15-годишно момиче от дом за деца, лишени от родителска грижа, беше пребито с дървен кол от мъж на 31 години, защото е отказало да проституира. Това не е първият случай, в който вестта за произвол и издевателство над сираци става достояние на обществото по директен или индиректен път. От години говорим и за деинституционализацията като решение на огромния проблем със съдбата на българските деца, които са изоставени от близките си или нямат такива.
Според данни на НСИ за 2024 година у нас има 3 заведения по медико-социални грижи за изоставени деца. Техният капацитет е 352 места, като в рамките на годината постъпилите непълнолетни са 253, а в институциите в края на годината общият брой на настанените е 119 деца. Темата дали трябва да се закрият домовете коментираха в студиото на „Социална мрежа” Евгения Тонева от Ноу-хау центъра за алтернативни грижи за деца и Жени Шеир, ръководител на програма „Генерация”.
„Трябва да се поясни, че децата над 14-годишна възраст имат право да напускат и сами тези центрове за настаняване от семеен тип. По-скоро бих казала, че трябва в общините да правят по-сериозни анализи за това какви са потребностите на младежите. Да имат възможност да посещават най-различни мероприятия. Грижата за сигурността на тези деца е на цялото общество”, смята Жени Шеир.
Според Шеир социалните услуги не са достатъчно финансирани.
„В тях има недостиг на щатове и на места проблем с квалификацията на кадрите. Точно за това се опитваме да въведем участието на доброволци. Младежите от домове живеят в един сравнително изолиран, затворен свят. Не можем да кажем, че не са добре обгрижени, но всички си даваме сметка, че това абсолютно не е достатъчно”, допълни тя.
„Има много голямо разнообразие от правила, които са създадени за да осигурят сигурност на децата в домовете. Също в тези центрове за настаняване има и непрекъснато присъствие на възрастни. Често има видеонаблюдение. Но при всичко това тези центрове не са затвори и децата могат да излизат. Когато нямат родители, които да са ангажирани непрекъснато с тях, придобиването на социални умения е много, много трудно”, твърди Евгения Тонева.
„Вниманието трябва да е насочено не толкова към самото закриване на домовете, а към условията на живот и възможностите, които се дават на децата на местата, където те живеят. Разбира се, важно е да бъде отбелязано, че в сравнение с преди 15 години, когато започна процеса на деинституционализация в България, общият капацитет за настаняване в такъв тип заведения, е наполовина по-нисък. Близо една трета от услугите са разположени в села, в малки населени места с абсолютно затихващи функции, където често живеят по 20-30-40 деца, което не променя особено възможностите им да преодоляват социалната изолация”, каза още тя.
