Аз досега не съм получавал награди. Освен в казармата - малка отпуска. Става въпрос за професионалната ми работа, свързана с Театъра и Киното. Просто никога не са ме харесвали награждаващите, което винаги е събуждало в мен топлото и радостно чувство на гордост и убеденост за добре свършена работа. Разбира се, когато наградата има паричен еквивалент, аз ядно завиждам на наградения
Пресмятам сумата и живописно си представям невероятни риболовни такъми, палатки, гуми за кола и безброй дребни неща, които биха зарадвали снобарията и фуклявството ми. Например риболовни чорапи с реотани за зимата. Чорапи…
Ето дотук стигат розовите хоризонти на моите наградни мечти. Все ми е едно и не ми пука за награди. Достатъчно ми е, че има по триста души в театъра на представление и това ми стига.
Но не ми е все едно за други, и то велики.
Не ми е все едно за хора, които десетилетия са обичани, а сега са забравени.
Не ми е все едно за ужасната и плашеща забрава!
Не ми е все едно за Димитър Петров!
Какво ви говори името? Нищо.
Това е режисьорът на най-красивото и носталгично кино правено някога у нас. Режисьорът, от чиито филми ни се дояжда вкусна филийка с масло и сминдух. Носят ни се къси панталонки с бродиран еделвайс на джобчето и ни се кукурига като петел. Присънват ни се далечни морета или ни плискат топли и щипещи вълни край Несебър. Обзема ни детска тъга. Правят ни се пакости и ни се тича между вече изсечените чинари на „Патриарха”. Когато дават негов филм, в къщите ни някак си става по-уютно. Къде е сега този човек? Сигурно в момента стои в скромния си дом и брои нещастната си пенсия, изчерпвайки я за парно, лекарства и ток. Човекът, който радваше и до момента радва милиони българи. Милиони, защото тази радост се предава на поколения. И ако това е мерило - един от най-сваляните от мрежата режисьори. Явно е мерило. Що някой не сваля новогодишната реч на президента?
Димитър Петров е Огромен Човек обичан, косвено, без да го познават. Дарил е България с толкова духовност. Творец с огромно сърце и вечно смеещи се очи. Някой може ли да забрави „Куче в чекмедже”, „С деца на море”, „Таралежите се раждат без бодли”, „Фильо и Макензен”, „Васко да Гама от село Рупча”? Филми на световно ниво и със световни награди. Обаче самият той сега е забравен. Няма го по приеми, в кабинети, по награждавания. Той е в скромния си дом.
Димитър Петров е един от тези, които са основна причина за въпроса, защо сега няма българско детско кино. Ми защото Димитър Петров не снима вече. Защо сега киното ни е долнопробно и имитаторско? Ми защото субсидии взимат не тези, които могат да снимат, а тези, които могат да взимат. Всякакви безобразия и скандали, вечните одобрени от филмовата агенция и т.н. Не за това се мъча над този текст. Не за това.
Аз за друго пиша тези редове. След няколко опита да подсетя, че съществува този велик човек, Димитър Петров, да подхвърля в Министерството на културата на поредната непозната лелка, че още имаме големи творци и трябва да се мисли за тях. Уверявах някакви чугуни, че едва ли не със закон трябва да им се показва признателност. Па макар и канцеларска. Напразно. Може ли Творец като него да съществува, все едно че не съществува?
Явно може. Награждаващите у нас могат всичко. По скоро циганин ще си изхвърли боклука разделно, отколкото властимащите да се сетят, че са се смели до сълзи и са бягали от училище, за да гледат филмите му! Защо не се сещате, бе, за този Велик Българин, роден в град Рила, а се сещате и награждавате с най-високото отличие недотам високи хора? Морално и творчески имам предвид, пък и граждански?
Симеон Сакскобургготски - „за изключително големите му заслуги към Република България, за развитието на демократичния процес, реформирането на страната и присъединяването ѝ към НАТО и Европейския съюз.“ Така ни „реформира” еднолично и тройно, че още сърбаме благата. На него не трябва ли Министерството на земеделието и храните да му даде осемстотин награди за изключителна сеч в същата тази Рила? И за бляскава заблуда на „потуранестия” български народ, както обичал да казва дядо му.
Какъв е този протокол, който пропуска такива личности като Димитър Петров? Посланик Такеда беше отличен със „Златен век” заради приноса си към развитието на българската култура и активизиране на българо-японските двустранни културни връзки… и си замина. Димитър Петров отново си остана в скромния дом. „Златен век“ е почетният знак на Министерството на културата, който се присъжда за изключителен принос към българската култура и за развитие на културното сътрудничество.
Пет века явно няма да му стигнат на министерството, за да разбере, че трябва да съхранява, обича, признава и помага на такива велики хора като Режисьора от скромния дом! Разбира се, ако се сети, че съществува.
Толкова ли е по-голям приносът за България на Чонг Дже-сиг, та го награждават с орден „Стара планина” - „за изключително големия му принос за развитието на българо-корейските отношения и по повод окончателното му отпътуване от страната“?
Значи трябва да се наградят и петстотин хиляди българи които също окончателно отпътуваха от страната.
А, Ахмед Доган….А?!?!
Орден „Стара планина“ е най-високото отличие в наградната система на Република България. Връчва се от президента на България на политици, дипломати, общественици, спортисти, български и чужди граждани. По-добре връчвайте кренвирши със същото име, отколкото ордена с петолъчка. Кренвиршите се ядат. Това тенекенце не топли никого. А, наистина точно сега трябва да има много топлина в тази смразяваща забрава! Точно сега! Затова се обръщам към министър-председателя с молба, защото от него зависи, а не от глухия му антураж. Председателят чува всичко. Обръщам се с молба!
Моля за внимание към такива личности като Димитър Петров! Моля за признание и уважение! Моля министър-председателя, вместо да ходи намръщен и раздразнен, като тигър с кариес, да си спомни за смеха на детството си. Моля да не бъдат забравяни в прахта достойни Българи. Моля!
Надявам се молбата ми да бъде удовлетворена.
С уважение: Иван Ласкин.
