчуковата градина, животните, къщите, които бяха покрити с глина, а не с бетон. Имало ужасна миризма - на труп, на тоалетна. Във водата плували трупове на животни и хора. Водата отнесла всичко: живота, постиженията и паметта - заедно със снимките, които бяха в къщата. Земята, която винаги ни е хранила, сякаш ни даваше реколта за последен път преди бедствието. Година преди трагедията дядо ми каза, че никога през живота си не е виждал такава реколта от грозде - направил е сто литра вино от Мавруд. Но сега тази почва е отровена, залята с токсична вода, примесена с химикали, отпадъчни води и погребения.
Когато водата изчезнала, на втория месец, те нямали нито храна, нито чиста вода. Баба ми и дядо ми трябвало да изминават 5 километра в едната посока и 5 километра обратно в четиридесетградусовата жега, за да получат бутилка питейна вода. Те теглели количка, защото нямало друг начин. Това продължи, докато дядо ми не ме помоли да им помогна да си тръгнат.
Те не са млади - дядо ми е на 83 години, а баба ми - на 78. Нямаше никаква комуникация с Украйна, така че дълго време търсех някой, който да ми помогне. Единственият начин беше чрез хора, които се занимават с опасната дейност по евакуация през Русия.
Така че семейството ми прекоси единствения отворен контролно-пропускателен пункт пеша с една чанта с вещи. Целият им живот беше оставен зад гърба им.
Ужасно е. Но когато ги видях на перона в Киев в онзи летен ден - моите баба и дядо, толкова променени - емоцията от събирането надделя над всички останали.
Отначало всички живеехме заедно в едностаен апартамент с площ 40 квадратни метра. Сега наемаме отделни апартаменти. Животът е труден, но всяка сутрин благодарим на Вселената, че сме живи. Защото нашите приятели са имали по-малко късмет. Една жена, която познавам, почина, защото беше легнала и не можа да избяга по време на наводнението. Друг мъж, когото познавам, падна и загина, когато пресичаше пеша същата граница, която баба ми и дядо ми бяха пресекли два дни по-рано.
Вие самият също сте живели в Херсон, преди незаконното анексиране на Крим сте живели и там. Доколко тези райони са проруски настроени, както твърди руската пропаганда?
Сред моите познати нямаше и няма такива хора, които искат да живеят в Русия. Вече видяхме примера с Крим, защото той е на една ръка разстояние от нас. Ние бяхме степният Крим, географски, така че сме обединени.
През осемте години от анексирането на Крим (в началото на пълномащабната агресия) нещата там не са се подобрили. Младите хора, моите приятели, съученици (до 2007 г. живях в Ялта) се изнесоха. Някои заминаха за Европа, други за Канада, трети за Харков или за Киев в континентална Украйна. Данъците и цените там се повишиха, а заплатите отначало се повишиха, но само за да се замажат очите на хората. Сега моите роднини понякога не могат да си позволят дори да си купят месо. Момчетата трябваше да служат в армията, за да получат официална работа. През 2014 г. това изглеждаше странно. Сега вече е ясно защо.
Самият Крим е пълен с "пришълци" от източните и северните части на Русия, и тези хора все още не могат да се конкурират с украинците, които за един месец направиха всичко, което през годината бе натрупано в Ялта на морето. Украинският Крим – това е част от черноморска и средиземноморската култура, мултикултурен живот на татари, гърци, украинци, руснаци, арменци, големи фестивали на електронна музика, на които участва Armin van Buuren, дива туристическа индустрия в планините и в Тарханкут, сирените на евролайнерите в пристанището на Ялта. А Руският Крим – това са екскурзии за възрастни руснаци, тъжни дискотеки с водка и сок от боровинки. Няма култура, а единствената, която има, е Чехов, който също ни беше откраднат, и неговата стара къща там.
Ако се върнем към родния ми край — Олешки, той си остава украински въпреки окупацията. Тук е само нашата култура. Ако трябва да се върнем в историята — Олешки са украинските врати към ханския Крим, това е козашката Олешкивска сич (1711–1728), това са търговците на сол, които пътували за Крим през най-голямата пустиня в Европа. Имаме и най-колоритният анимационен филм "Жив беше пес" - неговият автор се е вдъхновил от нашия малък живописен град. Тези, които го видяха, никога няма да объркат колорита му с руския.
Така че хората тук живеят по-украински, по-южняшки, ние сме различни и това се усеща. Не можеш просто да станеш руснак, като получиш насилствено техен паспорт. Ние уважаваме тяхната култура, понякога преодолявайки бариерите, но след като те унищожиха нашия живописен край първо, с обстрели при завземането на Херсон, след това при оттеглянето от Херсон, и накрая с наводненията, вследствие на разрушаването на хидроелектрическата станция — вече не ги приемаме.
Разбира се, има малък процент руски контингент, който не е изчезнал. През съветските времена в нашия град построиха целулозно-папирна фабрика - "благодаря" за болестите си от детството именно на нея. Там са докарани хора от северната част на Русия, за да работят, и за тях са построени девететажни блокове. В този район се говори на руски език и той се превръща в отделен център на града. Русия прави това навсякъде в Украйна.
Знаете ли, тези, които искаха да живеят в Русия, се върнаха там след разпада на Съветския съюз и затварянето на фабриката.
Защо правите такива документални филми - освен че разказвате истински истории, какво се надявате да постигнете с тях?
Моите филми са единственият начин да запазя спомена и да запиша събитията, които се случват в семейството ми. Това, през което преминава семейството ми, е много несправедливо. Единственото, което имаме, са напразни мечти да си върнем стария живот, дома, едночасовата екскурзия до Черно море в Херсонска област, риболова, малиновите пити на баба ми от градината и вкусното домашно вино на дядо ми от нашата градина, лозето, което беше унищожено. А моите филми са единственият начин да разкажа на света какво сме загубили. Да споделя болката, за да не полудеем. Мразя тези филми и не бих искал да ги правя, но трябваше да го направя. Целият семеен архив беше унищожен. Реагирам на всичко това много болезнено.
Природата на родния ми край беше първият материал, с който работих като автор. Когато бях дете, заснех текстурата и формата на Крим и Херсон: шарките по камъните, мъха по ствола на боровете, морската повърхност. А сега дори нямам тези филми от първата ми мини DV камера. Сега връзката ми с моята земя е изгубена, както и самоличността ми. За един автор това е като смърт по отношение на творчеството. Ето защо филмите са единственият начин да преосмисля и да възвърна това, което е мое.
Някои хора ми казват, че филмите са начин да се каже истината, която липсва в един свят на дезинформация. Други казват, че съчувстват на героите във филма, на нас. Е, наистина, преди всичко бих искал хората да се замислят за това, че войната не е просто събитие някъде далеч, а трагедия, която може да засегне всеки в момента. Ние бяхме много наивни, вижте ни: нищо не е останало, а кой го е направил - приятели, братя... Ние сме руски братя, както все още смятат в България. Но аз не искам да бъда говорител на пропагандата. Преди всичко искам просто да имам право на това, което ми беше отнето.
Вашите баба и дядо са бесарабски българи, местят се обаче край Херсон. Домът им днес е в окупация, но те успяват да отидат в Киев. Какво оставиха в дома си, днес окупиран от руснаците?
Отиват не в Херсон, а в Олешки, въпреки че някога е бил един град, сега, когато са разделени от руините на моста, построен от дядо ми, и от реките, те са две различни измерения и всъщност две различни държави. Надявам се това да е временно, защото искам да се върна у дома и да възстановя всичко, както е било.
Трябва да се примиря с факта, че моята колекция от книги и записи, моят архив, който снимам от 9-годишна възраст, сега е в чужди ръце. Не мога да посетя гроба на баща си. Също така любимите ми места на властта, пейзажи, "места на щастливите хора“ (както в песента и клипа на група Скрябін), където можех да се върна, ако нещо в живота ми се обърка, сега са унищожени. Например - най-големият остров в Черно море, който руснаците превърнаха във военна тренировъчна база. И, за съжаление, тези места ще бъдат неподходящи за туризъм и отдих още много, много години след войната заради минирането и превръщането им в укрепления.
Дядо ми е оставил там целия си живот - работата си, защото Антониовският мост беше основното му дело, неговото наследство. Осем години упорит труд, за да построи мост, който се е превърнал в символ на нашия регион. Освен това там беше нашият дом, който той построи за дъщеря си, нашата майка, и двамата си внуци - мен и брат ми Олександър. Лозето, чиито лозя предците му са донесли от България пеша, бягайки от Руско-турската война. Прекосили пеша цяла Европа, а дядо ми, вече установил се в Олешки, го донесъл у дома, когато строил мостове и пътища в Херсонска област. Тоест по време на онази война хората са взели със себе си най-ценните неща, а тази война е взела дори и това. Ние загубихме всичко.
Загубихме нашия живот и не знам чий живот живеем сега. Това вече не е живот, а борба. Животът остана там, в нашата изнасилена земя.
Виждате ли прилики между България днес и Украйна през 2013 година - преди Русия да нахлуе през 2014 година?
Не съм политически анализатор, но понякога като обикновен гражданин забелязвам, че има много сходни моменти. Наскоро ме изненада как хора, които не са гледали постановката на Джон Малкович, излязоха пред Народния театър "Иван Вазов", нападнаха други хора и принудиха ръководството да отмени представлението. Това много напомня на събитията от 2013 г. в Украйна, когато там проруски активисти се опитаха да нажежат обстановката, докато останалата част от населението не излезе на Майдана. Едно радикално нещо води до друго и то винаги води до разделение на обществото. И тогава е трудно за всички, защото подобни събития разрушават единството. За съжаление, това не може да бъде променено.
Друг пример: наскоро лидерът на една проруска партия, както знам, нападна нашия фестивал "ОКО", на който съм програмър, в своя видеоблог, като ни нарече "нечестни украинци" (дословно) и каза, че не трябва да провеждаме фестивала си тук. Мисля, че той няма право да казва това. И ние не сме само украинци, ние сме българи. Да, не сме родени в България, но кръвта ни е българска. И тук, в България, ние сме пълноправни граждани на тази страна. Този случай илюстрира, че има хора, които са заинтересовани да разделят и да настройват обществото едно срещу друго - "разделяй и владей". За съжаление и сега има хора, които се опитват да разклатят лодката тук, в България.
Какво е посланието Ви към българите в България - трябва ли да отворим очите си за пропагандата?
Абсолютно. Българите трябва да разберат, че руската (и всяка друга) пропаганда е оръжие, което може да раздели обществото. Вече говорих за това. Украйна вече го преживя, и виждаме последствията сега – война, разрушения, загуби. Важно е да отворим очи и да мислим критично – това е първата стъпка за защита на нашето бъдеще. За съжаление, пропагандата манипулира и изкривява много неща, които са честни и светли, подменяйки понятия като свобода или патриотизъм. Често добре звучащи думи и понятия могат да бъдат прикритие за много лоши неща. Затова е важно да бъдем внимателни, да не позволяваме манипулации и фалшиви идеали да проникват в нашите глави.
Вие сте програмър на кинофестивала “ОКО”, изгледали сте всички филми. Споменахте политическата нападка към фестивала от страна на партия “Възраждане”. Как отговаряте на тази атака?
Гледах това видео - на мен ми се стори, че човекът съзнателно манипулира, наричайки нашата програма не етнографска. Всички наши филми са етнографски, защото етнографията не е фолклор, а наука, която изучава народи, култура и бит. Така че дори споменатият от него филм с интересното заглавие “Цици”, в който се разглежда темата за подкрепа на тийнейджър с наднормено тегло, също е етнографски, защото говори за бит.
Когато гледах това видео, на мен ми беше много болезнено, защото дойдох на този фестивал от безизходица. Сега моята връзка със земята ми е загубена заради руската агресия, както и загубена е моята самоидентификация. За режисьора това, повтарям, е подобно на смърт в творчески план. Затова се присъединих към екипа на "ОКО", надявайки се, че чуждото кино за тяхната земя и традиции ще ми помогне да се отклоня и може би ще намеря нови смисли в работата с други културни проявления на този свят.
Но България ме посрещна също с политика, и то с руски наративи. Това боли. Чувствам се сякаш ме преследват през целия ми живот. Но вярвам, че културата и истината, както и Ботевото “за правда и за свобода...” – това е най-добрият отговор на всяка политическа атака. Фестивалът "ОКО" е платформа за обсъждане на важни теми и истински истории, и ние ще продължим работата си, независимо от всякакви нападения.
Какви филми искате да направите в бъдеще, какво искате да разкажете и покажете?
Художествени филми, филми за мечти, за търсене на смисъл и красота в живота, и със сигурност не за своята болка или болката на народите си.
Интервю на Илияна Маринкова
