Да си припомним звездата, с която започва разказа за Христовото Рождество св. евангелист Матей! Всъщност копнежът на целия космос от самото му начало е бил копнеж по тази звезда.
И ето: избликването ѝ е знак, че зовът е чут, копнежът е намерил отклик и вестта най-сетне е прозвучала. Защото инак не би настъпила тази промяна в небето и то би останало все тъй напрегнато-вдълбочено, неистово взиращо се с милиадите си безсънни очи в бездънния мрак на космическите бездни, както го е правило от хилядолетия, таейки в мълчанието си някакво тайнствено очакване.
Та ето, с тази звезда, то най-неизменното, внезапно е възкликнало. То вече не се взира – търсещо-чакащо, а сочи, сочи със своя възклик. И мъдреците тръгват, покорявайки се на указателния му пръст, на немия повик на звездата, на нейния, направо казано, нетърпелив, задъхан знак. Защото впечатлението за задъхано нетърпение от космически мащаб се усилва и от това, че у евангелист Матей звездата, която се е явила на изток не просто стои в небето, както е обичайно, а – върви, при това пред тръгналите подир указващия ѝ пръст мъдреци. Тя като че ли бърза дори повече от хората, които е известила. Тя ги води. Не може да се стърпи само да им посочи от висините си мястото. „И ето, звездата, която бяха видели на изток вървеше пред тях, докле дойде и се спря над мястото” (Мат. 2:9). Нека си дадем сметка колко нечувано е било това невероятно раздвижване на космоса за оня свят, за който „космос” означава „порядък” – неизменният порядък на мирозданието.
Но ето: това раздвижване на неизменността продължава и вече в Евангелието на Лука, подир възкликването и завтичането на небето, се явяват и Ангелите. Както всякога те са събитие, вест от отвъдното, която се втурва в битието на този свят без да произтича по какъвто и да било начин от хода на живота му. „Ἄγγελοι” на гръцки означава „вестители” – вестители не оттук, а отвъд, вестители оттатък всичко, което просто „е”. Следователно, още нещо радикално ново, чудесно, извън-редно се втурва в света.
Но дори Ангелите в тази вечер са като че ли изненадани. Идват като „многобройно войнство небесно, което хвалеше Бога и казваше: слава в висините Богу, и на земята мир, и между човеците благоволение” (Лук. 2:13-14). Оставаме с впечатлението буквално за захлипващо се от внезапно ликуване възклицаване, за преизпълване на простора с възнасяни едно през друго славословия. Това са наистина „сили” – сили, които завихрят и потеглят всичко околовръст епицентъра на явлението си. И тези сили сами не могат да скрият поразеността си, и не просто известяват, но и вопият от своята собствена изненада. Вестителите, долавяме ние, сами са смаяни от вестта, която известяват.
„В тая същата страна – продължава св. евангелист Лука – имаше пастири, които нощуваха на полето и пазеха нощна стража при стадото си” (Лук. 2:8). След възклицанието на небето, след завихрянето на космоса сега сме потопени в картината на един мирен бит, чийто покой обаче открай време е пронизан от някаква неясна напрегнатост, от някакво отколе сякаш предчувстващо сънуване под огромния купол на небето. Дори зримо можем да си представим тези пастири, които, бидейки и стражници на своите стада, всякога спят с по едно будно око. Спят, но и в съня си от поколения наред нещо чакат. Бдят, помръдват и се стряскат в съня си, заедно с овците, при всяко по-внятно припукване на огньовете. Този сън-на-стража, тази безпокойна заспалост, този покой в очакване са истински символ на вековното месианско чаяние на човечеството, похлупено, обградено от покрова на битието, но същевременно предчувстващо-сънуващо от самото начало под него отвъдни сънища – непонятни, неизречими образи и думи.
И ето: внезапно, сънуваното от векове се явява. …„яви се пред тях Ангел Господен, и слава Господня ги осия; и се изплашиха твърде много. И рече им Ангелът: не бойте се: ето, благовестя ви голяма радост, която ще бъде за всички човеци” (Лук. 2:9-10). Подир звездата от небето, подир мъдреците от далечината, подир Ангелите от отвъдното тръгват сега и пастирите от земната пустош – и те, както всички в това шествийно движение, потеглени от невероятната, стресната, но и знаеща в дълбините на душата си какво ще види, жажда. Онова, което и те заедно с многоучените звездобройци от Изтока, заедно с взиращите се с неизразим копнеж от небето звезди, отвека са очаквали да ги споходи на стражата им. Онова, в което са се взирали нощем, без да го знаят, но и от чието очакване, изглежда са изсъхнали в пустинята на дните си. Което и са знаели и не са знаели, и са го мълчали помежду си, и са го казвали в таинниците на сърцата си – то се е сбъднало.
И пастирите си проговарят, след първото ослепяване от ангелската светлина: „да идем до Витлеем, и да видим случилото се там, за което ни възвести Господ. И дойдоха бързешком, и намериха Мариам и Иосифа, и Младенеца да лежи в яслите.” (Лук. 2:15-16)
И тъй, не само виждаме как цялото мироздание се завтича и се събира на едно място, как дори се струпва, стълпява се по невиждан дотогава начин (защото е изчезнала и дистанцията между чиновете в битието и те изведнъж са се намерили буквално дъх в дъх в обора на страноприемницата): и звездата от небето, и ангелите от отвъдното, и звездобройците открай земята, и простите пастири с овцете си от пустошта – всички те надничат през шиите на събудилите се добичета от обора, обградили в кръг ония двама „кротки”, намерили подслон тук и които „ще наследят земята” (Мат. 5:5). Но ние усещаме в захласнатите им ликове и едно дълбоко-дълбоко предзнание. Те са изненадани от онова, което всички, без дори да си дават сметка от началото на този свят са очаквали. То, най-последното, най-сетне е станало. „Най-сетне”, защото то всякога е било и „най-първото”.
Калин Янакиев, Портал Култура
