"На основата на съществуващата администрация е необходимо да се формират структури, които да концентрират в себе си експертиза, работеща синхронно и комплексно по темата отбранителни способности на страната. Въпросът дали тези структури ще бъдат податливи на персоналните внушения от сменящите се политически гарнитури в министерствата е въпрос на морал, основаващ се на идеята за устойчивост на държавността. И понеже става дума за отбрана на страната – реализирането на тази тежка държавническа мисия по-подразбиране следва да започне от Министерството на отбраната".
Илия Налбантов, военен експерт – Академичен форум за национална политика:
Пейоративният елемент не само в заглавието на статията („Да направим войника отново „велик“: Какви оръжия (може би) ще купим от Тръмп. Тройната коалиция на Борисов вероятно пак ще се опита да се хареса на САЩ с нови военни сделки“, в. „Капитал“, онлайн публикация на Момчил Милев от 23 януари 2025 г., 11:28 ч.) неминуемо е предизвикал реакции в засегнатите политически оператори. Въпросът е – има ли място в толкова сериозна материя като превъоръжаването? Или – защо това сериозно издание си го позволява? От какъвто и ъгъл да бъде осмислен подходът, едно е видно: липсата на ясна визия в контекста на бушуващата само на няколкостотин километра от нас война. Един от аспектите на проблема, свързан с доктринална ограниченост и неадекватността на военната експертиза за воденето на съвременната война, поставихме в края на миналата година.
Сега ще фокусираме нашето внимание върху друг аспект – превъоръжаването и икономиката. В рамките на вътрешната дискусия в „Академичния форум за национална политика“ бяха очертани рамките на превъоръжаването като нещо много по-всеобхватно и мащабно. Купуването на някакви инструменти, други ги наричат „играчки“, а трети просто железа, без да е осигурена инфраструктурата за индустриалната им поддръжка и възстановяване на техническите и бойните им характеристики след експлоатация или след поразяване на бойното поле, ще породи огромен дефект в способността на страната ни да се защитава. Да не говорим за инфраструктурата, осигуряваща боеприпаси от всички необходими номенклатури в достатъчни количества и качество.
Сарказмът в статията има и друг прочит. Той ни подсказва, че погледнато през опита на войната в Украйна, големите играчи налагат ограничения при използването срещу агресора на закупените от тях оръжия. Аргументът, че това не може да се допусне в рамките на НАТО, едва ли ще издържи в реалната политика при воденето на една тотална война, в която действията на съюзниците на тактическото поле може да се окажат в противоречие с действията на партньорите на стратегическо ниво. А както знаем от теорията, а и от практиката – стратегическите съображения са с предимство пред тактическата целесъобразност. Използването на този подход след агресията на Русия в Украйна на практика е причината за продължаването на войната.
Друго основание на този сарказъм вероятно е провокирано от противоречието „да се хареса“ и потенциалните проблеми в системата за логистично осигуряване и поддръжка на американските платформи при реални бойни действия в Атлантика. Има ли основание за съмнения? В мирно време такова основание е изключено. Друг е въпросът по време на война и то всеобхватна, в която използването на ядрено и химическо оръжие и другите средства за масово унищожение ще бъдат на ръба на психическата устойчивост, провокирана от политици, формирани в конспиративно-криминална среда, решени да прилагат принципа – „след нас потоп“.
Ще има ли проблеми с доставките от САЩ в условията на реални военни действия? По оценки на водещи експерти, в условията на тотален военен конфликт САЩ могат да водят всеобхватни военни действия само на един стратегически театър и да осъществяват частични операции на втори. Т.е. казано с други думи – САЩ могат да водят война и половина.
Погледнато от действията на американските администрации през последните 10 години, тяхното основно внимание е насочено към Индийско-Тихоокеанския регион. В този смисъл призивите на сегашния президент Тръмп Европа да поеме своята отговорност за европейския театър на войната не са лишени от логика. Още повече, че Европа ще трябва да осигурява свободата на корабоплаването и въздухоплаването в Атлантика, Средиземноморието, Балтика и Черно море на 100%.
В този контекст визията на България за превъоръжаването би следвало да се основава на рационалност и защита на собствения ни интерес. Призивът на президента Тръмп за увеличаване на разходите за отбрана на страните-членки на НАТО на 5% има своята интровертна американска логика. Очертаващата се интровертност в американската политика едва ли ще допусне трансфер на индустриални технологии за производство на отбранителни продукти. В тази връзка идеята „да се хареса“ има ли европейски измерения?
Тук отново се сблъскваме с отсъствието на идеи или с поредното безсилие да видим мястото на България в системата за отбрана на Европа. Общественото осъзнаване на мястото на страната ни в европейската отбранителната система се сблъсква с идеологически имплантираната ни концепция за „лимесна територия“. Концепция, която изповядва виждането, че някой друг, от друго място решава какво да правим. Въпреки двете десетилетия на членство в НАТО и седемнадесет години членство ЕС, тази концепция битува в общественото съзнание и много трудно си пробива път нейната противоположност – концепцията „акрит“. Концепция, която изисква капацитет за вземане на самостоятелни решения, не с оглед на това „да се хареса“, а с оглед на рационалност, гарантираща бъдеще на обществото и нацията ни.
Концепцията „акрит“ се основава на принципа, че отбранителната способност е съвкупност от инфраструктурата в нейното широко разбиране и бойните способности на въоръжените ни сили като неотменима част от развитието на собствената ни икономика.
В този смисъл инфраструктурата е жизнено необходима за логистиката на нашата армия и войските на съюзниците, с които ще споделяме общо бойно пространство.
Концепцията „акрит“ е неразривно свързана с общоевропейската система за сигурност, защото чрез нейната реализация се осигурява защитата на източните граници на Европа.
Продължаващото битуване на концепцията „лимесна територия“ се проявява в незначителното участие на страната ни в европейските проекти за превъоръжаване, както и в отказа да създадем държавна структура, която ефективно и рационално да управлява ресурсите при изграждането на отбранителните ни способности. Не един министър на отбраната се е противопоставял на тази идея с аргумента: „Няма да допусна някой друг да управлява милиарди“.
Да, но министрите идват и си отиват, а милиардите се харчат по изискването „да се хареса“ или по още по-нелицеприятния подход „за всекиго по нещо“. Така се оскъпяват не само инфраструктурата и логистиката, но се създават предпоставки за пробиви в отбраната на страната. Такъв пример може да се даде с напъните България да закупи брегови комплекси с ракети, различни от приетите на въоръжение на двата нови кораба. За специалистите, управлявали реални процеси на разпределяне на цели, е пределно ясно, че когато имате унификация на софтуера за управление на оръжията на корабите и на брега, т.е. системите за управление са идентични, се изключва необходимостта от синфронизиращ целеразпределянето софтуер, който може да „бъгне“ системата и да намали ефикасността на използваните скъпи боеприпаси. Това във всички случаи ще се окаже фатално за нашите кораби и екипажите им. И тук виждаме страничния ефект на концепцията „лимесна територия“, който пренебрегва живота на войника в името конюнктурни обстоятелства.
Концепцията „акрит“ се сблъсква и с още един проблем, свързан с институционалното устройство на изпълнителната власт и съвместното осъществяване на дългосрочни политики в отбраната от различни ведомства, които да реализират проекти и в рамките на Европейския съюз. На практика отсъства и устойчиво взаимодействие между държавните институции и производителите на военна и специална продукция, което да допринася за реализирането на проекти не само в интерес на отбраната на България, но и в по-широкия европейски контекст. Тук дължим пояснение, не става въпрос за търгуващи с военна продукция фирми, а за производители.
В действителност производителите са лишени от възможността за системно общуване с администрацията, защото при всяка смяна на политическото ръководство изискванията към тази комуникация се персонализират с оглед на краткосрочни и обикновено без перспективен поглед върху ефективността на резултатите цели. От друга страна липсва институционализиран капацитет за обективна оценка на технологичните възможности на дадено производство. По тази причина родните производители или си намират чуждестранен партньор или се поставят в зависимости, които не им позволяват да се развиват технологично.
Концепцията „акрит“ изисква и прилагането на принципа за авангардност в развитието на технологиите и средствата за водене както на бойни действия, така и на войната като политика. В този смисъл институционалният подход за изграждането и поддържането на научен капацитет и неговото използване не само в развойната дейност на производителите се превръща в жизненоутвържаваща необходимост. Средства за осъществяването на тази политика има предостатъчно, ако бъде преодоляно мисленето „лимесна територия“.
Накратко: Концепцията „акрит“ изисква изграждането на качествено нов капацитет, който неминуемо ще ограничи желанието да се развива инфраструктура и да се купуват отбранителни продукти по методите „да се хареса“ или „за всекиго по нещо.“ Начални стъпки за подобен капацитет наблюдаваме във взаимодействието с водещи специалисти от гражданските ВУЗ-ове при обучението на нашите курсанти. Но този процес ще е дълъг и резултатите от него ще се проявят едва след десетина, а може би и повече години. Дано не бъде спрян от факторите, изповядващи концепцията „лимесна територия“, каквито индикации се появяват в социалните мрежи.
Какво да се прави? На основата на съществуващата администрация е необходимо да се формират структури, които да концентрират в себе си експертиза, работеща синхронно и комплексно по темата отбранителни способности на страната. Въпросът дали тези структури ще бъдат податливи на персоналните внушения от сменящите се политически гарнитури в министерствата е въпрос на морал, основаващ се на идеята за устойчивост на държавността. И понеже става дума за отбрана на страната – реализирането на тази тежка държавническа мисия по-подразбиране следва да започне от Министерството на отбраната.
Илия Налбантов
