„Всичко се започва с трева, после минаваш на амфети, кока и накрая стигаш до помпата. Не е вярно, че няма бивши наркомани и ние трябва сами да разбием този мит”, казва излекуваният от наркозависимост Станислав.
Станислав е на 27 години от Перник. Основното си образование завършва в 8-мо Основно училище в града и продължава обучението си в Строителния техникум със специалност "Отоплителни и климатични инсталации". Работил е като барман и сервитьор за кратко, пробвал се е и в строителството, но не намерил перспективите, които търси. Има стаж и в ,,Топлофикация – Перник”, но получава за тежкия труд 250 лв., които са крайно недостатъчни за нормално водене на живот.
Липсата на пари, както и нeподходящите условия за професионална реализация, го тласкат към по-лесния и бърз начин за тяхното печелене, а именно чрез кражби на всякакви вещи. Така малко по малко навлиза в наркосредите, където за първи път посяга към хероина. Прави опит за самоубийство чрез свръхдоза, но за щастие оцелява. След като разбира, че няма никакъв друг изход, търси помощ от Националния център по наркомания. Там среща д-р Петър Василев, който му предлага да започне лечение в терапевтична общност „Феникс”. Така Станислав започва 11-месечно лечение, с което не само преодолява психическите и физическите си проблеми, но отново се връща към живота, изпълнен с желания и перспективи за бъдещето си. ,,Мисля да кандидатствам психология догодина в българските университети. Решил съм да се посветя на психотерапията, защото искам да помогна на такива като мен, които са тръгнали по кошмарния път”, казва младежът.
- Как започна всичко?
- След като излязох от казармата, започнах нормален живот. До тогава мразех наркоманите и гледах на тях с пренебрежение. В тази среда, където всички се познавахме, започнахме да се занимаване с кражби, тъй като по-лесно се изкарват пари. Аз не исках да ходя да работя някъде за 200-300 лева, които до никъде не ми стигаха. От началото взимахме по-дребни неща, но после минахме на по-сериозни кражби - от апартаменти и коли. Изкарвах по 300 лева на ден. Така се започна с тревата, амфетамините и кокаина.
- Твоите приятели ли познаваха такива хора - наркомани и дилъри?
- Първо те не са ми били приятели, а познати. Самата среда е такава, че там доверие нямах в никого. Имах двама приятели, с които вършехме ,,работата” – само на тях можех да се доверя. С другите бях на „ здравей” , „как си”, а на наркоманите, които употребяваха хероин, гледах с пренебрежение. Ние ги използвахме – купувахме откраднати неща от тях на по-ниска цена и ги продавахме на по-висока. Така си изкарвах пари.
- Как мина от тревата на ,,амфети”?
- С тях започнах на хаус партита и купони.
- А лесно ли намирахте това, което търсите?
- Има си дилъри, всеки в тази среда ги познава. Като си в такава компания, тези неща се знаят.
- Т.е. не си започнал от събиранията ви в компании, а по-скоро покрай кражбите и твоите познати?
- Това е много дълъг процес, да, това е един от факторите. Но главното е, че влязох в такава среда. Нямах почти никакви приятели. Приятелки съм имал много, но тях ги използвах само заради секса. Не съм допускал до себе си момичета, защото като малък съм бил отхвърлен от тях.
- Не си ли се влюбвал никога?
- Всъщност тогава точно се случи това с едно момиче. Изкарахме заедно повече от година. Тя беше при майка си в Стара Загора, а баща й е от Перник, бяха разведени. Доверявах й се и й казвах всичко - с какво се занимавам, че крада и т.н. Тя не взимаше нищо, беше чиста. Един ден ми каза, че трябва да отиде при майка си в Стара Загора. Аз нямах възражения. На следващия ден й се обадих по телефона, но отговори мъжки глас, който заплашително ми отвърна: „Тук няма такова момиче, повече не се обаждай!”. Нищо не направих след това, не съм я търсил и не очаквах тя да се обади, а много страдах...
- По навик ли приемаше амфетамините или по нужда?
- Не, на мен това ми доставяше удоволствие и ми беше супер готино. Имах си и пари и това допълнително ми даваше някаква нереална представа за живота. Тогава това не го разбирах, но се чувствах много добре и не осъзнавах какво всъщност се случва. Родителите си изтласках на страна – с тях нямах никакви контакти освен скандали. Живеех в нас като на хотел, прибирах се, когато си искам, правех каквото ми хрумне. Те нямаха и представа за какво става въпрос, знаеха, че нищо не работя и нищо не правя, но до там.
- Залавян ли си от полицията?
- Задържан съм, но до присъда не се е стигало. Получи се така, че заловиха моите двама приятели и ги заключиха в килиите, а аз останах на свобода. Трябваше сам да си изкарвам прехраната. Ходех в един апартамент, където се събираха въпросните хероинови наркомани. Винаги, когато бях там, са ме карали да опитам, за да видя какво е, а аз отказвах. Но бях сам – приятелката ми си тръгна, от семейството ми съм настрана и с тях само се карах, приятелите ми – заключени и изпитвах нереална вина, че те са зад решетките, а аз на свобода, защото си мислех, че ако съм бил аз – това нямаше да стане... След всичко това, отидох една вечер в този апартамент да видя дали нещо не са свили и те пак ме подканваха. Този път си казах: „ какво толкова, от един път нищо няма да ми стане” и опитах хероина, но не венозно.
- Какво беше усещането?
- Отпусна ме и цялото това напрежение и тези мисли в главата ми за приятелката ми и че съм виновен, и не мога да се прибера, защото има само скандали вкъщи, изчезна. Не ми пукаше за нищо, беше ми безразлично. Чувствах се много добре, притъпи всичките тези проблеми.
- Естествено реши да продължиш?
-Да, започнах през една седмица, в петък, после се почна всяка седмица-петък, събота, неделя. Започна се през два-три дни, след това през ден... Накрая стана така, че бях навлязъл в тяхната наркоманска среда, без дори да се усетя как стана. Един бивш дилър ми казваше къде криеха хероина и се разбирахме да свием пакетите. Намерихме 60 дози разделихме си го наполовина и аз почнах всеки ден.
- Колко струваше дозата?
- 5-10 лева. След като свършихме дозите, откраднахме нови 60 с този „приятел”. Покрай мен едно приятелче също се зариби, но той почна веднага ,,на помпа”, докато аз още го пушех. Той ми каза: „Я виж на помпа от колко малко те хваща, а ти го пушиш по 2-3 пъти повече.” Така направихме по една помпа и си беше много добре. След това свърших всички дози и си казах, че вече приключвам, но на сутринта се събуждам и си казвам, „ех, сега да имаше малко хероин, друго си е” и отидох да си взема отново. Тези неща, които преди това ме тормозеха, се притъпяваха и не ги усещах. Започнах да мисля само за това, от къде да взема пари, за да си купя. От нас колко работи съм изнесъл... Опитвал съм да работя, но парите отиваха само за дрога. Майка ми подозираше, но не беше сигурна. Един ден ми каза да си вдигна ръкава и като видя, й стана лошо. Казах й, че само съм опитвал, не съм сериозен наркоман, трябваше да я успокоя. Но тя си знаеше, видя промяната в поведението ми – бях импулсивен, безотговорен, не ми пукаше от нищо.
- Как реши да се лекуваш и сам ли направи този избор?
- Сам, осъзнах, че не може повече така. Отидох в Националния център по наркомании. Там ми изготвиха програма с хапчета, които да ме успокояват физически. Тези хапчета само ми спестяваха болките, те стабилизираха организма ми. Започнах да търся работа отново. Стремях се да отбягвам тези наркосреди, но несполучливо. Чувствах се отхвърлен от всички, помислих си колко хубаво ми беше преди. Взех веднъж, след това още и още, но ставаше по-лошо. Психически ме тикаше към дрогата.
- Зарибявал ли си и други хора?
- Зарибил съм, с такава цел – те да плащат, а аз покрай тях само да използвам дрогата. Един ден обаче реших, че повече не издържам. Инжектирах си 8 дози хероин – исках да се самоубия. Това стана на обяд, лятото през 2006 г. Вкарах си иглата, но половината от дозите отидоха във вената, а другата половина – подкожно. Късмет! Заспал съм, вечерта се събуждам целия вдървен, не мога да се движа. След като се посвестих, на следващия ден звъннах на Националния център по наркомании, свързах се с д-р Петър Василев, а той ми спомена за нов вид терапия, говорихме, след което той ми предложи да отидем в терапевтичния център ,,Феникс”, въпреки че преди това не вярвах на всички тези комуни, които всъщност се различаваха от този метод – при тях лечението се извършва на религиозна основа. Преди това видях, че не става само с хапчета, не помагат и реших да вляза за един месец, поне да опитам. След като отидох вече, на десетия ден нещо ми просветна, че този път ще успея да се откажа от наркотиците.
- Какво се промени за тези 10 дни?
- Самата среда е различна от това, което познавах преди... Не мога да го опиша точно. След като вече ми позволиха да се обаждам по телефона, казах на родителите ми, че ще остана за цялата програма и това е положението. Тя беше 9 месеца, но аз реших да остана 11.
- В какво се състоеше лечението ти там?
- Зависимите по принцип нямат никакви изградени навици, безотговорни са. Там имаше ясни правила, които целяха точно да се изгради наново живота ни. Например, не трябваше да пушим във всяка стая, имаше точно определено помещение за целта. Ако не можеш да си задържиш импулса и като си запалиш цигара на работното място, естествено е да те уволнят. Друга терапия – никой от зависимите там не е свикнал да работи, т.е. изградиха ни трудови навици. Бяхме разделени на отделни групи, които да готвят, да почистват къщата, да приемат резиденти, и такива, които да се грижат за двора. Сутрин се прави общо събиране, на което всеки споделя как се чувства, разказваме си вицове и т.н., с цел да се заредиш позитивно за деня. Всички бяхме разделени на младши резиденти, резиденти и старши резиденти. Като младши, имаш контрол от старшите над действията и постъпките си, а само като резидент можеш сам да отговаряш за тях. Имахме и мениджър, който трябваше да отговаря за всички в къщата. Водехме беседи, на които всеки разказва за живота си – от първите детски спомени, до периода, в който е започнал да приема наркотици. Има т.нар. статични групи, които разрешават проблемите между двама души, които не могат сами да стигнат до разбирателство. За проблема се говори открито и всеки казва от какво не е доволен от другия. Съществува и емоционална група, която пък се опитва да научи останалите по какъв начин да се забавляват без употребата на алкохол или на наркотик. Например си организирахме импровизирани дискотеки.
- Имаше ли случай, при който да се внесе отвън наркотик?
- По принцип имаше кардинални правила, според които, ако се допусне подобна постъпка, просто виновният трябва да напусне, защото цялата общност е защитена и при такъв случай ще се наруши цялото лечение на много хора. Има група, пак съставена от наркозависими, за срив и рецидив, която следи участниците при отпуските, за да не посегнат отново. Такива отпуски се даваха, но вече в по-късен стадий. Обясняваше ни се отношението между Аз и веществото. Защо го вземам? При мен много ми помогна това, че говорих за отношението ми с баща ми, с когото преди това постоянно се карахме. След като излязох, говорих с него 4-ри часа и наистина се разбрахме, а преди си мислех, че вината е в него.
- Не си ли си помислял да напуснеш през тези 11 месеца поне веднъж?
- Не, но имаше такива случаи. При тях най-важното е да се разбере проблема на човека и ние, останалите, да му помогнем, защото излезе ли навън – става пълен рецидив и посяга отново към дрогата.
- Има ли частни спонсори, които да подпомагат тази кауза в България?
- Не, за това точно много се ядосвам, защото обществото все още гледа на наркозависимите, като на престъпници, а те всъщност са болни. Има много хора, които искат да се лекуват, но им липсват пари.
- Срещаш ли проблеми заради това, че си бивш наркозависим?
- Не, не съм срещал, но въобще не ми пука какво казват за мен, аз съм бил такъв човек, но вече не съм, избягал съм от ада. Още с излизането си започнах да работя при баща ми, занимаваме се със строителство. До ден днешен съм с него, но искам да завърша психология – в Софийския, Нов български университет или в Благоевградския – няма значение, след това мисля да се занимавам с подобна дейност и да помагам на такива наркозависими хора. Догодина ще кандидатствам, в момента ходя и на курсове.
- Обръща ли се внимание, според теб, на този проблем от страна на политиците?
- Не, разбира се, че не. Тези хора пряко са свързани с този бизнес. Сигурен съм, че по някакъв начин печелят от търговията с наркотици. Това е като един омагьосан кръг. Ако искаха да помогнат, винаги могат да намерят начин, но няма да им е изгодно...
- Ти, лично, интересуваш ли се от политика?
- Не се интересувам, а и защо? В Перник, например, на последните кметски избори имаше страшно много кандидати, които вадеха огромни листи с десетки обещания, а не излезе нито един да каже: ,,Ето, ще изпълня тези две неща, но със сигурност, защото за другите няма да ми стигнат финансовите средства”. Да кажат истината, а не само да лъжат всички ни.
- Посягал ли си към някакъв вид наркотик след лечението си?
- Не съм посягал. Борбата е постоянна – днес печелиш битка, утре друга и т.н. Това е процес, който отнема много време. Когато ти мине подобна мисъл през главата, първо трябва да се запиташ защо е минала и да видиш с какво си я предизвикал. Това е уникалното на този вид терапия.
- Какво мислиш за лечението с метадон?
- Той е синтетичен наркотик, който е заместител на хероина. Целта при този вид лечение е постепенно, когато приемаш метадон, да намаляваш дозата, докато не го спреш изобщо. Но няма как да стане, защото това зависимият не го осъзнава и продължава на метадон. Всичко се започва с трева, но тя те вкарва в ужасна депресия, хората те гледат с друго око. След това решаваш да минеш на амфетамини, защото при тях ефектът е обратен – ставаш по-контактен и си мислиш, че нещата се оправят. Коката пък те прави по-агресивен... Процесът е един и същ. Всичко има значение, дори и начинът на живот, който водим. От една страна ми се е искало никога да не съм минавал по този път, но от друга си мисля просто, че така е трябвало да стане.
- Какво би казал сега на онези, които тепърва тръгват по твоя предишен път или пък вече го преминават?
- Нека се замислят дали искат това да им е живота, дали целият им живот си заслужава да е такъв или не трябва да се постигне нещо по-добро. Трябва да се разбере, че от този капан няма изход, сам никой не може да се справи. Сега аз живея своя нов живот, след една бавна и мъчителна смърт.
Интервю на
Йочка Димитрова и Васил Василев
