Има много разговори, които не водим в нашето общество, теми които остават в ъгъла на ежедневието. За съжаление част от тях са с фокус, който е от съществено значение в дългосрочен план. Една такава е за насилието сред децата – вербалното такова, физическото, тормоза в училище и извън него. Епизодичните клипове в централните емисии, които предизвикват масово изумление и възмущение не са ефикасен отговор, не са последиците, които да изиграят превантивна роля.
Децата са отражение на възрастните, те в най-честия случай общуват и реагират по начина, който са имали за пример в къщи, в средата в която растат. Ако възрастните, родителите, тези, които полагат грижи за детето комуникират помежду си с обидни думи и квалификации, ако не са „отбор“, а злословят един за друг, ако решенията се взимат не заедно, а на принципа „всеки да се спасява по единично“, ако конфликтите се разрешават с шамари, унижения, прекомерна строгост – понятието и усещането за справедливост, баланс, подкрепа, заедност, споделяне, доверие и пр. – липсват.
Промяната сред децата ще дойде от само себе си, когато възрастните извървят дългия път към осъзнаването на приоритетите. Да имаш милиони в някаква валута, да притежаваш последен модел кола, маратонки, чанта, очила и прочие не е ценност, вещите създават повърхностно усещане за пълнота, когато отвътре е празно и самотно. Ако пълним душите и ежедневието си с разбиране, толерантност, самокритичност, въображение, критично мислене към заливащата ни информация, внимание един към друг, споделяне и смирение, то децата ще имат по-пряк път към същите тези ценности.
Знам, че живеем в свят, различен от този преди 20-30 години, знам, че децата ни могат да ни научат на много що се касае за технологии и иновации, но мисля, че ние можем да ги научим на човечност с личния пример, който им даваме.
Не говорим за жертвите, защото като общество няма какво да им кажем. Факт е, че жертвите не само на този тип посегателства не припознават институциите, които би трябвало да са им в помощ. Подаването на сигнал или жалба в полицията не води до ефективния резултат, до справедливостта, която жертвите и техните близки очакват. От там настъпва обезверяване, усещането, че си сам, уязвим и незащитен. Част от агресивните и крайно злобни коментари в социалните мрежи идват точно от хора, които са станали жертва я на кастрирания ни административен апарат, я на неглижирането и незаинтересоваността на някоя институция.
Обществото има нужда от стабилност, от ясни граници и правила, точно от каквито имат и децата, за да растат щастливи. За съжаление, последните години в родината ни се наблюдава посредственост, хаос и деградация, меко казано.
Оптимист съм. Когато си в едната крайност, единствения път е новата посока!
Д-р Велина Владимирова, криминален психолог
